Дийн Кунц
Служители на Здрача (72)

72.

Накрая прилепите утихнаха.

Спайви също беше неподвижна.

В продължение, може би, на една минута прилепите представляваха един жив черен погребален покров на тялото, потрепвайки леко, като подухвана от вятъра дреха. През втората минута тяхното неестествено мълчание стана още по-забележимо и изнервящо. Те съвсем не приличаха на обикновени прилепи, нито се държаха като такива. Освен учудващото навременно появяване и целенасочеността на тяхната атака, те притежаваха едно качество, което беше неопределимо странно. Кристин видя някои от малките тъмни зли глави с мигащи кървавочервени очички да се надигат и да се обръщат наляво, надясно, пак наляво, сякаш чакаха заповед от водача на тяхното ято. После, когато заповедта дойде с глас, който само те можеха да чуят, прилепите се издигнаха като един в пляскащ с криле облак и отлетяха обратно в другите пещери.

Кайл Барлоу и Чарли стояха мълчаливи и слисани.

Кристин не погледна мъртвата жена. Тя не можеше да откъсне погледа си от своя син. Той беше жив, колкото и невероятно и удивително да изглеждаше това. След целия ужас и болка, през които бяха минали и след като смъртта изглеждаше неизбежна, за нея бе трудно да повярва, че това помилване, в последната минута беше реално. Неоправдано, Кристин чувстваше, че, ако отмести погледа си от Джоуи, дори за миг, той ще се окаже мъртъв, когато го погледне повторно и че тяхното необичайно спасение ще се окаже илюзия или сън.

Повече от всичко, Кристин искаше да го държи в прегръдките си, да докосва неговата коса и неговото лице, да го притиска силно и да чувства ударите на сърцето му и топлината на дъха му в шията си. Но раната в крака не й позволи да отиде при него, а той изглежда беше в шоково състояние, което бе го накарало да я забрави временно.

Много далеч, в другите пещери, прилепите сигурно бяха започнали да заемат своите познати места, защото отново пищяха, сякаш спореха помежду си за по-благоприятна позиция. Издаваният от тях зловещ звук, който отново замря, бе станал причина студени тръпки да побият Кристин. Това усещане се засили още повече, когато тя видя своя полухипнотизиран син да накланя глава, сякаш разбираше пискливия език на тези нощни създания. Той беше смущаващо бледен. Устата му се изкриви в нещо, наподобяващо неясна усмивка, но после Кристин реши, че е гримаса на отвращение или ужас, предизвикана от сцената, на която току-що беше станал свидетел и която беше го оставила в това полупаралитично вцепенение.

Когато подновените крясъци на прилепите постепенно замряха, Кристин усети страх, макар и не от случилото се с Грейс Спайви. Тя не се страхуваше, че прилепите може да се върнат, за да убиват отново. Наистина, по някакъв начин, Кристин знаеше, че те няма да дойдат и точно невъзможността да знае това я плашеше. Тя не искаше да разсъждава откъде идва знаенето, да размишлява точно откъде идва, нито какво би могло да означава.

Джоуи беше жив. Нищо друго нямаше значение. Звукът от изстрелите беше привлякъл прилепите и по чиста случайност (или по Божия милост) те бяха ограничили своето нападение само върху Грейс Спайви. Джоуи беше жив. Жив. Кристин внезапно почувства сълзи от радост да парят в очите й. Джоуи беше жив. Тя трябваше да се съсредоточи на това чудесно обръщане на съдбата, защото оттук започваше тяхното бъдеще. Кристин бе сигурна, че то щеше да бъде светло, пълно с любов и щастие, без тъга, без страх и над всичко, без съмнение.

Съмненията могат да те гризат, да разрушават щастието, да превръщат любовта в горчивина. Съмнението можеше дори да се вмъкне между една майка и нейния многообичан син, създавайки непреодолима бездна между тях, а тя просто не можеше да позволи това да се случи.

Независимо от всичко, една мисъл, неканена и нежелана, й дойде наум: вторник, Лагуна Бийч, пункта за обслужване на коли Арко, където бяха чакали Чарли след като едва бяха се спасили от бомбата, разрушила къщата на Мириам Ранкин; тя, Джоуи и двамата бодигарда, стоящи при купчината гуми, когато целият свят отвън бе обхванат от една яростна електрическа буря, която беше така мощна, че приличаше на предизвестие за края му; Джоуи, наблюдаващ я без страх, като че ли това бяха само фойерверки, като че ли… като че ли той знаеше, че те не могат да го наранят. Не беше ли това знак? Не беше ли свръхестествената свирепост на бурята някакво съобщение, което той разбираше и черпеше надежда от него?

Не. Глупости.

Кристин трябваше да изхвърли тези глупави мисли от главата си. Това беше точно този вид лудост, от която можеш да се заразиш само от връзка с подобни на Грейс Спайви. Боже мой, старицата беше като преносителка на чума, разпространявайки безразсъдност и заразявайки всеки със своите параноидни фантазии.

Но какво да кажем за прилепите? Защо дойдоха точно в подходящия момент? Защо нападнаха само Грейс Спайви?

Спри се, каза си тя. Ти просто… правиш от нищо нещо. Прилепите дойдоха, защото бяха уплашени от първите два изстрела, които произведе старицата. Звукът бе толкова силен, че беше ги уплашил и довел. И после, когато дойдоха тук… Ами, тя стреля по тях и ги разгневи. Да. Разбира се. Беше точно така.

Освен… Ако първата двойка изстрели беше уплашила прилепите, защо тогава третият и четвъртият не ги уплашиха отново? Защо те не отлетяха? Защо я нападнаха и се отърваха от нея по такъв… подходящ начин?

Не.

Глупости.

Все още анемично блед, Джоуи се взираше в пода, но беше вече започнал да излиза от своето полуапатично състояние. Той нервно дъвчеше един от пръстите си. Това го правеше да прилича на малко момче, разбиращо, че е направило нещо, което може да разтревожи майка му. След няколко секунди Джоуи вдигна глава и погледът му срещна очите на Кристин. Той се опита да се усмихне през сълзите си, но устата му беше все още мека и отпусната от шока и страха. Джоуи никога не беше изглеждал по-мил и по-нуждаещ се от майчина любов, а неговите слабост и уязвимост свиваха сърцето й.

Със замъглено от болката зрение и слаб от инфекцията и загубата на кръв, Чарли се питаше, дали всичко, което беше се случило в пещерата, не беше станало всъщност само в трескавото му въображение.

Но прилепите бяха реалност. Резултатът от тяхното кърваво дело лежеше неопровержим на разстояние само няколко фута от него.

