Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (41)

41.

Томас Старки бе роден в Роки Маунт, Северна Каролина, и все още страстно обичаше родните си места. Повечето от съседите му също. Често бе отсъствал от дома за дълги периоди от време, докато бе военен, но сега вече се бе върнал завинаги и можеше да отдаде всичките си сили на грижи за семейството. Той знаеше, че Роки Маунт е най-доброто място, където би могъл да отгледа децата си. По дяволите, та той самият е бил отгледан тук, нали така?

Старки бе предан на семейството си и също така наистина харесваше семействата на двамата си най-добри приятели. Освен това изпитваше нужда да контролира всичко около себе си.

Както почти всяка събота вечер, Старки бе събрал трите клана заедно на барбекю. Изключения бяха разрешени само ако имаше мач. Тогава партито се провеждаше в петък вечерта. Синът на Старки, Шейн, играеше като защитник в отбора на гимназията. Колежите в Северна Каролина, Уисконсин и Джорджия се чудеха как да го привлекат, но Старки искаше първо да го пусне да служи известно време в армията, а после да учи. Точно така бе постъпил и той и това се бе оказало добър избор. За Шейн също ще се окаже добър.

За съботните и петъчните събирания тримата мъже вършеха цялата работа — пазаруваха, готвеха. Купуваха пържоли, ребра, лютиви и сладки колбаси. Избираха царевица, тиква, домати, аспержи. Правеха дори салатите — обикновено картофи по немски с карфиол и макарони.

През този петък не направиха изключение и в седем и половина те вече бяха заели позициите си около двете барбекюта, с гръб към вятъра, за да не се опушват, пиеха бира и готвеха всяко ядене „по поръчка“. По дяволите, те дори се занимаваха и със съдовете и приборите след това. Гордееха се да поднесат храната както трябва и да получат почти толкова аплодисменти, колкото отнасяха синовете им на мачовете си.

Вторият човек след Старки, Браунли Харис, си падаше малко интелектуалец. Беше ходил в Уейк Форест, а след това известно време бе учил в университета на Северна Каролина.

— Иронията направо ще ни избоде очите в тая работа, не мислите ли? — каза той, загледан в идиличната семейна сцена.

— Мамка му, Браунли, ти можеш да видиш ирония и в птича курешка — каза Уорън Грифин и завъртя очи нагоре. — Много мислиш, мой човек, това ти е проблемът в живота.

— Може би ти не мислиш достатъчно — парира Харис и намигна на Старки, когото той смяташе едва ли не за бог. — Този уикенд ще трепем човек, а ето ни сега седнали в семейна обстановка, печем си барбекюто и си пийваме биричка, сякаш нищо особено няма да стане. Не ви ли се струва малко странно?

— Аз пък мисля, че ти си странен. Ето какво си мисля — каза Грифин. — Имаме работа за вършене и я вършим. Почти по нищо не се различава от тази, дето вършехме дванайсет години в армията. Вършехме тази работа във Виетнам, Персийския залив, Панама, Руанда. Това е работа. Разбира се, аз си обичам работата. Може би в това има някаква ирония. Аз съм семеен човек и освен това съм професионален убиец. Е, и какво от това? Стават понякога гадории, да, стават. Обаче за това обвинявай армията, а не мен.

Старки кимна към къщата — двуетажна постройка с пет стаи и две бани, която бе построил през 1999 година.

— Момичетата идват — предупреди ги той. — Млъквайте… Хей, красавице — подвикна той на жена си Джуди и я посрещна с прегръдка.

Синеоката Джуди беше висока привлекателна брюнетка, която изглеждаше почти така, както бе изглеждала в деня, в който се бяха оженили. Както повечето жени от града, тя говореше с подчертан южняшки акцент и много обичаше да се усмихва. Три дни седмично работеше на доброволни начала в театъра. Бе забавна, разбираща, добра по душа и в леглото, чудесен партньор в живота. Старки вярваше, че е извадил голям късмет с нея. И тримата обичаха жените си — до известна степен. По дяволите, ето още един повод за размисъл от страна на Браунли Харис. Може би и тук щеше да открие ирония.

— Работата трябва да се върши както трябва — каза Старки и притиснал Джуди към себе си, вдигна наздравица към останалите.

— И вие точно така я вършите — каза Синеоката Джуди. — Например се оженихте както трябва и за когото трябва. Кои други жени биха позволили на мъжете си да се измъкват за цял уикенд всеки месец и да си мислят, че са добри момчета в оня голям и лош свят?

— Винаги сме били добри — каза Старки, усмихвайки се добросърдечно на старите си приятели. — Няма по-добри от нас. Ние сме най-добрите.