Дийн Кунц
Служители на Здрача (13)

13.

Джоуи седеше на стола на Чарли зад голямото бюро и отпиваше от кока-колата, която Чарли му беше налял.

Кристин седеше на своето място. Тя беше разтревожена. Няколко пъти Чарли я виждаше да поставя нокътя си между зъбите и почти да го отхапва, преди да осъзнае, че е захапала полиакрил.

Чарли беше разстроен, че те бяха достигнати и смутени тук, в неговата агенция. Бяха дошли при него за помощ, за защита, а сега и двамата бяха отново уплашени.

Седеше на ръба на бюрото си и гледайки Джоуи, каза:

— Ако не искаш да говориш за телефонното обаждане, аз те разбирам. Но наистина бих желал да ти задам някои въпроси.

— Аз мислех, че ние ще наемем Магнъм — каза Джоуи на майка си.

— Миличък, ти си забравел, че Магнъм е в Хавай — напомни му Кристин.

— О, да. Точно така — каза Джоуи. Той изглеждаше обезпокоен. — Магнъм щеше да ни помогне най-добре.

За момент Чарли не разбра за какво говори момчето, но после си спомни телевизионното предаване и се усмихна.

Джоуи отпи голяма глътка от своята кола, изучавайки Чарли над ръба на чашата. Накрая каза:

— Мисля, че и ти ще свършиш работата.

— Ти не трябва да съжаляваш, че си дошъл при нас, Джоуи — каза почти смеейки се Чарли. — Сега… какво ти каза жената по телефона?

— Тя каза… Ти не можеш да се скриеш от мене.

Чарли чу страх да се прокрадва в гласа на момчето и бързо каза:

— Ами, относно това тя има грешка. Ако ще трябва да те крием от нея, ние можем да го направим. Не се безпокой. Какво друго ти каза тя?

— Тя каза, че знае какво съм аз.

— Какво мислиш, че е искала да каже с това?

— Не зная — отвърна момчето. Изглеждаше объркано.

— Какво друго ти каза тя?

— Тя каза… че ще ми изреже сърцето.

Сподавен звук дойде от Кристин. Тя стана, стискайки нервно чантата си.

— Аз мисля, че трябва да заведа Джоуи… някъде.

— Може би, в краен случай — каза утешаващо Чарли. — Но все още не.

— Мисля, че сега е времето. Преди… да се случи нещо. Ние можем да отидем в Сан Франциско. Или по-далеч. Никога не съм била на Карибско море. Сега е добро време на годината за там, нали?

— Дайте ми поне двадесет и четири часа — помоли Чарли.

— Двадесет и четири часа ли? А какво ще стане, ако вещицата ни хване? Не. Ние трябва да заминем днес.

— И колко време възнамерявате да стоите далеч оттук? — попита Чарли. — Една седмица? Един месец? Една година?

— Две седмици ще бъдат достатъчни. Вие ще я намерите за две седмици.

— Не е сигурно.

— Тогава за колко време?

Чарли разбираше и споделяше тревогата на Кристин и искаше да бъде внимателен с нея, но знаеше, че освен това, трябваше да бъде откровен.

— Ясно — каза той, — тя има някаква идея-фикс относно Джоуи. Джоуи поддържа огъня в нея, така да се каже. Без него наоколо тя може да изчезне. Може да се изпари. Ние може никога да не я намерим, ако Джоуи не е тук, да я предизвика да се покаже. Смятате ли да отидете на почивка завинаги?

— Да не би да искате да кажете, че възнамерявате да използвате моя син като стръв?

— Не. Не съвсем. Ние няма да им го дадем право в ръцете. Ще го използваме само да ги съблазни.

— Това е възмутително!

— Но това е единственият начин да я заловим. Ако той не е наблизо, за нея няма да има причина да се покаже. — Чарли отиде до Кристин и постави ръка на рамото й. — Той ще бъде пазен през цялото време. Ще бъде в безопасност.

— Как не!

— Кълна ви се…

— Вие вече взехте регистрационния номер на пикапа — каза тя.

— Това може да не е достатъчно. Може да не доведе доникъде.

— Вие имате името на компанията, която го притежава, „Дъ Тру Уърд“.

— Това може също да не бъде достатъчно. А ако то не е достатъчно, ако не ни доведе доникъде, тогава Джоуи трябва да бъде наблизо, така че старицата да има причина да рискува да се покаже.

— Струва ми се, че ние сме тези, които поемаме рисковете.

— Доверете ми се — каза тихо той.

Кристин срещна очите му.

— Седнете — каза той. Хайде. Дайте ми шанс. По-късно, ако открия какъвто и да е признак, дори и най-малкия, че може да не се справим с положението, аз ще изпратя вас и Джоуи за известно време извън града. Но, моля ви… не още.