Чарли се уверяваше, че странното нападение върху Грейс Спайви има едно рационално, естествено обяснение, но той не беше напълно убеден от собственото си уверение. Може би прилепите бяха разярени, което можеше да се обясни с факта, че те не избягаха при звука на изстрелите, а бяха, вместо това, привлечени от него, защото всички разярени животни са особено чувствителни (и лесно разгневими) от ярки и силни шумове. Но защо прилепите бяха хапали и драскали само Грейс, оставяйки недокоснати Джоуи, Кристин, Барлоу и самия Чарли?

Той хвърли поглед към Джоуи.

Момчето беше излязло от своя квази-отистичен транс. То бе отишло при Чубака. Джоуи беше коленичил до кучето, хлипаше и искаше да докосне неподвижното животно, но се страхуваше и правеше с ръцете си жестове на безпомощност.

Чарли си спомняше, когато миналия понеделник в своя кабинет беше погледнал Джоуи и беше видял безплътен череп вместо лице. Видението беше кратко като мигване на окото и той бе преместил спомена за него в подсъзнанието си. Ако Чарли изобщо се безпокоеше от този спомен, то беше защото това можеше да означава, че Джоуи ще умре. Но той, всъщност, не вярваше във видения и в ясновидски разкривания, така че не беше много обезпокоен. Сега Чарли се питаше, дали видението не беше действителност. Може би, то не означаваше, че Джоуи ще умре. Може би, то означаваше, че Джоуи е смъртта.

Разбира се, тези мисли бяха само доказателство за сериозността на неговата треска. Джоуи си беше Джоуи, нищо повече, нищо по-лошо, нищо странно.

Чарли обаче си спомняше също и съня си по-късно същата нощ, в който плъховете, вестители на смъртта, бяха изскочи от гърдите на момчето.

Това са глупости, каза си той. От твърде дълго време съм детектив. На никого не се доверявам. Сега търся измама и поквари дори в най-невинните сърца.

Джоуи започна да говори, милвайки кучето. Думите му излизаха на пресекулки между хлипанията:

— Мамо, мъртъв ли е? Мъртъв ли е Чубака? Този… лош човек… той уби ли Чубака?

Чарли погледна Кристин. Лицето й беше мокро от сълзи, а очите й преливаха от нов поток. Тя изглеждаше временно онемяла. Противоречиви емоции се бореха за завладяване на нейното прелестно лице: ужаса от жестоката смърт на Спайви, изненадата от собственото й оцеляване и радостта, че нейното дете е невредимо.

Като видя нейната радост, Чарли се засрами, че е гледал момчето с подозрение. Все пак… той беше детектив, а работата на един детектив е да бъде подозрителен.

Чарли погледна внимателно Джоуи, но не откри излъчваното зло, за което говореше Спайви, не почувства, че присъства на нещо чудовищно. Джоуи продължаваше да бъде едно шестгодишно момче, едно хубаво дете с мила усмивка, способно да се смее, да плаче, да се безпокои и да се надява. Чарли бе видял какво беше се случило на Грейс Спайви и въпреки това ни най-малко не се страхуваше от Джоуи, защото, по дяволите, той не можеше изведнъж да започне да вярва в съществуването на дяволи, демони и Антихриста. Той винаги беше се интересувал от науката като лаик и беше още от дете застъпник за космическата програма. Чарли винаги бе вярвал, че логиката, здравият разум, светският еквивалент на Християнската Света Троица, ще решат всички проблеми на човечеството и всички тайни на съществуването, включително източника и смисъл на живота. А науката вероятно можеше да обясни какво беше се случило тук. Един биолог или зоолог щеше, най-вероятно, да открие, не тяхното поведение е съвсем в границите на нормалното.

Докато Джоуи продължаваше да стои наведен над Чубака и да го милва, плачейки, опашката на кучето помръдна и после удари земята.

— Мамо, виж! Той е жив! — извика Джоуи.

Кристин видя Чубака да се търкулва на хълбок, да се изправя на крака и да се отърсва. Той изглеждаше мъртъв, а сега не беше дори замаян. Той се изправи на задните крака, постави предните лапи на рамената на Джоуи и започна да ближе лицето на своя млад господар.

Момчето се смееше и рошеше козината на кучето.

— Как си Чубака? — питаше го Джоуи. — Добро куче. Добрият стар Чубака.

Чубака? Питаше се Кристин. Или Бренди?

Бренди беше обезглавен от хората на Спайви и бе погребан с почести в едно прилично гробище за домашни любимци в Анахейм. Но ако те се върнеха сега на това гробище и отвореха гроба, какво щяха да намерят? Нищо ли? Една празна дървена кутия? Беше ли Бренди възкръснал и намерил своя път до кучкарника точно навреме, за да могат Чарли и Джоуи отново да го вземат?

Глупости, казваше си ядосано Кристин. Глупава мисъл. Глупачка.

Тя обаче не можеше да избие тези натрапчиви мисли от главата си и те я водеха до други нелогични размишления.

Преди седем години… мъжът на кораба за екскурзии… Лушъс Андър… Люк.

Кой, всъщност, беше той?

Какво беше той?

Не, не, не. Невъзможно.

Кристин затвори очи и вдига ръка към главата си. Чувстваше се така уморена. Изтощена. Нямаше сили да се противопостави на тези трескави размишления. Чувстваше се заразена от лудостта на Спайви, замаяна и изолирана, както вероятно се чувстваха жертвите на маларията.

Люк. Години наред тя се опитваше да го забрави. Сега се опитваше да си спомни. Той беше около тридесетгодишен, слаб и с добре развити мускули. Русата му коса блестеше на слънцето. Имаше ясни сини очи, бронзов загар, съвършено равни бели зъби, подкупваща усмивка и свободно държане. Той беше една чаровна, но не особено оригинална смес от сложност и простота, от житейски опит и невинност. Той бе един сладкодумец, който знаеше как да вземе от жените това, което искаше. За Бога, тя бе мислила за него като за сърфист. Ето на какво приличаше той, на модел на младия калифорнийски сърфист.

Въпреки че нейната сила изтичаше през раната, причинявайки й все по-силно замайване и въпреки че изтощението и загубата на кръв отслабваха съзнанието й и я правеха чувствителна към безумните обвинения на Спайви, тя не можеше да повярва, че Люк е бил Сатаната. Дяволът маскиран като сърфист? Това беше твърде банално за вярване. Ако Сатаната беше истински, ако той искаше син и ако искаше тя да го износи, защо просто не бе дошъл онази нощ в истинския си вид? Тя нямаше да може да му се противопостави. Защо не беше я взел направо с много пляскане на криле и силно удряне на опашка?

