Дийн Кунц
Служители на Здрача (52)

52.

Като чу странния шум, Чарли се обърна приведен и готов да се отбранява. Той очакваше да види Грейс Спайви, застанала на прага на акумулаторното помещение, но смущението не беше от човек. Причина за шума беше един плъх.

Гадното създание стоеше между него и вратата, но Чарли беше сигурен, че то не е дошло откъм снега. Част от шума, който беше чул, бе от топуркането при бързото му излизане изпод някое съоръжение. Плъхът съскаше, пискаше и се взираше в него с кървясали очи, сякаш го заплашваше, че ще му попречи да излезе.

Плъхът беше ужасно голям, но въпреки големината си, която показваше, че някога се е хранел много добре, той вече не изглеждаше да е в добро здраве. Кожата му не беше гладка, а мазна, матова и потъмняла. В ушите му имаше нещо тъмно и хванало кора, вероятно кръв, а от устата му се процеждаше кървава пяна. Това беше от отровата. Сега, съсипан от болките и не на себе си от тях, той беше, може би, един дързък и злонамерен противник.

Имаше за обмисляне и една друга възможност, дори още по-малко приятна възможност. Може би, това не беше от отровата. Пяната в устата му можеше да бъде симптом на бяс. Можеха ли гризачите да побесняват също толкова лесно, колкото кучетата и котките? Всяка година, в планините на Калифорния, щатските служители от контрола върху разпространението на зарази съобщаваха за някои случаи на бесни животни. Понякога, дори бе забраняван достъпа до части от щатските паркове, докато се установи със сигурност, дали има епидемия на бяс.

Най-вероятно, този плъх беше засегнат от отровата, а не от бяс. Но, ако Чарли бъркаше и плъхът го ухапеше…

Искаше му се, след като бе изхвърлил трите мъртви мишки, да беше донесъл обратно лопатата в акумулаторното помещение. Той нямаше никакво оръжие, освен своя револвер, който беше твърде мощен за една такава дребна работа, все едно да бе отишъл на лов за удоволствие с топ.

Чарли се изправи, а неговото движение предизвика плъхът да го нападне.

Чарли отскочи назад към стената.

Плъхът идваше бързо и пищеше злобно. Ако се изкачеше по крака му…

Той го ритна, улучвайки го с уякчения връх на обувката си. Ритникът отхвърли плъха към срещуположния край на помещението, където се блъсна в стената, изписка и падна по гръб на пода.

Чарли достигна вратата и мина през нея, преди плъхът да стъпи отново на краката си. Той се изкачи по стълбите, взе лопатата, която бе облегната на основата на мелницата и бързо се върна обратно долу.

Плъхът беше отвътре до самата отворена врата на акумулаторното помещение и вдигаше непрекъсната врява. Това беше един хленчещ-съскащ-виещ звук, който Чарли намери, че смръзва кръвта в жилите. Плъхът отново се хвърли към него!

Чарли замахна с лопатата като с пръчка за поло и удари плъха, после още веднъж и още веднъж, докато престана да издава звук. После го погледна, видя го, че мърда и го удари отново, по-силно. След това, плъхът остана неподвижен и тих, очевидно беше мъртъв. Дишайки тежко, Чарли бавно свали лопатата.

Как бе успял един плъх с тази големина да влезе в затвореното акумулаторно помещение?

Влизането на мишките беше разбираемо, защото за тях бе достатъчна и най-малката пролука или пукнатина. Този плъх обаче беше по-голям от дузина мишки, взети заедно. За неговото проникване бе нужна дупка с диаметър, който да не е по-малък от три или четири инча и понеже таванът на малкото помещение беше от усилен бетон, а стените от сгуробетонови панели и хоросан, нямаше начин, по който звярът да си прегризе вход. А металната врата беше ненарушима и непокътната.

Можеше ли да е бил затворен вътре от миналата есен, когато последните почиващи са заключили хижата или когато управата на фирмата за наемане и продажба на недвижими имоти беше дошла да „зазими“ хижата? Не. Той щеше да яде от отровната примамка и щеше да е мъртъв още преди седмици. Плъхът беше се отровил неотдавна; следователно, едва неотдавна е попаднал в акумулаторното помещение.

