Дийн Кунц
Служители на Здрача (9)

9.

Двойната глътка Чивас Регал изглежда успокои Кристин Скавело, макар и не напълно. Накрая тя се облегна назад на облегалката на стола и ръцете й повече не бяха сключени, но тя продължи да бъде напрегната и неспокойна.

Чарли продължи да седи на ръба на бюрото си с единия крак на пода.

— Най-малкото, докато не разберем коя е тази старица и с какъв сорт личност си имаме работа, аз мисля, че ще трябва двама бодигардове да бъдат непрекъснато с Джоуи.

— Добре. Направете го.

— Ходи ли момчето на училище?

— Ходи на детска градина. Ще тръгне на училище следващата есен.

— Ще го спрем от детска градина, докато не отмине това.

— То няма просто да отмине — възрази раздразнено тя.

— Ами, разбира се, аз нямах предвид, че просто ще чакаме това да отмине. Исках да кажа, че ще го спрем от детска градина, докато не спрем това нещо.

— Достатъчни ли ще са двама бодигарда?

— На практика те ще бъдат шестима. Три двойки, работещи на осемчасови смени.

— Все пак, във всяка смяна ще има само по двама души и аз…

— Двама ще могат да се справят. Те са добре обучени. Всичко това, обаче, може да излезе твърде скъпо. Ако…

— Аз мога да си го позволя — прекъсна го Кристин.

— Моята секретарка може да ви даде един ценоразпис.

— Колкото и да струва, аз мога да платя.

— Ами вашият съпруг?

— Какво за него?

— Ами, какво мисли той за всичко това?

— Аз нямам съпруг.

— О. Съжалявам, ако…

— Не се нуждая от съчувствие. Не съм вдовица, нито съм разведена. — Тук той виждаше в нея едно откровение. Този отказ да бъде уклончива беше ободряващ. — Никога не съм била омъжена.

— А-а — каза той.

Макар Чарли да беше сигурен, че в гласа му нямаше и най-малка нотка на неодобрение, Кристин настръхна, като че ли той беше я обидил.

— Какво се опитвате да ми кажете? — попита тя с един внезапен, неоправдан, но все пак силен гняв, който го стресна. — Че вие трябва да одобрите моралността на вашите клиенти преди да се заемете със случая ли?

Чарли я зяпна, учуден и смутен от нейната внезапна смяна на гледната точка.

— Разбира се, че не! Аз само…

— Защото аз не възнамерявам да седя тук като престъпник на съд…

— Чакайте, чакайте, чакайте. Какво не е наред? А? Какво лошо съм казал? Боже Господи, защо трябва да ме е грижа, дали сте омъжена или не?

— Чудесно. Радвам се, че приемате нещата така. Сега, как възнамерявате да проследите тази старица?

Гняв, като тлеещ огън, остана в очите и в гласа й.

Чарли не можеше да разбере, защо тя е така чувствителна и зае отбранителна позиция заради това, че нейният син няма законен баща. Беше жалко, да, и вероятно тя желаеше положението да бъде друго. Но в днешно време това наистина не беше ужасен обществен позор. Кристин реагираше, като че ли живееше в 40-те, а не в 80-те години на века.

— Казвам ви истината — рече той. — Изобщо не ме интересува вашето семейно положение.

— Страхотно. Поздравявам ви за вашата непредубеденост. Ако зависеше от мен, вие щяхте да получите Нобелова награда за хуманизъм. Сега можем ли да изоставим тази тема?

Какво, по дяволите, не е наред с нея? Питаше се Чарли. Той се радваше, че тя няма съпруг. Можеше ли тя да почувства неговия интерес към нея? Не можеше ли да види как е привлякла вниманието му? Повечето жени имаха шесто чувство за този род неща.

— Ако ви дразня с нетактичното си държане — каза той, — аз мога да прехвърля този случай на някого от моите по-младши служители…

— Не, аз…

— Те всичките са напълно надеждни и способни. Аз обаче ви уверявам, че не съм имал намерение да ви унижавам или да ви се подигравам… или каквото и да е друго нередно, което мислите, че съм направил. Аз не съм като полицая тази сутрин, който ви е укорил, че употребявате нецензурни изрази.