Люк пиеше бира, а тя много обичаше пържени картофи. Той пикаеше, къпеше си и си миеше зъбите, като всяко друго човешко същество. Понякога приказките му бяха съвсем скучни и глупави. Не можеше ли дяволът да бъде поне неизменно духовит?

Люк със сигурност си беше Люк, нито повече, нито по-малко.

Кристин отвори очи.

Джоуи се смееше и притискаше силно Чубака. Беше така щастлив, така обикновен.

Разбира се, разсъждаваше тя, дяволът би могъл да изпитва перверзно удоволствие от това да ме използва точно мен, да нося неговото дете.

В края на краищата, тя беше бивша монахиня. Нейният брат беше свещеник и… мъченик. Тя беше изоставила своята вяра. Беше девствена, когато се отдаде на човека от кораба за екскурзии. Беше ли тя съвършеното средство, чрез което дяволът да може да се подиграе с първото раждане на девица?

Лудост. Тя се мразеше за тези съмнения в своето дете и за това, че вярваше на каквото и да е от бръщолевенията на Спайви.

И, все пак… Не се ли измени целият й живот към по-добър, откакто забременя с момчето? Тя беше необичайно здрава (никаква настинка, никакво главоболие), щастлива и имаше успешен бизнес. Като че ли беше… благословена.

Накрая, доволен, че кучето е добре, Джоуи се откъсна от Чубака и отиде при Кристин.

— Мамо, свършили ли всичко? — попита той, като триеше зачервените си очи и подсмърчаше. — Добре ли ще сме вече? Аз все още се страхувам.

Кристин не искаше да го погледне в очите, но за своя изненада тя не откри в тях нищо плашещо и нищо, от което кръвта й да замръзне в жилите.

Бренди… не, Чубака дойде при нея и подуши ръката й.

— Мамо — каза Джоуи, коленичейки до нея. — Страх ме е. Какво ти направиха те? Какво ти направиха? Ще умреш ли? Не умирай, моля те, мамо, не умирай.

Кристин го погали по бузата.

Той се страхуваше, трепереше. Но това беше по-добро, отколкото аутистичен транс.

Джоуи се притисна към нея и само след моментно колебание тя го задържа със здравата си ръка. Нейният Джоуи. Нейният син. Нейното дете. Усещането от притискането му към нея беше чудесно, неописуемо прекрасно. Допирът беше по-добър от каквото и да било друго лекарство, защото той я възвръщаше към живота, проясняваше главата й и разсейваше лошите образи и безумните страхове, които бяха перверзното завещание на Спайви. Прегръщайки силно своето дете и чувствайки неговото притискане към себе си, породено от нуждата за обич и сигурност, Кристин беше се излекувала от заразилата я лудост на Спайви. Това момче беше плод на нейната утроба, един живот, който тя бе дала на света и нищо не беше, нито някога щеше да бъде, по-ценно за нея от него.

Кайл Барлоу беше се плъзнал надолу по пода с гръб опрян на стената и бе заровил лице в ръцете си, за да не гледа грозните останки от Майка Грейс. Но Чубака отиде при Кайл, подуши го и Кайл го погледна. Кучето го лизна по лицето. Езикът му беше топъл, а носът студен, както езикът и носът на всяко куче. То имаше смешна муцуна. Как той е могъл изобщо да си помисли, че такова животно може да бъде куче от Пъкъла?

— Аз я обичах като майка, а тя промени живота ми, така че аз останах с нея дори когато сбърка, когато стана лоша и дори когато започна… да върши наистина безумни неща — каза Кайл, стреснат от звука на собствения си глас и изненадан да се чуе, че обяснява своите действия на Кристин Скавело и Чарли Харисън. — Тя притежаваше… тази сила. Не може да се отрече. Тя беше… както във филмите… ясновидка. Разбирате ли? Медиум. Ето защо можеше да ви проследява вас и момчето… Не защото я е водил Бог… и не защото момчето е син на Сатаната, а защото тя беше просто… ясновидка. — Това не беше нещо, което той знаеше, преди да се чуе да говори. Фактически дори сега изглежда не знаеше какво ще каже, преди думите да излязат от устата му. — Тя имаше видения. Струва ми се, че не бяха религиозни, както мислех. Не от Бога. Наистина не. Може би, тя е знаела това през цялото време. Или, може би се е заблуждавала. Може би, тя наистина е мислела, че разговаря с Бога. Не мисля, че е искала да причини зло, вие разбирате. Тя може да е тълкувала погрешно своите видения, не е ли така? Но има голяма разлика между това да бъдеш медиум или Жана Д’Арк, нали? Голяма разлика.

Чарли слушаше борбата на Кайл Барлоу със своето собствено съзнание и дълбокият изпълнен с разкаяние глас на грозния великан му действаше успокояващо. Успокояващият ефект се дължеше отчасти на факта, че Барлоу бе му помогнал да разбере тези неотдавнашни събития в по-малко фантастична светлина, отколкото хвърляната от Армагедона. Той им показваше как това можеше да бъде паранормално, без да бъде свръхестествено или катаклизмично. Но на Чарли действаха успокояващо и отпускащо също странните тихи гъргорещи тонове и модулации в гласа на огромния мъж, леката задименост на въздуха и някои неопределими свойства на топлината и светлината, които го правеха възприемчив към това послание, както един обект на хипнотизатор е възприемчив към всякакъв вид възприятия.

— Майка Грейс искаше да направи добро — каза Кайл. — Тя просто беше се объркала накрая. Беше объркана. И, Бог да ми е на помощ, аз вървях до нея, въпреки че имах своите съмнения. Почти отидох твърде далеч. Почти… Бог да ми е на помощ… почти щях да употребя ножа срещу това малко момче. Вижте, работата е… Аз мисля, че може би, вашият Джоуи също притежава своите ясновидски способности. Знаете ли? Обръщали ли сте някога внимание на това? На някакви признаци? Мисля, че той е, в известна степен, като самата Майка Грейс, с ясновидски способности или нещо подобно, дори ако момчето не знае, дори ако силата не е станала още очевидна… И ето какво тя е чувствала в него… но го е разбрала погрешно. Трябва да е било така. Това трябва да е обяснението. Бедната Грейс. Бедната мила Грейс. Тя искаше да направи добро. Можете ли да повярвате? Тя искаше да направи добро, както и аз. Същото се отнася и за всеки един от църквата. Тя искаше да направи добро.

