Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (39)

39.

Беше небръснат, с измачкани дрехи, очите кървясали и подпухнали. Стори ми се, че е пиян. После отворих вратата и установих, че целият мирише на алкохол, сякаш се е къпал в него.

— Мина ми през ума, че няма ’си легнал — успя да смотолеви той. — И на, не си.

Дааа, беше пил, и то много. Не съм виждал Джон в такова състояние много отдавна, ако изобщо съм го виждал такъв. А и не изглеждаше кой знае колко весел.

— Влизай — казах. — Хайде, Джон.

— Няма да ходя никъде — прогърмя той. — Повече помощ от теб не ми трябва. Ти ми помогна достатъчно, мой човек.

— Ама какво, по дяволите, ти става? — попитах го аз и пак се опитах да го вкарам вътре.

Той се отскубна от мен, размахал мощните си ръце като крила на вятърна мелница.

— Ти не чу ли какво казах? — викна той. — Повече нямам нужда от помощта ти. Ти вече всичко прецака. Великият доктор Крос! Да, ама не. Не и този път. Не и за Елис Купър.

Отдръпнах се малко от него.

— Недей да крещиш. Вътре всички спят. Чуваш ли?

— Недей да ми казваш какво, по дяволите, да правя — озъби се той. — Ти прецака всичко. Ние прецакахме всичко, ама нали ти трябваше да бъдеш умника.

— Я си отивай да се наспиш — казах му аз накрая и затворих вратата.

Но той отново я блъсна, и то с такава сила, че едва не я измъкна от пантите.

— Не смей да си тръгваш така! — ревна той.

След това ме блъсна. Реших да си премълча, но той ме блъсна още веднъж. И тогава вече му скочих. Изведнъж ми писна от пиянското му изпълнение. Двамата паднахме по дървените стъпала и се търколихме на двора. Поборичкахме се малко на земята, той се опита да ме тресне с юмрук, но аз блокирах удара. Добре че беше пиян, та не можа да ме удари както трябва.

— Ти прецака работата, Алекс — крещеше той в лицето ми, докато и двамата се мъчехме да се изправим на крака. — Ти остави Купър да умре!

Възпрях се да не го ударя, но той пак посегна. И този път ударът му попадна в бузата ми. Сринах се на земята, сякаш нямах крака. И си останах седнал, със замаяна глава и замъглен поглед.

Сампсън ме вдигна на крака, но вече задъхан, и се опита да ме тресне с глава. Горе-долу успях да се дръпна, но той бе толкова силен, че главата му ми закачи скулата и аз пак паднах. Обаче веднага се надигнах, макар и с огромно усилие. Скулата ми пламтеше от болка.

Опита се да ме удари със замах, но алкохолът в кръвта му и този път ми помогна — не ме уцели с два-три сантиметра. Ударът обаче попадна в рамото ми и то веднага изтръпна от адската болка. Казах си, че трябва да бягам. Бе по-висок от мен с десет сантиметра и по-тежък с двайсет килограма. Беше пиян и толкова бесен не го бях виждал никога.

Той обаче не спираше да налита. Бе побеснял от гняв. Трябваше някак си да го сваля. Но как?

Най-накрая успях да му нанеса един ъперкът в корема. И докато си поемаше въздух, юмрукът ми го намери в челюстта. Потече кръв, но той не падна. Все пак сигурно го бе заболяло, и то доста.

— Спрете! Спрете веднага!

Гласът звънна в главата ми.

— Алекс! Джон! Прекратете това непристойно поведение! Веднага! Чувате ли какво ви казвам?

Нана се опитваше да ни разтърве. Бе успяла да се вклини между нас като някой дребен, но много разярен рефер. Тя и друг път го бе правила, но не и откакто бяхме навършили дванайсет години.

Сампсън се изтупа и сведе поглед към Нана.

— Извинявай — промърмори той засрамено. — Извинявай, Нана.

После се извърна и с несигурна крачка се отдалечи, без да ми каже нито дума.