Дийн Кунц
Служители на Здрача (41)

41.

Във Вентура те изоставиха жълтия Кадилак и започнаха да търсят друга кола, докато Чарли не намери един тъмносин Форд ЛТД, чийто собственик достатъчно неблагоразумно беше оставил ключа от колата в контакта на запалването. Чарли кара колата само две мили, преди отново да спре в някакъв слабо осветен паркинг зад един кинотеатър, където свали регистрационните номера и ги хвърли в багажника. После свали номерата от паркираната в съседство Тойота и ги постави на Форда.

При малко късмет, собственикът на Тойотата нямаше да забележи липсата им до утре, а може би, и до по-късно. Освен това, когато я забележеше, можеше да не съобщи веднага за инцидента в полицията. Във всеки случай, нямаше да сложат откраднатите регистрационни номера в списъка за спешно издирване на откраднати коли. Нямаше полицията в щата да търси една двойка табелки и не беше вероятно да се свърже това дребно престъпление с кражбата на Форда. Полицаите щяха да третират съобщението за кражбата на регистрационните номера като обикновен случай на вандалщина. Междувременно, откраднатият Форд щеше да притежава нови регистрационни номера и на практика щеше да престане да бъде спешно търсена кола.

Те напуснаха Вентура, отправяйки се на север и във вторник вечерта в девет и петдесет пристигнаха в Санта Барбара.

Санта Барбара беше едно от любимите места на Чарли за спасение, когато напрежението от работата ставаше непоносимо. Той обикновено отсядаше в странноприемницата в Балтимор или в тази в Монтесито. Този път обаче избра един невзрачен мотел, „Уайл Ауей Лодж“ в източния край на Стейт Стрийт. Като се имаше предвид неговия добре известен вкус към лукса в живота, това беше едва ли не последното място, където някой би могъл да го потърси.

Имаше свободна една стая с кухненски бокс и Чарли я нае за една седмица. Той беше записал в тетрадката за регистриране името Инок Флинт и бе предплатил в брой, така че да не бъде необходимо да показва на чиновника кредитната си карта.

Стаята беше с тюркоазни пердета, тъмнооранжев килим и покривки на леглата с тъмночервени и жълти шарки. Декораторът вероятно е бил ограничен от недостатъчното средства и е закупил каквото е имало по магазините в определени ценови граници. Двойката големи легла имаха матраци, които бяха твърде меки и на буци. Една кушетка беше приспособена за трето легло, но то изглеждаше още по-неудобно. Мебелировката беше лошо подбрана и силно износена. В банята имаше пожълтяло от времето огледало, множество пукнати плочки и един вентилатор на отдушника, който хъхреше като астматик. В кухненския бокс имаше четири стола, една маса, мивка с капеща канелка, очукан хладилник, готварска печка, долнокачествени чинии, още по-долнокачествени сребърни прибори и една кафеварка с пакетчета кафе „Санка“, захар и лъжица за обиране на каймак. Това не беше много, но бе по-чисто, отколкото очакваха.

Докато Кристин слагаше Джоуи в леглото, Чарли свари една кафеварка „Санка“.

— Ммм, ароматът е божествен — каза Кристин, когато няколко минути по-късно влезе в кухничката.

Чарли наля по една чаша за двамата.

— Как е Джоуи? — попита той.

— Заспа преди да успея да го завия. Кучето е при него върху леглото. Обикновено не позволявам това. Но какво пък толкова, аз мисля, че всеки ден, който започва с бомбено нападение и отива на зле е ден, в който трябва да ти бъде позволено да вземеш своето куче в леглото.

Те седяха на кухненската маса до прозореца с изглед към единия край на паркинга и към малък плувен басейн, който беше ограден от олющена ограда от ковано желязо. Мократа чакълеста настилка и паркираните коли бяха облени от оранжевата неонова реклама на мотела. Бурята отново утихваше.

Кафето беше добро, а разговорът още по-добър. Те си приказваха всичко, което им дойдеше на ум — политика, филми, книги, любими места за почивка, работа, музика, мексиканска храна — за всичко друго, освен за Грейс Спайви и Здрача, сякаш негласно бяха се съгласили да забравят сегашното си положение. И двамата ужасно много се нуждаеха от почивка.

За Чарли обаче този разговор значеше много повече. За него това бе възможност да научи повече за Кристин. С любопитството на влюбен мъж, Чарли искаше да знае всяка подробност от нейното съществуване, всяка мисъл или мнение, без значение колко са обикновени.

Може би, той само си въобразяваше, но подозираше, че неговият романтичен интерес към нея съответстваше на нейния интерес към него. Чарли се надяваше, че случаят е такъв. Той искаше, повече от всичко, тя също да го желае.

Към полунощ откри, че й разказва неща, които не бе споделял с никого досега и които отдавна искаше да забрави. Това бяха събития, които мислеше, че са загубили силата си да го нараняват, но когато заговори за тях, той установи, че през цялото време болката е била в него.

