Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (93)

93.

Наблюдавахме хижата вече повече от два часа и сега гледахме как слънцето бавно потъва зад планините. Бе станало много по-студено и цялото ми тяло бе изтръпнало от дългото каране. Вятърът шумолеше между дърветата и понякога шепотът му се превръщаше във вой. Струваше ми се, че духа право през мен.

— Ще ги пипнем — прошепна пресипнало по едно време Сампсън. Май се опитваше да ме ободри. — Може и тази вечер, може би утре. Те правят грешки, Алекс.

Съгласих се:

— Да, така е. Не са неуязвими. Дори не съм сигурен дали самите те са в час с цялата работа. Сигурно са просто част от нея.

Чувахме ги как си говорят вътре, чуваше се всяка дума. Явно Марк Шърман бе решил да остане за гуляя. Отвътре гърмеше рок. По едно време се чу провлеченият вой на Дженис Джоплин и едно от момичетата запя с нея. Адски фалшиво караоке се получаваше, но никой не се оплака. После започнаха „Доорс“. Спомени от Виетнам, предположих.

— „Това е краят…“^[1]

Понякога някой от тях минаваше пред прозореца. И двете азиатки си бяха свалили блузките. По едно време едната от тях, по-височката, излезе вън на площадката за малко. Бе лапнала фас марихуана и жадно дърпаше от нея.

След малко при нея дойде Харис. Двамата заговориха на английски.

— Знаеш ли, че май познавах майка ти едно време — каза той, кискайки се.

— Майтапиш ли се? — Момичето се засмя, бълвайки гъсти облаци дим. — Разбира се, че се шегуваш. Разбирам. Ясно.

Изглеждаше на около двайсет. Гърдите й бяха големи и твърде точно закръглени, явно силикон. Тя леко се клатушкаше на високите си токове.

— Не, не, аз наистина я познавах. Тя ми идваше на гости в бърлогата. Праил съм го с нея, а сега ще го прая и с теб. Долавяш ли иронията?

Момичето отново се разсмя.

— Долавям, че си друсан.

— Да. Вярно е, сладуранката ми. Ама работата е там, че може да си моя дъщеря.

Изключих разговора и заразглеждах А-образната конструкция на къщичката. Приличаше на малка семейна вила. Вече чухме, че тримата използвали тази хижа някъде от средата на осемдесетте. Говореха за убийства, извършени в тези гори, но не стана ясно кого са убили и защо. Нито пък къде са заровили труповете.

Джим Морисън продължаваше да пее „Краят“. Телевизорът също беше включен и предаваше мач от студентската лига. Уорън Грифин говореше някакви мръсотии на висок глас. Марк Шърман явно витаеше някъде из облаците.

Двамата със Сампсън бяхме седнали в една малка падинка на безопасно разстояние. Ставаше още по-студено и вятърът продължаваше да вие в клоните на дърветата.

— Старки май не участва в гуляя — каза най-накрая Сампсън. — Забеляза ли? Какво ли прави?

— Старки обича да гледа. Той внимава много, нали е командир. Ще взема да се приближа още малко. Другото момиче от доста време ни се чува, ни се вижда. Взеха да ме хващат нервите.

Точно в този момент чухме Марк Шърман да повишава глас.

— Господи, недей, ще я порежеш. Внимавай! Стига, мой човек. Скрий го тоя нож!

— Защо пък да не я порежа? — ревна Харис с все сила. — Каква ти е тя на теб? Я вземи ти я порежи тогава. Опитай, ще ти хареса. Порежи я, прокуроре. Вземи малко да си оцапаш ръцете и ти!

— Предупреждавам те, Харис! Махни тоя проклет нож!

— Ти предупреждаваш мен? Е, и това не бях чувал. На, ето ти ножа. На, вземи го! Ето ти го!

Прокурорът високо изпъшка. Бях почти сигурен, че го намушкаха.

Момичето започна да пищи. Шърман стенеше от болка. Вътре в хижата бе настанал хаос.

— Cockadau! — викна изведнъж Харис на виетнамски. Сякаш бе полудял.

— Означава убивай — прошепна ми Сампсън.