— Полицаят Уилфорд.

— Аз не съм като Уилфорд. Окей? Примирие?

Кристин се поколеба, после кимна утвърдително. Стегнатостта я напусна. Гневът избледня и бе заменен от смущение.

— Извинявайте, че се държах грубо с вас, мистър Харисън… — каза тя.

— Наричайте ме Чарли. И можете да ми говорите с рязък тон по всяко време. — Той се усмихна. — Но ние ще трябва да поговорим за бащата на Джоуи, защото, може би, той е свързан с това.

— Със старицата ли?

— Може би.

— О, съмнявам се.

— Може би иска попечителство над своя син.

— Защо тогава просто не дойде и помоли?

Чарли сви рамена.

— Хората невинаги подхождат към един проблем от логическа гледна точка.

— Не — възрази Кристин, поклащайки глава. — Това не е… бащата на Джоуи. Доколкото ми е известно, той дори не знае за неговото съществуване. Освен това, тази старица казваше, че Джоуи трябва да умре.

— Аз продължавам да мисля, че ние трябва да обсъдим тази възможност и да поговорим за неговия баща, дори ако това е болезнено за вас. Не трябва да оставяме неизследвана никоя възможност.

Кристин се съгласи.

— Работата е просто, че… забременяването ми с Джоуи почти съсипа Евелин… моята майка. Тя очакваше така много от мен… Караше ме да се чувствам ужасно виновна, да тъна във вина — Тя въздъхна. — Мисля, че заради начина, по който моята майка се е отнасяла с мен, аз съм все още прекалено чувствителна относно… положението на Джоуи.

— Разбирам.

— Не. Вие не разбирате. Вие не можете да разберете.

Чарли чакаше и слушаше. Той беше добър и търпелив слушател. Това беше част от работата му.

— Евелин… Майка ми… — продължи Кристин — не обичаше много Джоуи. Не искаше да се занимава с него. Понякога тя дори го заплашваше, като че ли… като че ли той беше грешен, лош или нещо подобно. Това е погрешно, отвратително и няма смисъл, но майка ми много обичаше да натяква, че е незаконороден, защото моят живот не се оказа такъв, какъвто тя беше го замислила.

— Ако вашата майка така не е обичала Джоуи, не е ли възможно тя да стои зад тази работа със старицата? — попита той.

Тази мисъл стресна Кристин, но тя поклати глава.

— Не. Със сигурност не. Това не е в стила на Евелин. Това е абсурдно.

— Тя може да не е замесена пряко. Но, може би, е говорила за вас и за Джоуи на други хора и може би старицата от търговския център да е една от тях. Може би вашата майка не си е мерила приказките относно момчето, не съзнавайки, че тази старица е неуравновесена, че може да приеме казаното от нея погрешно, твърде буквално и да премине към действия.

— Може би — отвърна, мръщейки се, Кристин.

— Зная, че това е пресилено, но е възможно.

— Окей. Да. Предполагам, че е така.

— Тогава разкажете ми за вашата майка.

— Уверявам ви, че тя не може да е замесена в това.

— И все пак ми разкажете — настоя той.

Кристин въздъхна и каза:

— Моята майка беше строга възпитателка. Вие не можете да разберете, а аз не мога да ви накарам да разберете, защото човек трябва да поживее с нея, за да разбере какво представлява. Тя ме държеше под палеца си… заплашвана… тероризирана… през всичките тези години… през всичките тези години.

Съзнанието й се понесе назад противно на волята. Тя усети тежест в гърдите си и изпита известна трудност с дишането, защото преобладаващото чувство, свързано с нейното детство, беше на задушаване.