Чарли обиколи помещението, търсейки прохода на плъха, но всичко което намери, бяха няколко малки пролуки в хоросана, през които можеше да се промъкне една мишка (но нищо по-голямо), след като първо получеше достъп до въздушното пространство в двойните панелни стени.

Това беше някаква мистерия и докато стоеше и се взираше в мъртвия плъх, Чарли имаше отвратителното чувство, че неговата кратка и бурна среща с противното създание е нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед, че тя означаваше нещо, че плъхът беше символ на нещо. Разбира се, Чарли бе израснал с ужаса от плъховете, изобилстващи в бараката, в която беше прекарал своето детство, така че те винаги щяха да имат силно въздействие върху него. Той не можеше да не мисли за старите комикси и филми на ужаса, в които имаше сцени в древни гробища с дебнещи плъхове из тях. Смърт. Ето какво обикновено символизираха плъховете. Смърт, разлагане, отмъщение на Смъртта. И така, това, може би, беше едно предзнаменование, едно предупреждение, че смъртта в образа на Грейс Спайви щеше да ги стигне тук, в планината. Едно предупреждение да бъдат готови.

Чарли се разтревожи. Не. Той просто бе оставил въображението си да му втълпи това. Както в неговия кабинет, в понеделник, когато бе погледнал Джоуи и бе помислил, че вижда само гол череп на мястото, където трябваше да бъде лицето на момчето. Онова беше въображение… и това, също. Чарли не вярваше в предзнаменования. Смъртта нямаше да ги намери тук. Грейс Спайви нямаше да открие къде бяха отишли. Не би могла. Дори след хиляда години.

Джоуи нямаше да умре.

Момчето беше в безопасност.

Те всички бяха в безопасност.

Кристин не искаше да остави Джоуи сам в хижата, докато тя и Чарли се върнат до джипа за още от техните провизии. Кристин знаеше, че Грейс Спайви не е наблизо. Знаеше, че хижата е безопасно място и че нищо не би могло да се случи през краткото време на нейното отсъствие. Все пак, тя ужасно се страхуваше, че когато се върнат, ще намерят Джоуи мъртъв.

Но Чарли не можеше да пренесе всичко сам. Не беше редно от нейна страна да очаква да го направи. А Джоуи не можеше да дойде с тях, защото щеше да ги забави твърде много сега, когато последната дневна светлина бързо си отиваше и бурята се засилваше опасно. Тя трябваше да върви, а Джоуи трябваше да остане. Нямаше никакъв избор.

Кристин си каза, че, може би, ще бъде добре за него да бъде оставен сам с Чубака за известно време, защото това щеше да бъде една демонстрация на нейната увереност и увереността на Чарли в безопасността на избраното от тях скривалище. От това преживяване, той можеше да възстанови част от своите самоувереност и надежда.

Въпреки това, след като го прегърна силно, целуна, успокои и остави на зеленото канапе пред камината, Кристин едва намери сила да се обърне и излезе. След като затвори вратата на хижата и я наблюдава, докато Чарли заключваше, Кристин беше завладяна от толкова силен страх, че от него й стана лошо на стомаха. Веднага щом се отдели от входа и започна да слиза по покритите със сняг стъпала, тя почувства болезнена слабост в краката, която почти я извади от строя. Всяка крачка, която я отделяше от хижата, беше като крачка върху повърхността на планета с пет пъти по-голяма сила на притегляне от земната.

