Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (90)

90.

Откакто бяха поставили Нана под наблюдение, аз пазарувах и аз извършвах повечето домакинска работа. Обикновено водех малкия Алекс с мен в градината на Пета улица. Точно натам се запътихме и този ранен следобед.

Качих го на раменете си и го носих така до алеята, където бе паркирана колата. Алекс се кискаше и издаваше възторжени звуци както обикновено. Това момче не заставаше нито за миг мирно и не млъкваше. Малка топчица неуморима енергия — не можех да му се нарадвам.

Мислех си разсеяно за последното съобщение от Пехотинеца, така че дори не мога да се сетя защо забелязах черния джип, спускащ се бавно по Пета улица.

Движеше се някъде с около петдесет километра в час — точно на границата на ограничението.

Не знам защо му обърнах внимание, но, тъй или иначе, го направих. Очите ми се заковаха на джипа и повече не го изпуснах от поглед, докато приближаваше към мен и Алекс.

Изведнъж от страничния му прозорец се подаде дълга черна цев. Бутнах детето долу и след това и аз се проснах на земята, внимавайки да не падна върху него.

Стрелбата започна.

Та-та-та-та-та-та.

Пропълзях по корем по тревата и загребах Алекс под лявата си мишница да го прикрия, след което двамата изпълзяхме зад едно от дърветата. Трябваше да се скрием.

Не можах да видя добре вътрешността на джипа, но видях, че и стрелящият, и шофьорът са бели. Двама, а не трима.

Не можах да позная дали са хора от Роки Маунт. Е, кой друг можеше да бъде? Убийците от Уест Пойнт? Дали не бяха същите? Какво ставаше в този момент на Пета улица? Кой го беше поръчал?

Та-та-та-та-та-та.

Та-та-та-та-та-та.

По стената на къщата зачаткаха куршуми и предният прозорец се пръсна. Трябваше някак да спра атаката. Обаче как? Изпълзях до предната площадка и успях да го направя точно преди следващия откос.

Та-та-та-та-та-та.

Невероятна работа, дори за Саутийст.

Бутнах Алекс под площадката. Той вече нищеше като луд. Бедното уплашено хлапе! Държах го там и не му давах да мръдне. После вдигнах глава и бързо погледнах към джипа, спрял пред къщата ми.

Та-та-та-та-та-та.

Този път отвърнах на огъня. Три внимателно прицелени изстрела, за да не ударя някой друг от квартала. След това още два. Ха така! Знаех, че съм уцелил стрелящия. Вероятно в гърдите, но може би в гърлото. Видях го как рязко отскочи назад и след това се свлече встрани на седалката. Повече изстрели нямаше.

Изведнъж джипът рязко потегли, гумите изпищяха и той излетя напред, изчезвайки със занасяща задница зад първия ъгъл.

Внесох Алекс вътре и заедно с Нана ги заведох в нейната стая. Там ги накарах да седнат на пода. После се обадих на Сампсън и той се появи на минутата. Страхът и шокът вече бяха минали и сега изпитвах гняв, какъвто не бях изпитвал цял живот. Тялото ми се тресеше от ярост и нужда от отплата.

— Счупени прозорци, надупчени от куршуми стени, пострадали няма — резюмира кратко Сампсън след бърз оглед на къщата.

— Мисля, че това беше предупреждение. В противен случай да са ме убили досега. Те дойдоха тук да предадат съобщение. Точно както и ние влязохме в къщата на Старки в Роки Маунт.