Чарли говореше за бедното си детство в Индианаполис, когато липсваше достатъчно храна или достатъчно топлина през зимата, защото чековете на благополучието бяха използвани първо за вино, бира и уиски. Той говореше, как не е можел да спи от страх, че плъховете, от които имаше в изобилие в тяхната порутена барака, ще се качат на леглото при него и ще започнат да го хапят по лицето.

Чарли й разказа за своя буен баща-пияница, който биеше майка му толкова редовно, като че ли това беше някакво съпружеско задължение. Понякога, старецът биеше също и сина си, обикновено, когато беше твърде пиян и нестабилен, за да му нанесе сериозни поражения. Майката на Чарли беше слаба, глупава и със своя собствен вкус към пиенето. Тя по начало не бе искала дете и никога не се намесваше, когато нейният съпруг биеше Чарли.

— Живи ли са още майка ви и баща ви? — попита Кристин.

— Слава Богу, не! Сега, когато работите ми вървят добре, те сигурно щяха да висят на врата ми, преструвайки се на най-добрите родители, каквито някога е имало някое дете. В онзи дом обаче нямаше изобщо каквато и да било любов или привързаност.

— Вие сте изминал труден и дълъг път нагоре по стълбата — каза Кристин.

— Да. Особено като се има предвид, че не се надявах да живея дълго.

Кристин гледаше навън към паркинга и плувния басейн. Той също обърна погледа си към прозореца. Светът беше толкова спокоен и неподвижен, като че ли те бяха единствените хора в него.

— Винаги съм мислел, че моят баща, рано или късно, ще ме убие — каза Чарли. — Странното е, че дори тогава, преди толкова години, аз исках да стана частен детектив, защото бях гледал по телевизията Ричард Даймънд и Питър Ган и знаех, че те никога не са се страхували от нещо. А аз непрекъснато се страхувах. И повече от всичко друго исках да не ме е страх.

— И сега, разбира се, вие сте безстрашен — каза с ирония тя.

— Колко просто изглежда това, когато си само едно дете — отвърна с усмивка той.

Една кола се появи на паркинга и те се взираха, докато от нея не излязоха една млада двойка с две деца.

Чарли наля на двамата още кафе и каза:

— Имах навика да лежа в леглото, да се вслушвам в шума от плъховете и да се моля и двамата ми родители да умрат преди да са успели да ме убият. Бях истински сърдит на Бог, защото Той не откликваше на молитвата ми. Не можех да разбера, защо Той оставяше тези двамата, да тероризират една малко дете. Аз не можех да се защищавам. Защо Бог не защищаваше беззащитните? После, когато пораснах още малко, реших, че Той не може да удовлетвори моята молба, защото е добър и никога не би убил никого, дори такива морално пропаднали хора като моите родители. Така че, аз започнах просто да се моля да се махна от това място. „Мили Боже, аз съм Чарли и всичко, което искам, е да се махна оттук, да живея в някоя почтена къща, да имам пари и да не ме е страх през цялото време.“

Той внезапно си спомни един мрачно комичен епизод, за който не беше се сещал години наред и рязко се изсмя на странния спомен.

— Как можете да се смеете на това? — попита Кристин. — Макар да зная, че нещата явно са се оправили, аз продължавам да се чувствам ужасно, заради онова малко момче в Индианаполис. Сякаш то все още продължава да е там.

— Не, не… Просто… аз си спомних нещо друго, което е смешно по един тъжен начин. Известно време, след като се молих на Бога, може би, цяла година, аз се уморих от дългото чакане, необходимо за отговор на една молитва и преминах за малко на другата страна.

— На другата страна ли?

— Бях чел историята на един мъж, който продал душата се на дявола — отвърна Чарли, взирайки се през прозореца във вихрещия се в тъмнината дъжд. — Един ден, той просто поискал нещо, от което много се нуждаел, и хоп, дяволът му дал да подпише един договор. И така, аз реших, че дяволът е много по-бърз и по-ефикасен от Бог и започнах нощем да се моля на него.

— Надявам се, че той изобщо не се е появил с договор.

— Точно така. Оказа се, че той е също толкова неефикасен, колкото Бог. Тогава, една нощ ми хрумна, че моите родители със сигурност ще отидат в Ада и ако аз продам душата си на дявола, също ще отида там, право при тях, за цяла вечност. Бях така уплашен от това, че станах от леглото в тъмнината и започнах усърдно да се моля на Бог да ме спаси. Казах Му, че разбирам, че има да отговаря на много молитви, че осъзнавам необходимостта от известно време, докато стигне до моята и че Го моля да ми прости, загдето съм се усъмнил в Него. Предполагам, че съм вдигнал някакъв шум, защото майка ми дойде в моята стая, за да види какво става. Тя беше толкова пияна, както винаги. Когато й казах, не разговарям с Бога, тя рече: „Така ли? Тогава кажи на Бога, че твоят татко е отново навън с някоя курва и Го помоли да направи така, че на този негодник да му окапе кура“.

