Дийн Кунц
Служители на Здрача (11)

11.

По-малко от двадесет минути откакто беше излязъл, Хенри Ранкин се върна в кабинета на Чарли Харисън с данни от полицията за регистрационния номер на белия пикап.

Ранкин беше дребен човек, пет фута и три инча^[1], строен, с атлетическо телосложение и изискани маниери. Кристин се питаше дали някога не е бил жокей. Той беше добре облечен; чифт черни мокасини „Бали“, светлосив костюм, бяла риза и синя плетена вратовръзка. Синя носна кърпичка беше грижливо сгъната и поставена в горното джобче на сакото му. Изобщо не отговаряше на представата на Кристин за частен детектив.

След като Ранкин беше представен на Кристин, той подаде на Чарли един лист хартия и каза:

— Според полицията пикапът принадлежи на една компания за печатане, наречена „Дъ Тру Уърд“.

Ако поразсъждаваше малко, Чарли Харисън също не приличаше много на частен детектив. Тя очакваше, че ще бъде висок. Чарли не беше нисък като Хенри Ранкин, но беше само около пет фута и десет инча или пет фута и единадесет инча^[2] висок. Тя очакваше един частен детектив да бъде едър и с големи мускули, да изглежда като че ли би могъл да си пробие път през тухлена стена. Чарли беше слаб и макар да изглеждаше, като че ли би могъл да се грижи за себе си достатъчно добре, той никога не би си пробил път през стената, без значение дали е тухлена или някаква друга. Тя очакваше да изглежда поне малко опасен, с дързък поглед и показваща жестокост уста с тънки устни. Чарли имаше вид на интелигентен, експедитивен и способен човек, но не и опасен. Той имаше незабележително, макар и в общи линии красиво лице, оградено от грижливо сресана гъста руса коса. Очите му бяха най-красивото нещо на лицето. Сиво-зелени, ясни и прями, те бяха дружелюбни и топли. В тях нямаше никаква дързост или поне тя не можеше да открие такава.

Независимо от факта, че нито Чарли, нито Ранкин изглеждаха като Магнъм, Сам Спейд или Филип Марлоу, Кристин чувстваше, че е отишла точно където трябва. Чарли Харисън беше любезен, хладнокръвен и прям. Той вървеше, обръщаше се и изпълняваше всяка задача с необикновена икономичност на движенията. Неговите жестове също бяха стегнати и точни. От него лъхаше компетентност и сигурност. Тя подозираше, че той рядко не е успявал да свърши добре своята работа, ако изобщо е имало такива случаи. Той я правеше да се чувства сигурна.

Малко хора имаха такова въздействие върху нея. Дяволски малко. Особено мъже. В миналото, когато бе разчитала на мъже, те невинаги оправдаваха доверието й. Обаче инстинктът й казваше, че Чарли Харисън е различен от повечето други мъже и тя няма да съжалява, че му се е доверила.

Чарли вдигна поглед от сведението, което му беше дал Ранкин.

— „Дъ Тру Уърд“, а? Има ли нещо за тази компания в нашите файлове? — попита той.

— Нищо.

— Чувала ли сте някога за тях? — попита Чарли, поглеждайки към Кристин.

— Не.

— Да сте имали някога някакви брошури, канцеларски принадлежности или каквато и да е отпечатка за този ваш гастроном?

— Разбира се. Но това не е печатницата, която ползваме.

— Добре — каза Чарли. — Ние ще трябва да открием кой е собственик на компанията, да се опитаме да получим списък на нейните служители и да започнем да проверяваме всеки един от тях.

— Може да се направи — каза Хенри Ранкин.

— Вие може би трябва да поговорите относно това с вашата майка, мисис Скавело — обърна се Чарли към Кристин.

— По-добре е да не го правя — каза тя, — докато не стане абсолютно необходимо.

— Ами… добре. Но вероятно това ще стане необходимо. Засега… вие можете да продължите да ходите на работа. Задълбаването в този случай ще ни отнеме известно време.

— Ами Джоуи?

— Този следобед може да остане тук с мен — каза Чарли. — Искам да видя какво ще стане, ако излезете оттук без момчето. Ще ви последва ли човекът с пикапа или ще чака да излезе Джоуи? — От кого от двама ви се интересува повече?

Той ще чака Джоуи, помисли мрачно Кристин. Защото той иска да убие точно него.

* * *

Шери Ордуей, администраторката на Клемет-Харисън, се питаше дали тя и Тед, нейният съпруг, бяха направили грешка. Преди шест години, след три години семеен живот, те бяха решили, че наистина не искат деца и Тед беше си направил операция за стерилизиране. Без деца те можеха да си позволят по-добра къща, по-добро обзавеждане, по-хубава кола и бяха свободни да пътуват, а вечерите им бяха винаги спокойни и идеални да се сгушиш с някоя книга… или един в друг. Повечето от техните приятели бяха семейни и всеки път, когато Шери и Тед виждаха детето на някой друг да бъде невъзпитано или очевидно злобно, те се поздравяваха за проявената от тях мъдрост да не бъдат родители. Наслаждаваха се на своята свобода и Шери никога не съжаляваше, че е останала бездетна. Досега. Докато тя отговаряше на телефона, пишеше писма и правеше регистрации, наблюдаваше Джоуи Скавело и започна да й се иска (само малко)той да бъде неин.