Кристин виждаше несиметрично разположената викторианска къща в Помона, която беше прехвърлена от нейната баба Джиавети на Евелин. Те бяха живели там от времето, когато Кристин е била на една година. Евелин продължаваше да живее в нея. Споменът за това беше мъчителен за Кристин. Макар да знаеше, че къщата беше бяла с бледожълти первази и сенници, с прелестни пищни орнаменти и много слънчеви прозорци, в своето съзнание тя винаги я виждаше сгушена в сенки, с много дървета, под едно заплашително сиво-черно небе. Тя можеше да чуе монотонното цъкане на часовника на нейния дядо във всекидневната. Това беше непрекъснато присъстващ звук, който винаги й се присмиваше със своето напомняне, че мъката и страданията на нейното детство ще се проточат почти до вечността и ще бъдат отброявани с милиони и милиони оловни секунди. Тя отново можеше да види тежките, разположени твърде на гъсто мебели във всяка стая и предполагаше, че нейната памет прави цъкането на часовника по-силно и по-влудяващо натрапчиво, отколкото бе в действителност. Тя предполагаше също, че в действителност мебелите не бяха толкова големи, грозни и тъмни, колкото в спомена.

Нейният баща, Винсънт Скавело, беше намерил тази къща и този живот така потискащи, както бяха в паметта на Кристин и той бе ги напуснал, когато тя беше на четири години, а нейният брат, Тони, на седем. Баща й никога не се върна и тя никога повече не го видя. Винсънт беше един слаб мъж с комплекс за малоценност, а Евелин го караше да се чувства още по-неловко, защото нейните изисквания към всеки бяха много високи. Нищо, каквото правеше той, не можеше да я задоволи. Нищо, което правеше който и да е, особено Кристин или Тони, не беше и на половината така добро, както Евелин очакваше от тях. Поради това, че не можеше да оправдае нейните очаквания, Винсънт започна да пие, което стана причина тя да го тормози още повече. Накрая той просто си отиде. Две години по-късно умря. В известен смисъл беше извършил самоубийство, макар и не с оръжие. Нищо така драматично. Това беше просто случай на шофиране в пияно състояние. Той се беше ударил челно в една мостова подпора със скорост седемдесет мили в час.

Евелин тръгна на работа един ден след като Винсънт си отиде и не само издържаше семейството си, но и се справяше добре с работата, живеейки според нейните собствени високи изисквания. Това направи нещата още по-лоши за Кристин и Тони. „Вие трябва да бъдете най-добрите в това, което правите, а ако не сте най-добрите, тогава няма смисъл да го правите изобщо“, бе казала Евелин най-малко хиляда пъти.

