Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (54)

54.

От централния супермаркет в Бей Хед, Сампсън купи букет цветя и бутилка червено вино и докато вървеше към вилата, се запита дали не прекалява. Цветя. Вино. Ама какво става тук?

Дали не изпитваше чувство на вина относно факта, че мъжът на тази жена може да е бил убит? Или че бе станала вдовица преждевременно? Дали пък нямаше нещо общо е Елис Купър? Или пък тук ставаше дума само за Били Хюстън и самия него?

Той се спря пред вратата с мрежата, която водеше към кухнята на вилата, и почука леко.

— Били? — подвикна Сампсън.

Били? Така ли трябва да се обръща към нея?

Нямаше представа защо, но се бе притеснил за безопасността й. Защо? Никой не би искал да направи каквото и да било на Били, нали? Въпреки това притеснението си бе притеснение. Истинските убийци се навъртаха някъде наоколо. А защо не и тук, в Ню Джърси?

— Отворено е — подвикна тя отвътре. — Влизай. Аз съм на верандата.

Той мина през кухнята и я намери да приготвя малка маса, сложена на верандата, обърната към морето. Страхотно място за вечеря. Плетени столове покрай перилата. Люлеещ се стол, боядисан в синьо, за да подхожда на щорите.

Над върховете на дюните се виждаше морето и непрестанно подухваната от вятъра трева, с която бяха обрасли тук-там.

Погледът му обаче се върна отново на нея. Бе облякла снежнобяла тениска и избелели дънки и пак бе боса. Косата й бе събрана отзад на конска опашка. На устните си бе сложила съвсем леко червило.

— Здрасти. Помислих си защо да не хапнем тук. Нали няма да ти е хладно? — попита го тя, намигвайки.

Сампсън пристъпи към обширната веранда. Откъм океана подухваше лек бриз, който тук, на верандата, почти не се усещаше. Във вечерния въздух се носеше миризма на море.

— Идеално е — отговори той.

И наистина беше така. Температурата беше добра, а също така и масата, която тя бе приготвила, а и изгледът към океана беше нещо специално. Такива неща в Южен Вашингтон не се намираха.

— Нека ти помогна — предложи той.

— Добра идея. Можеш да нарежеш зеленчуците и да довършиш салатата. Или пък да наглеждаш фурната.

Сампсън се усмихна, без да се усети.

— Май няма кой знае какъв избор. Ще нарежа салатата. Неее, майтапя се. С удоволствие бих се заел с фурната. Само ако обаче не ме караш да си слагам шапка и престилка с някой умен лаф на нея.

Тя се засмя.

— Нямам такива неща. Видя ли къде е уредбата? Там има няколко диска. Избери си каквото искаш.

— Това тест ли е?

Били отново се разсмя.

— Не, ти вече мина всички тестове. И точно затова те поканих на вечеря. Спри да се притесняваш за мен и за теб. Няма да се счупим. Ще бъде забавно. Повече, отколкото предполагаш.