Чубака остави Кайл и отиде към Чарли, който позволи на кучето предано да се сгуши в него. Той забеляза кръв в ушите му. Козината върху тях беше също сплъстена от кръв. Това означаваше, че Барлоу беше ударил кучето много силно с приклада на оръжието, наистина, ужасно силно, но то, въпреки това, изглежда беше се съвзело напълно. То сигурно беше получило мозъчно сътресение, но, все пак, не беше замаяно, нито му липсваше чувство за ориентиране.

Кучето погледна Чарли в очите.

Той се намръщи.

— Тя искаше да направи добро. Тя искаше да направи добро — каза Кайл, захлупил лице в ръцете си и започна да плаче.

— Мамо, той ме плаши — каза Джоуи, притискайки се към майка си. — За какво говори? Той ме плаши.

— Всичко е наред, момчето ми.

За изненада на Чарли, Кристин успя да се надигне и примъкне на няколко фута, за да се облегне на стената. Тя изглеждаше твърде изтощена, за да се движи и дори, за да говори. Лицето и имаше по-добър вид и не беше така бледо.

— Чарли? Ти добре ли си? — попита Джоуи, продължавайки да подсмърча и да бърше носа си с ръкав.

Въпреки че Спайви и нейните хора не представляваха повече заплаха, Чарли продължаваше да бъде сигурен, че ще умре в тази пещера. Той беше зле, а щяха да минат часове, преди да може да бъде извикана помощ и преди тя да стигне до тях. Нямаше да може да издържи толкова дълго. Все пак, той се опита да се усмихне на Джоуи и каза с глас, който беше така слаб, че се уплаши от него:

— Аз съм окей.

Джоуи се отдели от майка си и отиде при Чарли.

— Магнъм не би могъл да го направи по-добре — каза той.

Момчето седна до Чарли и го докосна с ръка. Чарли трепна, но всичко беше наред, съвършено наред. После, за няколко минути, той загуби съзнание или, може би, само заспа. Когато дойде на себе се, Джоуи беше отишъл отново при майка си, а Кайл Барлоу изглежда се готвеше да си тръгне.

— Какво не е наред? Какво става сега? — попита Чарли.

Кристин очевидно се успокои като го видя, че е отново в съзнание.

— Няма никакъв начин ти и аз да успеем да се измъкнем оттук без чужда помощ — каза тя. — Ще трябва да бъдем носени на носилка. Мистър Барлоу ще отиде да повика помощ.

Барлоу се усмихна окуражително. Ужасното му на вид лице имаше мъртвешко изражение.

— Снеговалежът спря, а вятърът утихна — каза той. — Ако се придържам към пътеките в гората, ще бъда в състояние да се спусна до цивилизацията за няколко часа. Може би, до падането на нощта ще мога да се върна тук с екип спасители. Сигурен съм, че ще успея.

— Ще вземете ли Джоуи е вас? — попита Чарли, забелязвайки че гласът му е по-силен от преди, а говоренето не изисква от него толкова големи усилия, колкото няколко минути по-рано. — Ще го изведете ли оттук?

— Не — отвърна Кристин. — Джоуи ще остане при нас.

— Без него ще се движа по-бързо — каза Барлоу. — Освен това, вие двамата ще имате нужда от него. Той ще слага от време на време дърва в огъня.

— Аз ще се грижа за тях, мистър Барлоу — обеща Джоуи. — Можете да разчитате на мен. На Чубака и на мен.

Кучето излая тихо, сякаш да потвърди казаното от момчето.

Барлоу удостои момчето с още една уродлива усмивка и то, на свой ред, също се усмихна. Джоуи беше приел преобразяването на огромния мъж с по-голяма готовност, отколкото Чарли, а неговото доверие изглежда беше възвърнато.

Барлоу ги напусна.

Те стояха известно време мълчаливо. Дори не поглеждаха към трупа на Грейс Спайви, също като че ли той беше само още една каменна формация.

Чарли стисна зъби и се приготви за едно мъчително и най-вече безсмислено изпитание. Той се опита да се изтегли нагоре до седнало положение.

Въпреки че преди не му достигаха сили да стори това, сега намери задачата си забележително лека. Болката от огнестрелната рана в рамото беше рязко спаднала за голяма негова изненада и беше притъпена до такава степен, че той я изтърпя без особено усилие. Другите наранявания му причиняваха някакъв дискомфорт, но те не бяха така обезпокоителни и така изтощителни, както преди. Чарли се чувстваше донякъде… обновен и знаеше, че ще бъде в състояние да се удържи жив, докато пристигне спасителния, екип и ги свали от планината в някоя болница.

Той се питаше, дали Джоуи беше причина да се чувства по-добре. Момчето беше дошло при него, беше го докоснало с ръка и той бе заспал за няколко минути. А след събуждането си… беше се почувствал отчасти излекуван. Беше ли това една от способностите на момчето? Ако беше така, тази способност не бе съвършена, защото Чарли не бе напълно излекуван, а се чувстваше само малко по-добре. Раната от куршума не беше зараснала, а неговите натъртвания и раздирания не бяха преминали. Самото несъвършенство на лекуващата способност (ако тя изобщо съществуваше) изглеждаше в противоречие с ясновидското обяснение, което беше им предложил Барлоу. Непълнотата й показваше, че това е сила, която Джоуи не осъзнаваше — една напълно несъзнателно изразена паранормална способност. Или, накратко, Джоуи беше момче с особен дар. Защото, ако беше Антихриста, той щеше да притежава неограничена и вълшебна сила и щеше бързо и напълно да излекува своята майка и Чарли. Но би ли го сторил? Разбира се, че би го сторил.

Чубака се върна при Чарли.

По ушите на кучето все още имаше засъхнала кръв.

Чарли се взря в очите му и го погали.

Раната от куршума в крака на Кристин бе престанала да кърви и болката от нея беше утихнала. Кристин се чувстваше с ясна мисъл. С всяка измината минута, тя разбираше все по-добре причината за тяхното оцеляване, което беше (сега тя виждаше това) подвластно не на интервенцията на свръхестествени сили, а на техните невероятни решителност и издръжливост. Увереността й се възвърна и тя започна отново да вярва в бъдещето.