Кристин имаше един особено ясен спомен за една цяла напрегната вечер, прекарана на масата в кухнята, след като Тони бе донесъл тройка по математика. Това беше един неуспех, който не можеше по никакъв начин да бъде смекчен в очите на Евелин от факта, че той беше получил шестици по всички останали предмети. Положението беше достатъчно лошо, а на всичко отгоре същия този ден Тони беше леко смъмрен от училищния директор за пушене в мъжката тоалетна. Това беше първият му опит да пуши цигара, но пушенето не бе му харесало и той не възнамеряваше го повтори. Всичко беше просто един експеримент, който едва ли беше необичаен за едно четиринадесетгодишно момче, но Евелин беше бясна. Тази нощ лекцията беше продължила почти три часа, като Евелин периодично крачеше из стаята, сядаше на масата, държейки главата си с ръце, викаше, плачеше, молеше се и тропаше по масата. „Ти си един Джиавети, Тони, повече Джиавети, отколкото Скавело. Ти може да носиш името на твоя баща, но ей Богу, в теб има повече моя кръв. Трябва да е така. Аз не бих могла да понеса мисълта, че половината от твоята кръв е от бедния слаб Винсънт, защото, ако това беше вярно, Господ знае какво щеше да стане от теб. Аз няма да приема това! Няма! Съсипвам се от работа, за да ти дам възможно най-голям шанс и няма да позволя да ме плюеш в лицето, това, което си направил, гафовете в училище, математиката — това е все едно да ме плюеш в лицето!“ Гневът даде път на сълзите и тя стана от масата, изтегли от кутията върху кухненския тезгях една пълна шепа книжни носни кърпи и си издуха носа. „Каква ми е ползата да се безпокоя за теб, да ме е грижа какво става с теб? На тебе не ти пука. В твоята кръв има няколко капки от кръвта на баща ти, която е кръв на безделник и те са достатъчни, за да замърсят останалата. Също като болест. Болестта Скавело. Но ти си също един Джиавети, Джиавети винаги работят по-здраво и учат по-усърдно, което е единствено правилно, единствено подходящо, защото Бог не е предвидил за нас да се скитаме и пропиваме живота си като някои, които бих могла да спомена. Ти трябва да получаваш в училище само шестици и дори да не харесваш математиката, ти трябва просто да работиш по-усърдно, докато не я усвоиш перфектно, защото се нуждаеш от нея на този свят. Твоят баща, Бог да го съжали, трудно боравеше с цифрите, а аз не искам да бъдеш като бедния слаб Винсънт. Това ме плаши. Не искам моят син да бъде безделник, а аз се боя, че виждам безделник в теб, точно като твоя баща. Сега ти си един Джиавети и не забравяй това. Всички Джиавети винаги правят най-доброто, на което са способни, а тяхното най-добро е винаги толкова добро, колкото направеното от който и да е друг. И не ми говори, че ти вече си изразходвал по-голямата част от своето време в учене, нито за своята работа през уикендите в бакалницата. Работата е добро нещо за теб. Намерих ти тази работа, защото ти ми показа един тийнейджър, който не работи на непълен работен ден, а аз пък ти показах един бъдещ безделник. Ами че дори при твоята работа, твоето учене и нещата, които вършиш тук, ти би трябвало все още да имаш изобилие от свободно време, твърде много свободно време. Ти би трябвало, може би, да работиш една или две вечери през седмицата на пазара. Винаги има още време, ако ти искаш да го намериш. Бог е сътворил целия свят за шест дни. И не ми казвай, че ти не си Бог, защото, ако слушаше своите уроци по катехизис, щеше да знаеш, че си сътворен по Негово подобие. Помни също, че ти си един Джиавети, което означава, че си бил създаден малко повече по Негово подобие, отколкото някои други хора, които бих могла да назова, като например, Винсънт Скавело, но няма да го сторя. Погледни мен! Аз работя цял ден, но също готвя вкусни ястия за теб, а заедно с Кристин поддържам тази голяма къща безупречна, абсолютно безупречна. Бог ми е свидетел. И макар че може понякога да съм била уморена и да съм се чувствала, като че ли не мога да продължа, аз съм продължавала заради теб, заради теб съм продължавала. Твоите дрехи винаги са били добре изгладени, не е ли така? Чорапите ти винаги са били закърпени. Кажи ми поне един случай, когато ти е трябвало да носиш чорап с дупка в него! И така, ако ти направиш всичко това и не се строполиш мъртъв, и дори не се оплачеш, тогава ти ще можеш да бъдеш син, с когото да се гордея и ей Богу, ти ще бъдеш! А колкото до теб, Кристин…“

Евелин никога не преставаше да им чете лекции. Винаги, всеки ден, на празници, на рождени дни — нямаше свободен ден от нейните лекции. Кристин и Тони седяха и слушаха по неволя, без да смеят да възразят, защото това водеше до най-унищожително презрение и до най-лошо наказание и… насърчаваше още повече четенето на лекции. Тя безмилостно ги насилваше. Изискваше най-големите възможни изпълнения във всичко, което правеха, което не беше толкова лошо нещо. То можеше дори да бъде добро за тях. Обаче когато те получаваха най-добрата възможна оценка, спечелваха най-високата давана награда, изкачваха се до първите места в своите секции на училищния оркестър, когато те правеха всичко това и повече, много повече, то никога не задоволяваше тяхната майка. Най-доброто не беше достатъчно добро за Евелин. Когато те получаваха най-доброто, достигаха върха, тя ги наказваше, защото не са стигнали там по-скоро, поставяше им нови цели и говореше, че те изпитват търпението й и им се свършва времето, в което да я направят да се гордее с тях.