Времето беше се влошило рязко, откакто бяха се изкачили от мястото, където бе паркиран джипа, а изключителната враждебност на природните сили започна постепенно да заема мислите на Кристин и да изтласква страха към нейното подсъзнание. Вятърът духаше непрекъснато със скорост двадесет до тридесет мили в час, стигайки, от време на време, дори до петдесет. Фучейки, той прекосяваше планината с воя на банши^[1] и разклащаше огромните дървета. Снежинките вече не бяха големи и пухкави, а малки, носени с голяма сила от вятъра и трупани върху земята със смайваща скорост. По-рано, при изкачването си към хижата, те не бяха слагали маските за ски, но Чарли беше настоял да ги сложат при слизането надолу. Въпреки че Кристин отначало възразяваше, защото имаше чувството, че маската я задушава, после се радваше, че беше я поставила. Причина за това беше температурата. Тя бе паднала рязко й сега сигурно бе около нулата или дори още по-ниска, без да взима предвид допълнителното охлаждане от вятъра. Въпреки защитата на маската, ледените игли на вятъра все пак успяваха да бодат и вкочаняват лицето й. Без нея, Кристин сигурно щеше да получи измръзвания.

Докато стигнаха до джипа, дневната светлина отслабваше, като че ли светът се намираше в някакво гърне, върху което се спускаше гигантски капак. Около гумите на колата вече беше натрупал сняг, а ключалката бе полузамръзнала и се съпротивляваше, когато Чарли пъхаше ключа в нея.

Те натъпкаха раниците си догоре с консервени и други кутии с храна, херметично затворен кибрит, муниции за оръжията и други неща. Чарли наниза трите плътно навити на руло спални чувала на едно парче въже за простиране и завърза единия му край около талията си, така че да може да ги влачи след себе си. Те бяха леки, направени от студоустойчив винил, който се пързаляше добре върху снега и Чарли каза, че няма особено да го затруднят, Кристин носеше винтовката, която беше с ремък за през рамо, а Чарли носеше ловната пушка. Никой от двамата не можеше да вземе допълнително дори само още една-единствена вещ, без да бъде затиснат от товара, а в джипа все още оставаха неща за взимане.

— Ние ще се върнем за останалото — извика Чарли, за да бъде чут над воя на вятъра.

— Вече е почти тъмно — възрази Кристин, осъзнавайки колко лесно можеше да се загуби човек през нощта в една заслепяваща снежна буря.

— Утре — каза той. — Ще се върнем утре.

Тя кимна в знак на съгласие и Чарли заключи, джипа, въпреки че лошото време беше със сигурност достатъчна спирачка за крадците. Никой уважаващ себе си престъпник, свикнал на лесен живот от труда на другите, нямаше да излезе в такава нощ.

Те се насочиха обратно към хижата, движейки се със значително по-малка скорост, отколкото при спускането надолу. Забавянето им се дължеше на тежкия товар, който носеха, на вятъра, който ги блъскаше и на факта, че сега се изкачваха, а не слизаха. Ходенето със снегоходки беше изненадващо лесно… досега. Докато вървяха по своя път нагоре от първата поляна, бедрените мускули на Кристин започнаха да се напрягат, после и тези на прасците и тя знаеше, че на сутринта ще има силна мускулна треска.

Вятърът вдигаше снега от земята, обличаше се в кристални пелерини и мантии, които се развяваха и засукваха и образуваше вихрови фунии, които танцуваха в здрача. В бързо замиращата светлина, снежните дяволи изглеждаха като духове, като студени призраци, бродещи по самотните върхари на покрива на света.

Склонът изглеждаше по-стръмен, отколкото при първото му изкачване с Джоуи и кучето. Нейните снегоходки определено й се струваха два пъти по-големи, отколкото бяха тогава и… десет пъти по-тежки.

Мракът падна, докато бяха още в гората, преди дори да бяха достигнали горната поляна. Нямаше никаква опасност да се загубят, защото покритата със сняг земя притежаваше слаб естествен блясък, а ясната ивица на пътя изключваше възможността за погрешно отклонение от него през иначе гъстата гора.

Обаче през времето, докато стигнаха до горната поляна, яростта на бурята елиминира предимството на леката фосфоресценция на снега. Новият сняг падаше така интензивно и вятърът вдигаше такива гъсти облаци от стария, че, ако не бяха светлините на хижата, те щяха, без съмнение, да загубят ориентация и щеше да има сериозен риск да бродят безцелно назад-напред или да обикалят в кръг, докато паднат и умрат на четиристотин ярда от убежището. Слабата разсеяна кехлибарена светлина в прозорците на хижата беше един добре дошъл фар. — В случаите, когато носения от бурята сняг блокираше временно този фар, Кристин трябваше да се противопоставя на паниката, да спира и чака, докато не се появи отново целта, защото винаги, когато загубваше от погледа си светлината, най-много след две-три крачки се отклоняваше в погрешна посока. Въпреки че се придържаше близо до Чарли, тя често не можеше да го види. Видимостта се влошаваше, понякога, до не повече от два-три фута.