За няколко минути, докато беше окървавена и безпомощна и Спайви беше се надвесила над Джоуи, Кристин беше се предала на едно нехарактерно за нея отчаяние. Тя беше в такова мрачно настроение, че когато разгневените прилепи бяха се отзовали на стрелбата и бяха нападнали Спайви, Кристин за кратко време беше си задавала въпроса, дали Джоуи, в края на краищата, не беше това, в което го обвиняваше старицата. Боже мой! Сега, когато Барлоу беше отишъл да доведе помощ, когато най-лошото от нейната болка бе преминало и вярата в нейното и на Чарли оцеляване нарастваше, тя наблюдаваше как Джоуи добавя несръчно няколко клони към огъня и не можеше да си представи как са могли да я обземат такива мрачни и глупави страхове. Кристин беше толкова изтощена, слаба и паднала духом, че беше станала възприемчива към безумното послание на Спайви. Въпреки че този момент на истерия беше минал и равновесието й бе възстановено, Кристин бе обезсърчена от осъзнаването, че дори тя, макар за кратко време, бе станала благодатна почва за лудостта на Спайви.

Колко лесно можеше да се случи това: един луд разпространява своите илюзии сред лековерните и скоро е налице една истерична тълпа или в този случай култ, който неговите последователи вярват, че е породен от най-добри намерения и следователно брониран срещу съмнения със стоманена самоувереност. Има зло, установи тя, но не в нейното малко момче, а в неизбежното привличане на човечеството към лесни, макар и нелогични, отговори.

— Имаш ли доверие на Барлоу? — попита Чарли от другия край на пещерата.

— Мисля, че да — отвърна Кристин.

— Той може по пътя надолу, да си промени намерението.

— Мисля, че ще доведе помощ — каза тя.

— Ако си промени намерението относно Джоуи, той дори не е необходимо да се връща. Може да ни изостави тук, а студът и гладът да свършат работата вместо него.

— Обзалагам се, че той ще се върне — каза Джоуи, изтупвайки от прах малките си ръце след добавянето на клоните към огъня. — Аз мисля, в края на краищата, че той е един от добрите хора. Нали така, мамо? Не мислиш ли, че той се един от добрите хора?

— Да — отвърна Кристин и се усмихна. — Той е един от добрите хора, миличък.

— Като нас — добави Джоуи.

— Като нас — потвърди тя.

Часове по-късно, но далеч преди падането на нощта, те чуха шум от вертолет.

— Вертолетът е съоръжен със ски — каза Чарли. — Той ще кацне на откритото място и спасителният отряд ще дойде оттам пеша.

— Отиваме си вкъщи ли? — попита Джоуи.

Кристин плачеше от облекчение и щастие.

— Отиваме си вкъщи, миличък. Ти по-добре си вземи якето и ръкавиците и започни да се обличаш.

Момчето изтича към купа топлоизолиращо спортно облекло в ъгъла.

— Благодаря ти — каза Кристин на Чарли.

— Аз те разочаровах — отвърна той.

— Не. Ние просто имахме малко късмет, накрая… Нерешителността на Барлоу и после прилепите. Но нямаше да стигнем дотук, ако не беше ти. Ти си чудесен. Аз те обичам, Чарли.

Той се поколеба да отговори по същия начин, защото приемането на Кристин означаваше приемане и на момчето. Това не можеше да се избегне. Той не се чувстваше напълно спокоен с момчето, въпреки че се опитваше да повярва в правилността на обяснението на Барлоу.

Джоуи отиде намръщен при майка си. Връзките за пристягане на качулката бяха твърде разхлабени, а той не можеше да развърже несръчно направения от него възел.

— Мамо, защо е трябвало да се слагат връзки за обувки по този начин под брадичката?

— Мислех, че вече наистина си добър във връзването на връзки за обувки.

— Добър съм — заяви гордо момчето, — но само, ако са ми на краката.

— Ами, мисля, че ние не можем да те смятаме за голямо момче, докато не се научиш да връзваш връзки за обувки, където и да са поставени.

— Виж ти. В такъв случай мисля, че никого няма да стана голямо момче.

Кристин приключи с повторното завързване на връзките на качулката.

— О, един ден ще станеш, миличък — увери го тя.

Чарли я наблюдава, докато прегръщаше своя син и въздъхна. После поклати глава, прокашля се и каза:

— Аз също те обичам, Кристин. Наистина.

* * *

Два дни по-късно, в болницата в Рево, след продължителни грижи на неизброимо много лекари и сестри, след няколко интервюта с полицията и едно с представител на пресата, след дълги телефонни разговори с Хенри Ранкин и след две нощи така необходим и стимулиран с лекарства сън, на третата нощ Чарли бе оставен да почива без да бъде наблюдаван. Той нямаше трудности със заспиването, но сънуваше.

Сънуваше, че се люби с Кристин и това не беше фантазиран секс, а по-голямата част от спомена за тяхното любене в хижата. Той никога не беше се отдавал така напълно, както на нея в онази нощ, а на следващия ден, Кристин беше направила всичко възможно, за да му каже, че никога не е възнамерявала да прави това с някой друг мъж. Сега, в съня, те се любиха със същата смайваща страст и със същата енергия, отхвърляйки настрана всички задръжки. Но в съня, както беше и в действителността, в това имаше също и нещо… диво, нещо свирепо и животинско, като че ли сексът, който споделяха, беше повече от израз на любов или страст, като че ли това беше една… церемония, едно свързване, което някак си го ангажираше напълно с Кристин, следователно, също така и с Джоуи. Когато Кристин го възседна, когато той влезе като бик дълбоко в нея, подът под тях започна да се разтваря (тук сънят се отдалечаваше от реалността), а кушетката започна да се плъзга в разширяващата се цепнатина. Но, въпреки че и двамата разбираха опасността, те не можеха да направят нищо, не можеха да спрат своето разгонване, дори за да се спасят, а продължаваха да се притискат, плът към плът. Пукнатината в пода стана още по-широка и те усетиха, че в тъмнината отдолу има нещо, което силно желае да ги погълне. Чарли искаше да се откъсне от нея, да избяга. Искаше да вика, но не можеше. Той можеше само да се притиска здраво към нея и да влиза в нея, когато кушетката пропадна през зиналата дупка и подът на хижата изчезна над тях. Те паднаха в…

Той седна в болничното легло, дишайки тежко.

Пациентът в другото легло изсумтя тихо, но не се събуди от дълбокия си сън.

Стаята беше тъмна с изключение на малка лампа при краката на всяко легло и неясната лунна светлина от прозореца.

Чарли се облегна назад на таблата на леглото.

Ускореното му сърцебиене и лудо дишане постепенно се успокоиха.

Той беше мокър от пот.

Сънят върна обратно всичките му съмнения относно Джоуи. Вал Гарднър беше долетяла от окръг Ориндж и беше взела Джоуи със себе си у дома този следобед, а Чарли бе гледал с искрено съжаление заминаването на детето. Момчето беше толкова умно, така изпълнено с добро настроение и непреднамерени закачки, че бе станал любимец на персонала на болницата, а неговите посещения караха времето да преминава по-бързо и по-приятно за Чарли. Сега обаче след прекарания кошмарен сън и благодарение на своето подсъзнание, той отново беше емоционално объркан.