Когато чувстваше, че четенето на лекции не е достатъчно, тя използваше своето последно оръжие — сълзите. Евелин плачеше и се обвиняваше за техните неуспехи. „Вие и двамата ще свършите зле и вината за това ще бъде моя, изцяло моя, защото не зная как да стигна до вас, как да ви накарам да видите какво е важно. Аз не съм направила достатъчно за вас. Не зная как да ви помогна да надделеете над кръвта Скавело, която е във вас, а би трябвало да зная, би трябвало да правя всичко по-добре.“

„… всички тези отминали години…“

Това сякаш беше вчера.

Кристин не можеше да разкаже на Чарли Харисън всичко за своята майка и за това клаустрофобично детство в сенчести стаи, сред тежка викторианска мебелировка и тежък викториански блясък, защото щяха да й бъдат необходими часове за обясняване. Освен това, Кристин не търсеше съжаление и по природа не беше от този вид личности, които споделяха интимни подробности от своя живот с други, нито дори с приятели, а да не говорим за непознати като този мъж, колкото и симпатичен да беше той. Тя загатна за своето минало само с няколко изречения, но от изражението на лицето му помисли, че той е почувствал и разбрал повече, отколкото беше му казала. Може би болката от това беше в очите и лицето й и се четеше по-лесно, отколкото предполагаше тя.

— Тези години бяха по-лоши за Тони, отколкото за мен — каза тя на детектива. — Главно защото на всичкото отгоре, което Евелин очакваше от него, тя искаше също той да стане свещеник. От рода Джиавети в нейното поколение имаше двама свещеници и те бяха най-уважаваните членове на фамилията.

В добавка към традицията в рода Джиавети да служи на църквата, Евелин беше религиозна жена и дори без тази семейна история, тя щеше да настоява Тони да стане свещеник. Настояването на Евелин беше успешно, защото от частното църковно училище той беше отишъл право в семинарията. Тони нямаше никакъв избор. На дванадесетгодишна възраст Евелин беше промила мозъка му и за него беше невъзможно да си представи, че би могъл да бъде нещо друго освен свещеник.

— Евелин очакваше Тони да бъде енорийски свещеник — каза Кристин на Чарли Харисън. — Може би накрая монсеньор или дори епископ. Както казах, тя имаше високи изисквания. Но когато Тони се подстрига за монах, той помоли да бъде назначен на мисионерска работа и замина за… Африка. Майка беше така разстроена. Вижте, в Църквата, както в правителството, пътят, по който се изкачваш нагоре по йерархичната стълбица, е главно чрез умело политиканстване. Но ти не можеш да имаш едно постоянно, видимо присъствие в коридорите на властта, когато си пратен на някаква далечна мисия в Африка. Майка беше бясна.

— Не бе ли избрал той работата като мисионер, защото е знаел, че тя ще бъде против нея? — попита детективът.

— Не. Проблемът беше, че майка виждаше свещеническия сан като един начин за Тони да повиши нейната репутация и репутацията на семейството. Но за Тони свещеническият сан беше една възможност да служи. Той взе на сериозно своето подстригване за монах.

— Все още ли е в Африка?

— Той е мъртъв.

— О. Съжалявам. Аз… — започна да се извинява Чарли Харисън, стреснат от този отговор.