— Велики Боже! — възкликна Кристин, смеейки се, но беше шокирана.

Чарли знаеше, че тя не е шокирана от думата или от неговото решение да й разкаже тази история. Всъщност Кристин беше шокирана от грубостта, с която майка му бе разкрила отношенията в дома, в който бе израснал.

— Аз бях само десетгодишен, но бях прекарал целия си живот в най-лошата част на града — каза Чарли, — а моите родители никога нямаше да бъдат сбъркани с Ози и Хариет, така че още тогава знаех, за какво говореше тя и мислех, че това е най-забавното нещо, което някога бях чувал. След този случай, всяка нощ, когато казвах своите молитви, рано или късно се сещах, какво майка ми бе поискала от Бога да направи на моя баща и започвах да се смея. Не можех да завърша никоя молитва, без да се засмея. След известно време, аз просто престанах да говоря на Бога и по времето, когато бях вече дванадесет-тринадесетгодишен знаех, че може би нямаше никакъв Бог, нито дявол и че дори да имаше, човек трябва сам да гради щастието си в живота.

Кристин му разказа още за своята майка, за манастира и за работата в Уайн & Дайн. Някои от нейните истории бяха почти толкова тъжни, колкото тези от неговата младост, а други бяха забавни. Всичките разкази обаче бяха от най-очарователните, които бе чувал някога, защото бяха нейни.

От време на време, някой от тях казваше, че трябва малко да поспят. И двамата бяха истински изтощени, но въпреки това продължаваха да говорят на две кафеварки „Санка“. В 1:30 след полунощ, Чарли осъзна, че непреодолимото желание да се опознаят по-добре не беше единствената причина, поради която те не искаха да си легнат. Страхуваха се да спят. Те често поглеждаха през прозореца и Чарли установи, че и двамата очакваха да видят някой бял пикап „Форд“ да влиза в паркинга на мотела.

— Вижте какво — каза накрая той. — Ние не можем да останем будни цяла нощ. Те не могат да ни намерят тук. Няма начин. Нека да си легнем. Нужно е да си отпочинем за това, което ни предстои.

Кристин погледна през прозореца.

— Ако спим на смени, един от нас може винаги да бъде на пост — каза тя.

— Не е необходимо. Няма начин, по който да могат да ни проследят.

— Аз ще поема първата смяна — каза Кристин. — Вие отидете да спите, а аз ще ви събудя, да кажем в… четири и тридесет.

— Не — възрази с въздишка той. — Чувствам се много бодър. Вие спете.

— Ще ме събудите ли в четири и тридесет, за да ви сменя?

— Добре.

Те занесоха чашите от кафето и ги изплакнаха. После те някак си останаха един до друг, целувайки се нежно. Ръцете му се движеха по тялото й и леко я милваха. Чарли беше развълнуван от нейната фигура и от нейната плът. Ако Джоуи не беше в същото помещение, Чарли щеше да се люби с нея и това щеше да бъде най-хубавото нещо, което някой от тях е познавал. Но всичко, което можеха да направят, беше да се притискат един към друг в кухничката, докато накрая безпокойството не надделя над удоволствието. После тя го целуна три пъти, веднъж силно и два пъти леко по ъгълчетата на устата и отиде да си легне.

След като угасиха всички светлини, той седна при масата до прозореца и започна да наблюдава паркинга.

Чарли нямаше намерение да събужда Кристин в четири и тридесет. Половин час, след като тя се присъедини към Джоуи в леглото, когато Чарли беше сигурен, че е заспала, той отиде тихо до другото легло.

Докато чакаше съня да го обори, Чарли си мислеше отново за това, което бе разказал на Кристин за своето детство и за първи път от двадесет и пет години каза една молитва. Както преди, той се молеше за безопасността и избавлението на малко момче, макар че този път молитвата не беше за момчето от Индианаполис, което някога бе той, а за едно момче в Санта Барбара, което случайно беше станало център на омразата на някаква луда старица.

„Не оставяй Грейс Спайви да направи това, Господи. Не я оставяй да убие едно невинно дете от Твое име. Не може да има по-голямо богохулство от това. Ако Ти наистина съществуваш, ако Теб наистина те е грижа, тогава, със сигурност, сега е времето да направиш едно от Твоите чудеса. Изпрати едно ято гарвани да изкълват очите на старицата. Изпрати мощен порой, който да я отнесе. Нещо. Поне сърдечна атака, удар, нещо, което да я спре.“

Докато се слушаше да се моли, Чарли осъзна защо е нарушил мълчанието между Бога и себе си след всичките тези години. Това бе защото за първи път от дълго време, докато бягаше от старицата и нейните фанатици, той се чувстваше като дете, което е неспособно да се справи и се нуждае от помощ.