Чарли винаги бе смятал себе си за добър човек, за човек, който винаги е постъпвал правилно, който се е опитвал да помогне на невинния и да накаже виновния. Ето защо, той искаше да прекара живота си, играейки на Мистър Частен Детектив Сем Спейд, Филип Марлоу, Лу Арчър, Чарли Харисън — всичките етични мъже, възхитителни мъже, може би, дори герои. И така, какво ако? Какво, ако Джоуи беше повикал тези прилепи? Какво, ако Чубака беше Бренди, два пъти умрял и два пъти възкресен от своя господар? Какво, ако Джоуи усещаше ясновидските си способности по-добре, отколкото предполагаше Барлоу, още повече… още повече, че Спайви твърдеше, че е демон? Лудост. Но, какво, ако? В такъв случай, какво се очакваше от един добър човек да направи? Какъв беше правилният начин на действие?

* * *

Няколко седмици по-късно, една неделна вечер през април, Чарли отиде на гробището за домашни любимци, където беше погребан Бренди. Той пристигна след часа на затваряне, много след здрачаване и беше взел със себе си кирка и лопата.

Малкият гроб със своя отличителен белег беше точно на върха на една могилка, където беше казала Кристин. Гробът се намираше между две индийски лаврови дървета, където тревата извеждаше посребрена от лунния сърп.

БРЕНДИ

ЛЮБИМО КУЧЕ

ДОМАШЕН ЛЮБИМЕЦ И ПРИЯТЕЛ

Чарли стоеше до парчето земя и се взираше надолу, без всъщност да му се искаше да продължи, но чувстваше, че няма никакъв избор. Той нямаше да има спокойствие, докато не научеше истината.

Наметнатото с мантията на нощта гробище, пълно със спящи вечния си сън котки, кучета, хамстери, папагали, зайци и морски свинчета, беше свръхестествено тихо. Лекият ветрец бе прохладен. Клоните на дърветата леко помръдваха, но рядко шумоляха.

Чарли неохотно свали лекото яке, остави фенерчето настрана и се залови за работа. Раната от куршума в рамото му беше заздравяла добре и по-бързо, отколкото очакваха лекарите; но той още не бе възвърнал предишната си форма и мускулите започнаха да го болят от тази работа. Внезапно лопатата издаде глух звук. Тя беше ударила капака на един масивно направен, макар недовършен и неукрасен ковчег от борово дърво на малко повече от два фута под повърхността. Малко по-късно, той беше вече оголил целия капак на ковчега, който се виждаше на лунната светлина като гладък правоъгълник, ограден от черна земя.

Чарли знаеше, че има два начина на погребване: с ковчег и без ковчег. Във всеки от двата случаи животното биваше обвивано в платно и затваряно в брезентова торба с цип. Очевидно Кристин и Джоуи бяха избрали пълната манипулация и сега в ковчега лежеше една от тези торби.

Но дали торбата съдържаше останките на Бренди… или беше празна?

Той не усети никаква воня от разлагане, но това можеше да се очаква, тъй като брезентовата торба беше влагонепроницаема и плътно затворена.

Чарли приседна за момент на ръба на гроба, внушавайки си, че се нуждае от малко почивка. В действителност, той умишлено се бавеше. Страхуваше се да отвори торбата на кучето, защото му прилошаваше не при мисълта, че ще открие направен на решето от червеи златист ретривър, а при мисълта, че може да не открие изобщо никакъв.

Може би, той трябваше да спре точно сега, да запълни отново гроба и да се махне. Може би, нямаше значение какво беше Джоуи.

В края на краищата имаше теолози, които спореха, че дяволът, бидейки паднал ангел и с вродена доброта, не е в никаква степен по-лош, а само различен от Бог.

Изведнъж Чарли си спомни нещо, което беше чел в колежа. Това беше един стих от Самюел Бътлър, негов любим автор:

Едно извинение за дявола, — трябва да се помни, че ние сме чули само едната страна по случая. Бог е написал всичките книги.

Нощта миришеше на влажна земя.

Луната грееше отгоре.

Накрая, той откова капака на малкия ковчег.

Вътре имаше една торба, затворена с цип. Чарли колебливо се опъна на земята до гроба, пресегна се надолу в него и постави ръце върху торбата. Той започна да опипва торбата, като изследваше очертанията на нещото вътре и постепенно се убеждаваше, че те са на трупа на куче с размерите на възрастен златист ретривър.

Добре. Това беше достатъчно. Тук беше доказателството, от което се нуждаеше. Бог знае защо той бе мислил, че се нуждае от него, но той беше тук. Чарли чувстваше, че… му се заповядва да разкрие истината. Той не беше тласкан само от любопитство, а и от един обзел го натрапчив импулс, който изглежда идваше отвъд него. Това може би, беше мотивиран подтик, за който някои можеха да кажат, че е от ръката на Бога, но Чарли предпочиташе да не го анализира или дефинира. През изминалите няколко седмици, Чарли беше под влиянието на този импулс, на някакъв вътрешен глас, който го заставяше да извърши пътуването до гробището за домашни любимци. Накрая, той се бе предал, беше се ангажирал с този глупав проект, а това, което бе намерил, не беше доказателство за заговор на ада, а само доказателство за собствената му глупост. Въпреки че в гробището нямаше никой, който да го види, той се изчерви от смущение. Бренди не беше се върнал от гроба. Чубака беше едно съвсем друго куче. Глупаво беше да се подозира обратното. Това бе достатъчно доказателство за невинността на Джоуи. Нямаше никакъв смисъл да отваря торбата и да се принуждава да се среща с отвратителните останки.

Чарли се питаше, какво би направил, ако гробът беше пуст. Щеше ли да трябва тогава да убие момчето, да унищожи Антихриста, за да спаси света от Армагедон? Каква изключителна глупост. Той не би могъл да извърши такова нещо, дори ако беше му се явил Бог в бели одежди, с огнена бразда и с написана на каменна плочица заповед за смъртна присъда. Неговите собствени родители бяха хора, които биеха и нагрубяваха деца, а той бе жертвата. Това, което най-силно го разгневяваше, беше престъплението срещу едно дете. Дори гробът да беше празен и дори тази празнота да беше го убедила, че Спайви е била права относно момчето. Чапли не би могъл да го преследва. Той не искаше да надмине своите собствени болни родители, като убие това дете. Известно време щеше да може да живее с тази действителност, защото се чувстваше сигурен, че Джоуи е нещо повече от едно малко момче и че, всъщност, е дяволско създание. Но с течение на времето щяха да възникнат съмнения. Чарли щеше да започне да мисли, че си е въобразил необяснимото поведение на прилепите. Празният гроб щеше да има по-малко значение и щеше да му се струва, че всички други признаци и предзнаменования са били измама. Той щеше да започне да си казва, че Джоуи не е дяволско създание, а само надарен и че не е обладан от свръхестествени сили, а само с ясновидски способности. Чарли щеше неизбежно да установи, че е убил не нещо лошо, а едно особено, но напълно невинно дете. И тогава, във всеки случай поне за него, адът на Земята щеше да бъде реалност.