— Загубата не е отскоро — увери го тя. — Преди единадесет години, когато аз бях ученичка в горните класове, Тони беше убит от терористи, африкански революционери. Известно време майка беше неутешима, но постепенно тъгата й даде път на един… силен гняв. В действителност, беше я яд, че Тони се е оставил да бъде убит, също като че ли беше избягал, както баща ми преди него. Тя ме накара да почувствам, че аз трябва да компенсирам разочарованието, което бяха й донесли татко и Тони. В моите собствени скръб, объркване и чувство за вина… аз казах, че искам да стана монахиня и Евелин… моята майка се хвана за тази идея. И така, след като завърших училище, по нейно настояване, аз отидох в манастир. Това беше едно нещастие…

Така много време беше минало оттогава, а Кристин, все пак, още живо си спомняше усещането, което изпита, когато за пръв път облече одеянието на послушник: неговата неочаквана тежест и изненадващо грубата черна материя, от която беше ушито. Спомняше си също начина по който закачаше широките поли по дръжките на вратите, мебелите и всичко, покрай което минаваше, тъй като не беше свикнала да носи толкова обемни дрехи. Улавянето в тази внушаваща респект униформа, спането в тясна каменна кабинка върху прост дървен креват, прекараните дни в мрачните и аскетично обзаведени килии на манастира — всичко това беше запечатано в нейното съзнание, въпреки усилията й да го забрави. Тези Загубени Години бяха така подобни на трудния живот във викторианската къща в Помона, че подобно на мислите за детството, всеки спомен за прекараните в манастира дни беше в състояние да стегне гърдите й и да спре дишането.

— Монахиня ли? — попита Чарли Харисън, неспособен да скрие учудването си.

— Да. Монахиня — отвърна тя.

Чарли се опита да си представи тази изпълнена с живот, чувствена жена в одеянието на една монахиня. Той просто не успя. Неговото въображение се противопостави.

Накрая той разбра защо от нея лъхаше необичайно вътрешно спокойствие. Две години в женски манастир, две години на дълги ежедневни сеанси на медитация и молитва, две години на изолация на турбулентните потоци на ежедневния живот непременно бяха оказали трайно въздействие.

Обаче нищо от това не обясняваше защо тя го привличаше така силно или защо той се чувстваше като похотлив тийнейджър в нейната компания. Това продължаваше да е мистерия — една приятна мистерия, но въпреки всичко мистерия.

— Аз се държах две години, опитвайки се да убедя себе си, че имам призвание в сестринството. Нищо подобно. Когато напуснах манастира, Евелин беше смазана. Беше я разочаровало цялото семейство. После, няколко години по-късно, когато забременях с Джоуи, Евелин беше ужасена. Нейната единствена дъщеря, която можеше да бъде монахиня, вместо това се оказа разпусната жена, една неомъжена майка. Тя трупаше вината върху мене, задушаваше ме в нея.

Кристин сведе поглед и направи пауза, за да се успокои.

Чарли чакаше. Той беше толкова добър в чакането, колкото и в слушането.

— По това време аз бях една изоставила вярата си католичка — каза накрая Кристин. — В голяма степен загубих своята религия… или бях пропъдена от нея. Повече не отидох на литургия. Но бях вече достатъчно католичка, за да се отвращавам от идеята за аборт. Аз запазих Джоуи и никога не съм съжалявала за това.

— Вашата майка никога ли не си промени отношението?

— Не. Ние си говорим, но между нас има огромна бездна. А тя не искаше да се занимава с Джоуи.

— Това е твърде лошо.

— По ирония на съдбата, почти от деня, в който забременях, моят живот коренно се промени. Оттогава всичко започна да става все по-добро. Аз все още бях бременна с Джоуи, когато започнах бизнес с Вал Гарднър и отворихме Уайн & Дайн. До времето, когато Джоуи стана на една година, аз подпомагах майка си. Имах голям успех, но той нямаше изобщо никакво значение за нея. Не беше достатъчно добър за нея, нито когато можех да бъда монахиня, нито когато съм неомъжена майка. Тя продължаваше да трупа вина върху мен всеки път, когато я виждах.

— Ами, сега мога да разбера защо сте толкова чувствителна на тази тема.

— Така чувствителна, че… когато вчера започна всичко това със старицата… ами, аз несъзнателно се запитах, дали това не беше предопределено да се случи.

— Какво искате да кажете?

— Може би е било предопределено да загубя Джоуи. Може би това е неизбежно.

— Не ви разбирам.

