Дийн Кунц
Служители на Здрача (36)

36.

Кристин коленичи и избута кучето настрана. После постави ръце на рамената на Джоуи.

Известно време тя се страхуваше да го обърне, страхуваше се, че лицето му е разбито или че отломки са извадили очите му.

Като хълцаше и кашляше от новата вълна пушек, идваща от горящите развалини зад тях, накрай го обърна внимателно по гръб. Лицето му не беше наранено. По него имаше петна от кал, но никакви охлузвания или видими счупвания, а дъждът дори бързо изми мръсотията. Тя не виждаше никаква кръв. Слава Богу.

Клепките му трепнаха и се вдигнаха. Очите му несъсредоточени.

Той само бе изпаднал в безсъзнание.

Облекчението беше така силно, че тя се почувства весела и жизнерадостна.

Когато накрая очите му се проясниха, тя провери дали няма сътресение на мозъка, като му показа три пръста и го попита колко вижда.

Той мигаше и изглеждаше объркан.

— Колко са пръстите, миличък? — попита повторно тя.

Джоуи се прокашля няколко пъти, изкарвайки пушека от гърдите си и после каза:

— Три. Три пръста.

— А сега колко са?

— Два.

Макс Стек, който бе успял да се освободи от трънливите розови храсти, се присъедини към тях.

— Познаваш ли коя съм аз? — попита Кристин Джоуи.

Джоуи изглеждаше озадачен, но не защото се затрудняваше да намери отговора, а защото не можеше да разбере, защо му задава този въпрос.

— Ти си мама — каза той.

— А ти как се казваш?

— Не ми ли знаеш името?

— Искам да разбера, дали ти го знаеш? — отвърна тя.

— Ами, разбира се, че го знам — каза той. — Джоуи. Джоузеф. Джоузеф Антъни Скавело.

Нямаше сътресение на мозъка.

Успокоена, Кристин силно го прегърна.

Сенди Брекенстайн клекна до тях, изкашляйки пушека от дробовете си.

Челото му беше порязано над лявото око и от едната страна на лицето му имаше кръв, но той не беше сериозно наранен.

— Момчето може ли да се движи? — попита Брекенстайн.

— То се чувства отлично — отвърна Макс Стек.

— Тогава да се махаме оттук. Те може да дойдат и да огледат мястото, за да проверят, какво е станало с нас.

Макс освободи резето на портата и я отвори.

Чубака се стрелна през нея на малката уличка и останалите го последваха.

Уличката беше тясна, със задните дворове на къщите от двете си страни. Тук-там имаше гаражи, а много боклукчийски кофи чакаха да бъде събран боклука от тях. Нямаше никакви канавки или канализация и водата се стичаше в подножието на хълма.

Когато четиримата прецапаха до средата на плиткия поток, чудейки се кой път да хванат, от съседната къща нагоре по хълма се появи един висок мъж в жълта мушама с качулка. Въпреки дъжда и мрачното време, Кристин видя, че той носи оръжие.

Макс извади своя пистолет и държейки го в двете ръце, извика:

— Хвърли оръжието!

Но непознатият откри огън.

Макс също изстреля в бърза последователност три куршума и беше по-добър от противника си. Кандидат-убиецът беше улучен в крака и падна, още докато звукът от изстрелите ехтеше нагоре по склона. Той се търкулна, разпръсквайки рекичката, а мушамата му пляскаше като крилата на огромна и ярко оцветена птица. После се блъсна в две боклукчийски кофи, катурна ги и изчезна под разсипаната купчина смет. Пистолетът изхвръкна от ръката му и се хлъзна по настилката.

Те не изчакаха дори да се уверят, дали човекът е мъртъв или жив. Наблизо можеше да има и други служители на Здрача.

— Да се махаме от този квартал — настоя Макс. — Трябва да се доберем до телефон и да получим подкрепление.

Сенди и Чубака отпред, Макс най-отзад, те тичаха надолу по хълма, плъзгайки се и пързаляйки се по хлъзгавата настилка, но без да падат.

Кристин поглежда няколко пъти назад.

Раненият мъж не беше станал от боклука, в който беше паднал.

Никой не ги преследваше.

Все още.

Те завиха надясно при първия ъгъл, тичаха по една хоризонтална улица, която пресичаше напреки хълма и минаха покрай един слисан пощальон, който беше се дръпнал от пътя им. Появи се яростен вятър, който сякаш преследваше някого. Докато бягаха, блъскани от вятъра дърветата се люлееха и потръпваха около тях, крехките клони на палмите тракаха шумно и празни кутии от сода се търкаляха в краката им.

След две пресечки напуснаха хоризонталната улица и завиха по стръмна улица. Надвисналите дървета образуваха свод над пътя и правеха деня още по-мрачен, сякаш по-скоро беше вечер, отколкото сутрин.

Дъхът изгаряше гърлото на Кристин. Очите й смъдяха от пушека, който бяха оставили зад себе си, а сърцето й биеше толкова силно и бързо, че я боляха гърдите. Тя не знаеше колко далеч може да стигне с този ход. Не много далеч.

Беше изненадана, че малките крачета на Джоуи можеха да се движат толкова бързо. Не се налагаше да се бавят заради него. Той можеше да върви наравно с всички.

Нагоре по хълма се зададе кола. Фаровете й пробиваха редеещата мъгла и дълбоките сенки, хвърляни от огромните дървета.

Кристин внезапно реши, че хората зад тези светлини са на Грейс Спайви. Тя сграбчи Джоуи за рамото и го поведе в друга посока.

Сенди й извика да остане при него, Макс викаше нещо, което тя не можеше да различи, а Чубака започна силно да лае. Обаче тя не им обърна внимание.

Не виждаха ли, че идва смъртта?

Кристин чуваше зад себе си бръмченето на двигателя да става все по-силно. То звучеше диво, кръвожадно.

Джоуи залитна по наклонения тротоар и падна, плъзгайки се в нечии преден двор.

Тя се хвърли върху него, за да го запази от изстрелите, които очакваше да чуе всяка секунда.

Колата се изравни с тях. Звукът от нейния работещ двигател изпълваше света.

— Не! — извика тя.

Но колата си отмина без да спре. Това не бяха хора на Грейс Спайви.

Кристин се почувства глупаво, когато Макс Стек й помогна да се изправи. Не целият свят ги преследваше. Само така изглеждаше.