Той лежеше по очи върху хладната влажна земя и се взираше в кучешкия гроб.

Обвитият в брезент труп беше ограден от светли борови дъски. Това беше един съвършено черен вързоп, който можеше да съдържа всичко, но който неговите ръце му казваха, че съдържа куче, така че нямаше изобщо никаква нужда да го отваря.

Машинката на ципа проблясваше в лъча лунна светлина. Неговият сребрист блясък беше като едно самотно, студено взиращо се око.

Дори ако отвореше торбата и намереше вътре само камъни или нещо още по-лошо, нещо невъобразимо ужасно, което да бъде доказателство, потвърждаващо дяволския произход на Джоуи Чарли не би могъл да действа като Божи отмъстител. Каква вярност дължеше той на един Бог, който по начало позволяваше така много страдания в този свят? Какво да кажем за неговите собствени страдания като дете, за неговите ужасна самотност, пердах и непрекъснат страх, които беше изтърпял? Тогава, къде беше Бог? Можеше ли изобщо животът да бъде толкова лош, само защото има промяна в божествената монархия?

Чарли си спомняше механизираната касичка на Дентън Буд: „Няма никакво правосъдие в една магарешка вселена.“

Може би, една промяна щеше да донесе правосъдие.

Но, разбира се, Чарли не вярваше, че светът се управлява от Бог или дявол. Той не вярваше в божествени монархии.

А това правеше присъствието му тук още по-нелепо.

Ципът проблясваше.

Чарли се претърколи по гръб, за да не вижда отблясъка от ципа.

Той се изправи на крака и взе капака на ковчега. Щеше да го постави на мястото му, да запълни гроба, да си отиде в къщи и да бъде разумен след тази ситуация.

Чарли се колебаеше.

По дяволите!

Чарли остави капака на земята, проклинайки своя собствен натрапчив импулс. После бръкна в гроба, извади торбата и отвори докрай ципа, който избръмча като насекомо.

Той трепереше.

Разгърна погребалния плат.

Включи джобното си фенерче и ахна.

Какво по дяволите…?

С трепереща ръка, Чарли насочи лъча от фенерчето към малкия надгробен камък и в трепкащата светлина прочете отново надписа. После освети още веднъж съдържанието на торбата. За момент не знаеше какво да прави със своето откритие, но постепенно мъглата на объркването се разсея. Той се отвърна от гроба и от разлагащия се труп, който издаваше противна воня си едва се сдържа да не повърне.

След като потисна гаденето, Чарли започна да се тресе, но по-скоро от смях, отколкото от страх. Той стоеше там, в тишината на нощта, върху една могилка в гробище за домашни любимци, подобно на възрастен мъж, попаднал във фантастичните лапи на някакво детско суеверие. Той сякаш беше жертва на космическа шега, която ужасно го забавляваше, макар да го караше да се чувства като първокласно магаре. Кучето в гроба на Бренди беше ирландски сетер, а не златист ретривър. Това изобщо не беше Бренди, което означаваше, че работещите тук служители бяха се объркали. Те бяха погребали Бренди в погрешен гроб и незнайно защо бяха поставили сетера в тази дупка. Едно обвито в брезент куче е както всяко друго, а объркването на собственика на погребалното бюро беше не само разбираемо, но и неизбежно. Ако той беше нехаен или по-вероятно, ако си попийваше, вероятността много кучета в гробището да са погребани под погрешни надгробни плочи беше твърде голяма. В края на краищата, погребването на едно домашно куче не беше толкова сериозна работа, както погребването на баба или на леля Ема. Предпазните мерки срещу евентуална грешка не бяха съвсем стриктни. Не съвсем! За да намери верния гроб на Бренди, Чарли трябваше да проследи самоличността на сетера и да разравя втори гроб, а да преглежда стотиците поставени ниско долу надгробни плочи, той знаеше, че е непосилна задача. А в края на краищата, това нямаше значение. Грешката на собственика на погребалното бюро за домашни любимци беше като плискане на студена вода в лицето. Тя отрезви Чарли. Той внезапно се видя като една пародия на героя в един от тези стари комикси на ужаса, който бе посетил едно гробище в преследване на… какво? Дракула Куче? Чарли се засмя така силно, че трябваше да седне, за да не падне.

Те казваха, че Бог действа по тайнствени пътища, а може би това се отнасяше също и за дявола. Чарли обаче, просто не можеше да повярва, че дяволът е така мистериозен, така неуловим, така прецизно фалшив и така явно глупав, че да заличава следата към гроба на Бренди, като причини объркване в моргата към някакво гробище за домашни любимци. Подобен дявол би могъл да се опита да купи душата на човек, предлагайки му сполука при търговия с билети за бейзбол, а такъв демон не можеше да бъде взет на сериозно.

Как и защо Чарли беше приел това така сериозно. Беше ли религиозната мания на Спайви като някаква зараза? Беше ли хванал някаква лека форма на треската „край-на-света“?

Неговият смях имаше пречистващ ефект докато траеше, той се почувства по-добре, отколкото е бил седмици наред.

Чарли използва широката част на лопатата, за да бутне торбата с мъртвото куче обратно в гроба. После хвърли отгоре капака на ковчега, запълни гроба, затъпка го, изчисти широката част на лопатата в тревата и се върна в колата.

Не беше намерил, каквото очакваше и може би дори не беше открил истината, но все пак бе открил това, което се надяваше, че ще открие — един изход, един приемлив отговор, нещо с което би могъл да живее, оправданието.

* * *

Началото на май в Лас Вегас беше чудесно време с очакване на предстоящите жестоки летни горещини, но с изчезнали за цяла една година мразовити зимни нощи. Топлият сух вятър продухваше все още останалите спомени от кошмарното преследване във високите части на Сиера Невада.