Кристин се въртеше неспокойно на мястото си. Тя изглеждаше разгневена, обезсърчена, уплашена и объркана едновременно. Тя се прокашля, пое дълбоко въздух и каза:

— Ами, ъ, може би… просто, може би… по този начин Бог ме наказва за провала ми като монахиня, загдето съм разбила сърцето на майка си и защото съм се отдалечила от Църквата, когато вече съм била така близо до нея.

— Но това е…

— Смешно ли? — подсказа Кристин.

— Ами, да.

— Зная — отвърна тя.

— Бог не е злобен.

— Зная — каза смутено тя. — Това е глупаво. Нелогично. Просто чиста глупост. Все пак… то ме тормози. Понякога глупавите неща могат да бъдат верни. — Тя въздъхна и поклати глава. — Аз се гордея с Джоуи, страшно се гордея. Но не се гордея, че съм неомъжена майка.

— Вие трябва да ми разкажете за бащата… в случай, че той може да има нещо общо с тази работа. Какво беше името му?

— Той ми каза, че името му е Люк — всъщност, Лушъс Ъндър^[1].

— Под какво?

— Такова му беше фамилното име. Ъндър. Лушъс Ъндър, но той ми каза да го наричам Люк.

— Ъндър. Това е едно необичайно име.

— То е фалшиво. Той вероятно е мислел да ме съблече гола, когато му е хрумнало — каза ядосано Кристин и се изчерви. Ясно, тези откровения относно личния й живот я затрудняваха, но тя продължи нататък. — Това се случи на борда на един кораб за екскурзии до Мексико по време на едно от тези прекрасни пътувания по море. — Кристин се усмихваше невесело, когато говореше за любов в този контекст. След напускането на манастира и няколкогодишна работа като келнерка, това беше първото удоволствие, което си позволявах. Срещнах един мъж само няколко часа след отплуването от Лос Анджелис. Много красив… чаровен. Каза, че името му е Люк. Едно нещо водеше до друго. Той трябва да беше разбрал колко съм уязвима, защото настъпваше като хищник. Аз бях толкова различна тогава, вие разбирате, така свенлива, една малка бивша монахиня, девственица, изключително неопитна. Ние прекарахме пет дни заедно на този кораб и мисля по-голямата част от времето в моята кабина… в леглото. Няколко седмици по-късно, когато научих, че съм бременна, аз се опитах да се свържа с него. Не беше заради издръжката, вие разбирате. Аз просто мислех, че той има право да знае за своя син. — Още една кисела усмивка. — Той беше ми дал адрес и телефонен номер, но те бяха фалшиви. Помислих си да го проследя по посоката на пътуването, но това щеше да бъде толкова… унизително. — Тя мрачно се усмихна. — Повярвайте ми, оттогава насам съм водила скучен живот. Дори преди да знаех, че съм бременна, аз се чувствах… омърсена от този мъж, от тази безвкусна любовна афера на борда на кораба. Не исках да изпитвам отново подобно чувство, така че съм била… е, не точно без никакъв сексуален контакт… но предпазлива. Може би, това е бившата монахиня в мен. И определено бившата монахиня в мен е тази, която чувства, че е необходимо да бъде наказана и че може би, Бог ще ме накаже чрез Джоуи.

Чарли не знаеше какво да й каже. Той беше свикнал да дава физическа, емоционална и умствена подкрепа на своите клиенти, но духовната подкрепа беше нещо, което той не знаеше как да осигури.

— Аз съм малко луда на тази тема — каза Кристин. — И вероятно ще ви подлудя и вас с всички тези мои безпокойства. Винаги съм се бояла, че Джоуи може да се разболее или да бъде наранен при нещастен случай. Не говоря само за обикновената майчинска загриженост. Понякога… аз съм почти обладана от безпокойство за него. И изведнъж вчера се появява тази стара вещица и ми казва, че моето малко момче е лошо, казва, че то трябва да умре, идва и дебне около къщата посред нощ, убива нашето куче… Ами, Бог, имам предвид тя, изглежда така безмилостна, така неизбежна.