Кристин погледна сина си, който бе оставил чашата с кола и седеше зад голямото бюро на Чарли. Изглежда осъзнаваше, че страховете й се предаваха директно на момчето, защото седна и се овладя, както я беше помолил Чарли.

— Джоуи, не се безпокой за вещицата — каза той, след като седна отново на ръба на бюрото си. — Аз зная точно как да се справям с вещици. Остави безпокойството на мен. Сега… ти беше на телефона и тя ти каза, че иска да изреже… да те нарани. А какво каза след това?

— Момчето направи гримаса, опитвайки се да си спомни.

— Не много — каза Джоуи, — само нещо за някакви съдии.

— Съдии ли?

— Да. Тя каза нещо като… че Бог иска от нея да изпрати някакви съдии за мен.

— Да те съдят ли? — попита Чарли.

— Да — отвърна момчето. — Тя каза, че праща тези хора да ме намерят. Каза още, че Бог няма да ме остави да избягам от нея. — Той погледна майка си. — Защо Бог иска тази стара вещица да ме хване?

— Той не иска тя да те хване, миличък. Тя е излъгала. Луда е. Бог няма нищо общо с това.

— Може би по косвен път има — каза, мръщейки се, Чарли. Когато Хенри каза, че пикапът е собственост на една печатарска компания, наречена „Дъ Тру Уърд“^[1] аз се запитах дали тя не е църковна. Дъ Тру Уърд ще рече свята дума, свещени книги, Библията. Може би ние сме попаднали на религиозен фанатик.

— Или на двама — каза Кристин, поглеждайки към прозореца, очевидно спомняйки си мъжа с белия пикап.

— Или повече от двама, помисли с безпокойство Чарли.

През последните няколко десетилетия, когато стана модерно да не се вярва на никои обществени институции и да се говори с пренебрежение за тях (като че ли не е имало никаква мъдрост в създаването им), бяха се разпространили много религиозни култове, силно желаещи да запълнят вакуума от власт. Някои от тях бяха почтени, добросъвестни издънки на отдавана установени религии, а други бяха шантави организации, създадени за изгода на своите основатели, за тяхното обогатяване или за разпространение на техните евангелия на лудостта, насилието и фанатизма. Калифорния беше по-търпелива на необичайни и спорни идеи, отколкото всеки друг щат в страната. Следователно Калифорния беше дом на повече култове — и добри, и лоши, отколкото където и да било другаде. Нямаше да бъде изненада, ако по някаква странна причина някой от тези култове беше тръгнал да търси изкупителни жертви и бе попаднал на едно невинно шестгодишно момче. Лудост, да, но не особено изненадваща.

Чарли се надяваше, че не това беше обяснението за случилото се на семейство Скавело. Справянето с религиозен фанатик на света мисия беше невероятно трудна задача.

После, когато Чарли се извърна назад към момчето, се случи нещо странно. Нещо ужасяващо.

За момент гладката млада кожа на момчето стана полупрозрачна и после почти напълно прозрачна. По невероятен начин черепът беше видим под кожата. Чарли можеше да види вдлъбнати тъмни очни орбити, взиращи се в него. Червеи, които се гърчеха дълбоко в тези варосани ямички. Костна усмивка. На мястото, където трябваше да бъде носа, зееха черни дупки. Лицето на Джоуи продължаваше да бъде на мястото си, макар да приличаше на неясна снимка, наложена върху скелетно изображение. Едно предчувствие за смърт.

Шокиран, Чарли стана и се изкашля.

Краткото видение го остави почти така бързо, както беше дошло, проблясващо пред него за част от секундата.

Той си каза, че това е било негово въображение, макар никога преди да не беше му се случвало подобно нещо.

Една ледена змия на страха се разви в стомаха му.

Просто въображение. Никакво видение. Видения не съществуваха. Чарли не вярваше в свръхестественото, във феномена ясновидство или в която и да е от тези дрънканици. Той беше човек със здрав разум и се гордееше със своята природа на солидна и надеждна личност.

За да скрие своята изненада и своя страх, но също и за да изгони ужасното видение от съзнанието си, Чарли каза:

— Ами, тогава добре, аз мисля, че вие, Кристин, трябва просто да отидете на работа. Опитайте се, ако можете, да карате нататък, като че ли това е бил един обикновен ден. Зная, че няма да е лесно. Но вие трябва да продължите с вашия бизнес и с вашия живот, докато ние уреждаме този въпрос. Хенри Ранкин ще ви придружава. Вече съм говорил с него за това.

— Вие искате да кажете, че… той ще бъде като мой бодигард?

— Зная, че той не е едър мъж — каза Чарли, — но е експерт по бойните изкуства и носи пистолет, а ако трябваше да избера човек измежду моя персонал, на който да поверя собствения си живот, мисля, че това щеше да бъде Хенри.