Джоуи беше такова добро дете. Той седеше в едно от креслата в чакалнята, което го смаляваше още повече, краката му не достигаха пода. Той говореше, когато го заговаряха, но никога не прекъсваше никого, нито привличаше вниманието върху себе си. Прелистваше някои от списанията, разглеждаше картинките, говореше си тихо под носа и беше почти най-умното дете, което тя някога беше виждала.

Шери точно беше завършила да пише на машината едно писмо и наблюдаваше крадешком момчето, когато с много мръщене и прехапване на езика Джоуи провери възлите на връзките на своите гуменки и завърза отново едната от тях. Тя се готвеше да го попита дали не би желал още един от нейните лактови бонбони „Лайф Сейвър“^[3], когато телефонът иззвъня.

— Клемет-Харисън — каза Шери.

— Там ли е Джоуи Скавело? — попита един женски глас. Той е само едно малко момче, шестгодишно. Вие не може да пропуснете да го видите, ако е там. Той е толкова чаровен.

Изненадана, че някой би могъл да се обади на момчето, Шери се колебаеше.

— Баба му се обажда — каза жената. — Кристин ми каза, че е довела Джоуи във вашата служба.

— О. Неговата баба. Ами, да, разбира се, точно сега те са тук. В момента мисис Скавело е в кабинета на мистър Харисън. Няма я тук, но аз съм сигурна…

— Ами, всъщност, аз искам да говоря с Джоуи. Той също ли е в кабинета на мистър Харисън?

— Не. Той е тук при мен.

— Мислите ли, че е възможно да поговоря малко с него? — попита жената. — Ако това не е твърде голямо безпокойство.

— О, не е никакво безпокойство…

— Няма да задържа дълго линията.

— Разбира се. Само минутка — каза Шери и отдели слушалката от лицето си. — Джоуи, за тебе е. Твоята баба.

— Баба ли? — попита той и изглежда беше учуден.

Джоуи отиде до бюрото. Шери му даде слушалката и той каза „ало“, но нищо повече. Просто беше се вцепенил. Малката му ръка стискаше слушалката така силно, че кокалчетата изглеждаха, като че ли щяха да пробият кожата, която ги покриваше. Той стоеше там с широко отворени очи и слушаше. Кръвта се оттегли от лицето му, а очите се напълниха със сълзи. Изведнъж, с едно ахване и потреперване, той затръшна телефона.

Шери подскочи от изненада.

— Джоуи? Какво не е наред?

Устата на Джоуи трепереше.

— Джоуи?

— Това беше… т-тя.

— Твоята баба.

— Не. В-вещицата.

— Вещица?

— Тя каза… тя ще… ми изреже сърцето.

* * *

Чарли изпрати Джоуи в своя кабинет при Кристин, затвори вратата след тях и остана в приемната, за да разпита Шери.

Тя изглеждаше смутена.

— Не трябваше да я оставям да говори с него. Аз не помислих…

— Вината не е твоя — успокои я Хенри Ранкин.

— Разбира се, че не е — каза й Чарли.

— Що за жена…

— Точно това се опитваме да открием — каза Чарли. — Аз искам да помислиш върху обаждането и да отговориш на няколко въпроса.

— Няма много за казване.

— Тя е твърдяла, че е негова баба ли?

— Да.

— Каза ли, че тя е мисис Скавело?

— Ами… не. Тя не си каза името. Обаче знаеше, че той е тук с майка си и изобщо не заподозрях… имам предвид, че гласът й звучеше като на една баба.

— Как точно звучеше? — попита Хенри.

— Господи, не зная… един много приятен глас — отвърна Шери.

— Говореше ли с някакъв акцент? — попита Чарли.

— Не.

— Акцентът не е бил така очевиден, че да ни помогне — каза Хенри. — Почти всеки говори с някакъв вид лек акцент.

— Ами, ако е имало, аз не съм забелязала — каза Шери.

— Чу ли нещо като фон? — попита Чарли.

— Подобен на какво?

— Какъвто и да е шум?

— Не.

— Ако тя се е обадила от външен телефонен автомат, например, биха се чували шумове от трафика, някакъв вид улични шумове.

— Нямаше нищо подобно.

— Каквито и да е шумове, които да могат да ни помогнат да си представим от какъв вид място се е обадила?

— Не. Само нейния глас — отвърна Шери. — Гласът й звучеше така мило…