— Не, не изглежда — каза Чарли.

— И така, сега, след като знаете малко нещо за Евелин… моята майка… все още ли мислите, че тя може да е замесена в тази работа?

— Всъщност не. Но все пак е възможно старицата да е чула вашата майка да говори за вас, да говори за Джоуи и ето как тя ви е открила.

— Аз мисля, че това вероятно е просто чиста случайност. Ние бяхме на неподходящо място в неподходящо време. Ако не бяхме вчера в търговския център, ако там беше някоя друга жена с нейното малко момче, тази стара вещица щеше да впери поглед в тях, вместо в нас.

— Мисля, че сте права — каза Чарли и стана от бюрото. — Но не се безпокойте за тази побъркана старица. Ние ще я намерим.

Той отиде до прозореца.

— Ще сложим край на това безпокойство. Ще видите.

Чарли погледна над върха на финиковата палма. Белият пикап стоеше все още паркиран на отсрещната страна на улицата. Мъжът в тъмни дрехи продължаваше да стои облегнат на предния калник, но вече не ядеше. Той просто седеше там със скръстени на гърдите ръце и кръстосваше глезени, наблюдавайки главния вход на сградата.

— Елате за малко — каза Чарли.

Кристин дойде до прозореца.

— Може ли това да е пикапът, който е бил паркиран до вашата кола в търговския център?

— Да. Прилича на този.

— Но би ли могъл да е същият?

— Вие мислите, че тази сутрин съм била проследена ли?

— Бихте ли забелязала, ако сте била?

Кристин се намръщи.

— Аз бях в такова състояние… нервна, разстроена… че може да не съм разбрала, че съм била проследена, особено ако това е правено поне с известна предпазливост.

— Тогава този пикап би могъл да бъде същият.

— Или се касае просто за едно съвпадение.

— Аз не вярвам в съвпадения.

— Но ако този пикап е същият, ако аз съм била проследена, тогава кой е мъжът, който се е облегнал на него?

Те бяха твърде далеч над непознатия, за да могат да разгледат добре лицето му. Можеха да кажат твърде малко за него от това разстояние. Той можеше да бъде стар, млад или на средна възраст.

— Може би той е съпругът на старицата. Или неин син — предположи Чарли.

— Но ако той ме проследява, тогава трябва да е луд като нея.

— Вероятно.

— Не може цялото семейство да са побъркани.

— В това отношение няма никакво правило — каза той.

Чарли отиде до бюрото си и се обади по вътрешния телефон на Хенри Ранкин, един от най-добрите му хора и му каза за пикапа на срещуположната страна на улицата.

— Искам да минеш покрай него, да вземеш номера му и да погледнеш онзи човек там, така че да можеш да го познаеш по-късно — нареди му Чарли. — Вземи всякаква друга информация, каквато успееш, без да предизвикаш подозрение. Непременно излез и се върни през задния вход и направи кръг около квартала, така че той да няма никаква представа откъде си дошъл.

— Няма да бъде трудно — каза Ранкин.

— Веднага щом вземеш номера се свържи с полицията и открий на чие име е регистриран.

— Да, сър.

— После ми докладвай.

— Тръгвам веднага.

Чарли затвори телефона и отново отиде до прозореца.

— Нека се надяваме, че това е просто едно съвпадение — каза Кристин.

— Напротив, нека се надяваме, че пикапът е същият. Това е най-доброто указание, което бихме могли да търсим.

— Но ако пикапът е същият и ако този човек е с него…

— Той съвсем сигурно е с него.

— … тогава не само старицата е заплаха за Джоуи. Те са двама.

— Или повече.

— Ъ?

— Може би има още един или двама, за които не знаем.

Една птица премина, пикирайки покрай прозореца.

Листата на палмата се размърдаха от необичайно топлия за сезона ветрец.

Слънчева светлина посребри прозорците на паркираните по улицата коли.

Непознатият чакаше при пикапа.

— Какво, по дяволите, става? — попита Кристин.