Дийн Кунц
Служители на Здрача (22)

22.

Когато те свърнаха в квартала на Кристин и влязоха в района на нейната къща, Чарли попита:

— Виждате ли тази каравана?

До тротоара на отсрещната страна на улицата беше паркиран един пикап. За пикапа беше прикачен корпусът на една каравана. Тя беше съвсем обикновена. Кристин не й обърна голямо внимание, но внезапно й се стори зловеща.

— Това пак ли са те? — попита Кристин.

— Не. Това сме ние — отвърна Чарли. — Вътре съм поставил човек, който да държи под око всяко минаващо по улицата превозно средство. Той има камера с инфрачервен филм, така че може да заснема регистрационни номера дори и на тъмно. Има също и преносим телефон, така че може да позвъни във вашата къща, в полицията или да се свърже с мен.

Пит Локбърн паркира зеления шевролет пред къщата на Скавело, а Франк Ройтер изтегли Файърбърда на Кристин в алеята за паркиране.

Белият пикап марка „Форд“, който ги следваше, мина покрай тях. Те го наблюдаваха мълчаливо, докато неговият шофьор го вкара в съседната улица, намери място за паркиране и изключи фаровете му.

— Аматьори — каза подигравателно Пит Локбърн.

— Арогантни негодници — добави Кристин.

Ройтер излезе от Файърбърда, оставяйки кучето вътре, и отиде до тяхната кола.

Чарли свали прозорчето, за да говори с Франк и същевременно поиска от Кристин ключовете от къщата. Тя ги извади от чантата си, а Чарли ги подаде на Франк.

— Прегледай я добре. Увери се, че никой не чака вътре — нареди му той.

— Веднага — отвърна Франк и разкопча сакото на костюма си, за да си осигури бърз достъп до оръжието в кобура под мишницата и се отправи по пътеката към главния вход.

— Оттам ли ще се появят лошите? — попита Джоуи.

— Нека се надяваме, че не, миличък.

Дърветата бяха много, а уличното осветление слабо и Чарли започна да се чувства неловко, че бездейства. Той също излезе от Шевролета и предупреди Кристин и Джоуи да стоят вътре. После застана от неговата страна на колата с гръб към Пит Локбърн, поемайки отговорност за приближаващите се в неговата посока.

От време на време някоя кола завиваше иззад ъгъла, влизаше в квартала, минаваше покрай тях или се отправяше към алеята за паркиране на някоя друга къща. Всеки път, когато виждаше някоя нова двойка фарове, Чарли ставаше напрегнат и поставяше дясната си ръка под сакото върху дръжката на револвера в кобура под мишницата.

Беше му студено. Искаше му се да си беше взел палто.

Слаби светкавици проблясваха в западното небе. Една далечна гръмотевица го накара да си спомни за товарните влакове, минаващи с грохот покрай запуснатата малка къща, в която бе израснал преди години в Индиана. Сега онова време му се струваше като друг век.

По някаква причина тези влакове изобщо не бяха за него символ за свобода и спасение, каквито може би са били за други момчета в неговото положение. За младия Чарли, който лежеше на тясното легло в малката стая и се опитваше да забрави последния изблик на пиянско насилие на баща си, шумът от тези влакове винаги напомняше, че живее в бедняшката част на града. Тътенът на тракащите колела беше гласът на бедността, звукът на нуждата, страха и отчаянието.

Той беше изненадан, че този далечен тътен на гръмотевица можеше да върне назад с такава смущаваща яснота тракането на тези влакови колела. Еднакво изненадващо беше, че споменът за тези влакове можеше да пробуди детските страхове и да припомни в съзнанието му чувството на уловен в капан, което беше неразделна част от неговата младост.

В това отношение Чарли имаше много общо с Кристин. Неговото детство беше поразено от физически, а нейното от психически тормоз. И двамата бяха живели под ударите на юмруци, единият в буквален, а другият в преносен смисъл и като деца се бяха чувствали като в клетка.

Той погледна надолу страничното прозорче на Шевролета и видя Джоуи да се взира навън в него. Чарли му показа вдигнат палец. Момчето, усмихвайки се, му отвърна със същото.

Обект на тормоз като момче, Чарли беше особено чувствителен към деца, станали жертва на насилие. Нищо не можеше да го разгневи повече от възрастни, които бият деца. Престъпленията срещу беззащитни деца пораждаха у него едно неприятно чувство и го изпълваха с омраза и мрачно отчаяние, които нищо друго не можеше да предизвика.

Той нямаше да им позволи да причинят зло на Джоуи Скавело.

Чарли нямаше да разочарова момчето. Не смееше да го разочарова, защото в противен случай нямаше да може да се понася.

Изглежда мина доста дълго време до връщането на Франк. Той продължаваше да бъде нащрек, но не чак толкова, колкото когато бе влязъл вътре.

— Чисто е, мистър Харисън. Погледнах също и в задния двор. Няма никого наоколо.

Те въведоха вътре Кристин, Джоуи и Чубака. Бяха обградили жената и момчето докато се движеха, за да не позволят открита линия за стрелба.

Кристин беше казала, че й е провървяло, но Чарли не очакваше да види такъв просторен и добре обзаведен дом. Във всекидневната имаше огромна камина, оградена от гравирана рамка и рафтове за книги, стигащи чак до ъглите. Един грамаден китайки килим осигуряваше центъра на една приятна смес от ориенталски и европейски антики и антични репродукции от високо качество. Покрай една от стените имаше един осемпанелен, ръчно гравиран параван от палисандрово дърво с двоен триптих, изобразяващ водопад, мост и древно японско село, всичките изпълнени в сложно нагласени парчета стеатит^[1].

Джоуи искаше да отиде в своята стая и да си поиграе с новото куче, Франк Ройтер отиде с него.

По предложение на Чарли Пит Локбърн мина през къщата отгоре до долу и обратно, за да провери и се увери, че всички врати и прозорци са заключени и за да дръпне всички пердета, така че никой да не може да вижда вътре.

— Мисля, че ще е по-добре да видя какво мога да намеря за вечеря. Може би хотдог. Това е единственото нещо, от което имам в изобилие — каза Кристин.

— Не се безпокойте — каза Чарли. — В седем часа един от моите хора ще донесе много храна от ресторанта.

— Вие мислите за всичко.

— Нека се надяваме, че е така.