Сутринта на първата сряда от месеца, Чарли и Кристин трябваше да се оженят в един възхитително пищен и весело безвкусен несектантски обреден параклис в съседство на казино, което много харесваше и на двамата. Те не гледаха на своята венчавка, като на тържествен случай, а като на начало на весело приключение, което бе най-добре да започне по-скоро със смях, отколкото с разкош и светска глъчка. Освен това, щом веднъж бяха решили да се оженят, те внезапно бяха полудели да го направят и никое място, с изключение на Вегас със своите либерални сватбени закони, не можеше да пасне на тяхната програма.

Пристигнаха в Лас Вегас предната вечер и наеха малък апартамент в Бали’с Гранд, а в продължение на няколко часа градът сякаш им изпращаше предзнаменования, предричащи им щастливо бъдеще. По пътя си, отивайки да вечерят, Кристин пусна четири монети по двадесет и пет цента в процепа на един игрален автомат и въпреки, че за пръв път в живота си се докосваше до такава машина, тя спечели хиляда долара. По-късно те играха на „Блек Джек“ и спечелиха почти още хиляда долара. На сутринта, на излизане от сладкарницата, след една великолепна закуска, Джоуи намери един сребърен долар, който някой беше изпуснал. Според Джоуи, неговият добър късмет превишаваше този на майка му и на Чарли.

— Един цял долар! — бе възкликнал той.

Те бяха взели Джоуи със себе си, защото Кристин не можеше да помисли дори да се раздели с него. Тяхното неотдавнашно изпитание още продължаваше да й тежи, а когато се случеше да не го вижда повече от няколко часа, тя се изнервяше.

— След известно време — бе казала на Чарли — аз ще мога да се отпусна повече, но още не. След известно време, ние ще можем да заминем някъде само двамата и да оставим Джоуи на Вал. Обещавам. Но още не. И така, ако искаш да се ожениш за мен, ще трябва на сватбеното пътешествие да вземем и моя син. Що за романтика е това?

Чарли нямаше нищо против. Той харесваше момчето. Джоуи беше добър събеседник, с добро държане, любознателен, умен и привързан.

На церемонията Джоуи беше шафер и бе възхитен от тази своя роля. Той съхраняваше пръстена със строга тържественост и в подходящия момент го даде на Чарли с такава широка и топла усмивка, че тя заплашваше да разтопи златото, в което бе поставен диамант.

Когато церемонията завърши и те напуснаха параклиса под звуците на „Радост за света“ в изпълнение на Уейн Нютън, Кристин и Чарли решиха да освободят любезно предоставената им лимузина и да се върнат в хотела пеша. Денят беше топъл, със синьо и ясно небе (с изключение на няколко пръснати бели облачета) и чудесен дори с евтините кабарета на Лас Вегас Булевард, разположени близо едно до друго от двете му страни.

— Ами сватбения обяд? — попита Джоуи, докато вървяха.

— Само преди два часа си закусвал — напомни му Чарли.

— Аз раста, бе момче.

— Вярно.

— Какво ти звучи като добър сватбен обяд? — попита Кристин.

— Биг Мак и Баскин-Робинс — отвърна Джоуи, след като мисли в продължение на няколко крачки.

— Нали знаеш какъв ще станеш, когато ядеш твърде много Биг Мак? — попита го Кристин.

— Какъв? — попита момчето.

— Като пораснеш ще заприличаш на Роналд Макдоналд.

— Точно така — каза Чарли. — Ще бъдеш с голям червен нос, оранжева коса и големи червени устни.

— Я-я, аз бих желал Чубака да беше тук — каза хихикайки се Джоуи.

— Сигурна съм, че Вал ще се грижи добре за него, миличък.

— Да, но той ще пропусне всички шеги.

Те крачеха по тротоара с Джоуи между тях и дори в този час светеха някои от големите реклами и салони за увеселение.

— И ще ми пораснат големи смешни клоунски ходила ли? — попита Джоуи.

— Абсолютно вярно — отвърна Чарли. — Двадесет и осми номер.

— Което ще направи невъзможно карането на кола — каза Кристин.

— Или танцуването — добави Чарли.

— Аз не искам да танцувам — каза Джоуи. — Не харесвам момичетата.

— О, след няколко години ще започнеш да ги харесваш — увери го Кристин.

— Точно това казва и Чубака, но аз не му вярвам — отвърна мръщейки се Джоуи.

— О, значи Чубака може да говори, така ли? — попита Кристин.

— Ами…

— И освен това, е специалист по момичетата!

— Ами, окей, щом чак толкова искате да знаете, трябва да призная, че аз само се преструвам, че той говори — каза Джоуи.

Чарли се засмя и намигна на своята съпруга над главата на техния син.

— Хей, ако изям твърде много Биг Макове, ще ми пораснат ли също и големи клоунски ръце? — попита Джоуи.

— Да — отвърна Чарли. — И ти няма да можеш да завържеш връзките на собствените си обувки.

— Или да си бъркаш в носа — добави Кристин.

— Аз и без това не си бъркам в носа — възрази възмутено Джоуи. — Знаеш ли, какво ми каза Вал за бъркането в носа?

— Не. Какво ти каза Вал? — попита Кристин, а Чарли видя, че тя малко се страхуваше от отговора, защото момчето винаги научаваше от Вал неприлични приказки.

Джоуи присви очи на пустинното слънце, сякаш се мъчеше да си спомни точно думите на Вал и после каза:

— Тя ми каза, че в носа си бъркат само нехранимайковци, умопобъркани и нейния бивш съпруг.

Чарли и Кристин се спогледаха и се засмяха. Да се смеят беше така хубаво.

— Хей — каза Джоуи, — ако вие, двамата, искате да бъдете сами, вие разбирате… хмм… сами… тогава можете да ме оставите в детската стая на хотела. Нямам нищо против. Там, струва ми се, е чудесно. Има всички видове хубави игри и други неща. Хей, вие, може би, искате да поиграете още на карти или на тези игрални автомати, от които мама спечели пари миналата нощ.

— Аз мисля, че ние вероятно ще оставим хазарта, за да не загубим спечеленото, миличък.

— О, аз мисля, че ти трябва да играеш, мамо — каза момчето. — Ти ще спечелиш, обзалагам се. Ти ще спечелиш много повече. Наистина. Зная това. Аз просто зная, че ще спечелиш.

Слънцето се показа иззад едно от пръснатите бели облачета и светлината падна с пълна сила върху паважа. Тя проблясваше върху хромовата боя и стъклата на преминаващите коли и правеше луксозните хотели и казина да изглеждат по-светли и по-чисти, отколкото бяха в действителност, а самият въздух да блещука фантастично.

Всичко завърши на слънчева светлина, а не в тъмна и бурна нощ.