Болката в мускулите на краката на Кристин все повече се засилваше, тупкането в рамената и гърба й ставаше непоносимо, а нощният мраз проникваше по някакъв начин през всички пластове дрехи. Въпреки това обаче тя, както проклинаше бурята, така също я приемаше и като добре дошла, защото за първи път от дни наред се чувстваше в безопасност.

И наистина, лека-полека настроението на Джоуи се подобряваше. Лицето му отново беше придобило цвят. За първи път от няколко дни той беше активен и разговорлив. Дори се усмихваше. Промяната в него беше поразяваща и в един момент мистериозна, но после стана ясно, че бурята му действаше също така успокоително както на Кристин.

— Сега ще бъдем окей, а, мамо? — попита той. — Нали една вещица не може да лети върху метлата си в снежна буря?

— Не може — увери го Кристин, докато сваляше раницата от гърба си. — Тази вечер всички вещици са се приземили.

— Съгласно правилника на ФАВ — допълни Чарли.

Джоуи го погледна скептично.

— Какво е… ФАВ? — попита той.

— Федерална Администрация на Вещиците — отвърна Чарли, събувайки обувките си. — Това е правителствена агенция, която узаконява вещици.

— Трябва ли да имаш разрешително, за да бъдеш вещица? — попита момчето.

— О, разбира се — отвърна Чарли, симулирайки изненада. — Какво си мислиш — всеки ли може да бъде вещица? Първо, когато едно момиче иска да стане вещица, то трябва да докаже, че има в себе си зла жилка. Например, твоята майка никога не би могла да получи тази квалификация. Освен това, една кандидат-вещица трябва да бъде грозна, защото всички вещици са грозни. Ако обаче една красива лейди, като твоята майка, иска да бъде вещица, тя трябва да се подложи на пластична операция, за да стане грозна.

— Ау! — възкликна Джоуи и ококори очи. — Наистина ли?

— Но не това е най-лошото — продължи Чарли. — Най-трудното нещо, ако искаш да бъдеш вещица, е да намериш една от онези островърхи черни шапки.

— Това ли е най-лошото?

— Ами, само помисли! Ти си ходил на пазар с майка си, когато тя си купува дрехи. Виждал ли си някога, в който и да било магазин, някоя от тези високи островърхи черни шапки?

Момчето сбърчи чело, мислейки върху това.

— Не, не си — каза вместо него Чарли, занасяйки едната от тежките раници в кухнята. — Никой не продава тези шапки, защото никой не иска в магазина му по всяко време да идват вещици. Вещиците миришат като крила на прилеп, опашка на тритон, език на саламандър и на тези други странни неща, които те варят в своите котли. Нищо не може да изгони клиентите на един съдържател на магазин по-бързо от една вещица, която вони на варени свински зурли.

— Я гледай! — учуди се Джоуи.

— Точно така! — потвърди Чарли.

Кристин се чувстваше толкова щастлива и облекчена да види, че Джоуи се държи отново като едно шестгодишно дете, че й беше трудно да сдържи сълзите си. Тя искаше да обвие ръце около Чарли, да го притисне силно в прегръдките си и да му благодари за неговата сила, за неговия подход към децата и за това, че е този мъж, който тя очакваше да бъде.

Отвън, вятърът виеше, пухтеше, стенеше и свиреше.

Нощта прегръщаше хижата. Снегът я обличаше.

Големите цепеници пръскаха и пукаха в камината на всекидневната.

Те приготвиха заедно вечерята. После седяха на пода на всекидневната, където играха на „Старата прислужница“ и „Тик-Так-Тоу“, а Чарли разказваше вицове, които Джоуи намираше за много забавни.

Кристин се чувстваше уютно. Беше спокойна.