— Сигурна съм, че той е компетентен. Но аз наистина не се нуждая от бодигард. Искам да кажа, че Джоуи е този, когото жената иска.

— А добирайки се до вас, тя ще се добере до него по непряк път — каза Чарли. — Хенри идва с вас.

— Ами аз? — попита Джоуи. — Ще ходя ли на забавачка? — той погледна своя часовник с Мики Маус на циферблата. — Вече закъснявам.

— Никаква забавачка днес — отвърна Чарли. — Ти ще останеш с мен.

— Наистина ли? Ще ти помагам ли при някое разследване?

— Разбира се — отвърна с усмивка Чарли. — Бих могъл да използвам един умен млад помощник.

— Ура! Чу ли го, мамо? Аз ще бъда като Магнъм.

Кристин се усмихна насила и въпреки че усмивката й беше фалшива, тя направи лицето й по-красиво от всякога. Чарли жадуваше да види на лицето й една истинска, топла, искрена усмивка.

Тя целуна сина си за довиждане и Чарли можеше да види колко трудно, дори болезнено за нея беше да остави момчето при тези обстоятелства.

Той я водеше към вратата, когато зад тях Джоуи взе отново своята кока-кола.

— Трябва ли да се върна тук след работа? — попита Кристин.

— Ние ще го доведем в магазина в… колко… в пет часа ли?

— Така ще бъде добре.

— После вие и Джоуи ще се приберете у дома си с бодигардовете. Те ще останат през нощта. Двама от тях в къщата с вас. А аз, може би, ще поставя и един човек отвън на улицата да следи хората, които не са от този квартал.

Чарли отвори вратата между своя кабинет и приемната, но внезапно Джоуи извика майка си и тя се обърна.

— Ами кучето? — попита момчето като стана и излезе иззад бюрото на Чарли.

— Ще потърсим някое утре, миличък.

През изминалите няколко минути момчето не бе видимо уплашено. Сега то отново стана напрегнато и неспокойно.

— Днес — каза то. — Ти обеща. Каза, че ще вземем друго куче днес.

— Миличък…

— Аз трябва да имам куче днес, преди да се стъмни — каза жално момчето. Просто трябва да го имам, мамо. Трябва.

— Мога да го взема с мен и да купим едно куче — предложи Чарли.

— Вие имате работа — каза тя.

— Това не е някаква сложна операция, драга лейди. А аз имам персонал, който да ми помага. Моята работа засега е да се грижа за Джоуи, а ако вземането на куче е част от грижата, тогава аз ще отида с него да го купим. Никакъв проблем. Има ли някой магазин за домашни любимци, който да предпочитате?

— Ние взехме Бренди от кучкарника — каза Джоуи. — Спасихме го от сигурна смърт.

— Наистина ли? — попита Чарли.

— Да. Те се готвеха да сложат Бренди да спи. Само че това не беше просто спане, ти разбираш. Това беше… ами, това беше спане, да, но много по-лошо от обикновено спане.

— Аз мога да го заведа при кучкарника — каза Чарли на Кристин.

— Ние ще спасим някое друго куче! — извика радостно Джоуи.

— Ако това не ви създава големи главоболия — каза Кристин.

— Звучи ми като забавление — каза Чарли.

Кристин го погледна с явна благодарност. Той й намигна, а тя се усмихна този път с една полуистинска усмивка. На Чарли му се искаше да я целуне, но не го направи.

— Да не е немска овчарка — каза Кристин. — Тази порода ме плаши. Нито боксер.

— А един грейт дейн^[2] — пошегува се Чарли. — Или може би един санбернар, или един доберман?

— Да! — извика възбудено Джоуи. — Един доберман!

— А какво ще кажеш за едно голямо свирепо куче вълча порода с дълги три инча зъби — попита Чарли.

— Вие сте непоправими — каза Кристин, отново се усмихна и точно това бе усмивката, която той така много се стараеше да предизвика.

— Ние ще вземем едно добро куче — обеща Чарли. — Не се безпокойте. Доверете ми се.

— Може би аз ще го нарека Плуто — каза Джоуи.

Чарли го погледна подозрително.

— Защо искаш да ме наричаш Плуто? — попита той.

— Не теб, а новото куче — отвърна кискайки се Джоуи.

— Плуто — каза Чарли, обмисляйки името. — Не е лошо.

В този момент на шеги изглеждаше, като че ли всичко беше наред със света. Изглеждаше, че не съществува такова нещо като смъртта. И за пръв път Чарли имаше чувството, че тримата някак си принадлежат един на друг, че техните съдби са свързани, че имат по-голямо бъдеще заедно, отколкото връзката детектив-клиент. Това чувство беше хубаво и топло. Беше твърде лошо, че не можеше да трае дълго.