Дийн Кунц
Служители на Здрача (69)

69.

Сутринта, когато Кристин се събуди, Джоуи ядеше шоколад и галеше Чубака.

Тя го наблюдава известно време и осъзна, че сълзи се стичат по бузите й. Този път обаче плачеше от щастие.

Джоуи изглежда се завръщаше от своето самоналожено психологическо изгнание. Той беше също и в по-добро физическо състояние. Може би се подобряваше. Слава Богу.

Подуването беше изчезнало от неговото лице и бе заменено от един по-добър, макар и не истински здрав цвят, а дишането му не беше повече затруднено. Очите му бяха пусти и той продължаваше да бъде безучастен, но не в такава голяма степен и не така покъртително, както вчера.

Фактът, че Джоуи бе отишъл при провизиите, бе ровил в тях и бе намерил нещо сладко за себе си, беше окуражаващ. И очевидно той беше добавил дърва в огъня, защото последният гореше ярко, въпреки че след като бе оставен без наглеждане през нощта, не беше се превърнал в купчина топли въглени.

Кристин допълзя до него и силно го притисна в прегръдките си. Джоуи също я притисна, макар и слабо. Той не говореше и не можеше да бъде подкупен, подкачен или насърчен да каже поне една дума. Все още не я поглеждаше право в очите, като че ли не усещаше напълно, че тя е тук, с него. Обаче, когато не го гледаше, Кристин чувстваше, че неговите наситено сини очи се обръщаха към нея и губеха своята безжизненост и замисленост. Тя не беше сигурна. Не можеше категорично да установи това, но смееше да се надява, че той се връща към нея, опипвайки бавно своя път назад от ръба на аутизма. Кристин знаеше, че не трябва да го кара да бърза, че не трябва да е твърде настоятелна.

Чубака не беше се оживил така много, както неговия господар, макар че не беше прекалено слаб и изглеждаше по-здрав, отколкото през последната нощ. Кучето като че ли ставаше все по-здраво и по-енергично още докато Кристин гледаше как Джоуи го прегръща. Той реагираше на всяко потупване, погалване или милване, сякаш малките ръце на момчето имаха лечебна сила. Понякога имаше едно чудно, тайнствено и дълбоко споделяне, една непосредствена връзка между децата и техните животни.

Джоуи държеше своя шоколад пред себе си, обръщаше го отзад и отпред и изглеждаше, като че ли се взира в него. Той леко се усмихна.

Кристин никога не беше искала нищо повече от това, да го види да се усмихва и на нейното лице също се появи усмивка, хармонираща с неговата.

Зад нея Чарли се сепна и се събуди. Кристин веднага отиде при него. Тя веднага забеляза, че за разлика от Джоуи и кучето, неговото състояние не беше се подобрило. Вече не бълнуваше, но във всяко друго отношение беше по-зле. Лицето му беше с вида и структурата на хлебно тесто и мазно от пот. Очите му бяха хлътнали навътре в черепа, като че ли крепяха костите, а тъканта зад тях, като че ли беше се свила под тежестта на нещата, които беше видял. Разтърсваше го силна треска, която понякога прерастваше в бурно треперене, отдалечено само на крачка от конвулсиите.

Чарли беше частично обезводнен от треската. Езикът му залепваше за небцето, когато се опитваше да говори.

Кристин му помогна да се изправи до седнало положение и да вземе още тиленол с чаша вода.

— По-добре ли си? — попита го тя.

— Малко — отвърна той почти шепнешком.

— Как е болката?

— Навсякъде… — отвърна той.

— Имах предвид болката в рамото — поясни тя, мислейки, че той се е объркал.

— Да. Точно това… исках да кажа. Тя не е повече… само в рамото ми. Сега я усещам… също, като че ли е навсякъде… от главата до петите… навсякъде. Колко е часът?

Кристин погледна часовника си.

— Боже Господи! Седем и тридесет! — възкликна тя. — Трябва да съм спала часове наред, без да се помръдна дори на инч. И то върху този твърд под.

— Как е Джоуи?

— Виж сам.

Той обърна глава и погледна точно, когато Джоуи подаваше последното парченце шоколад на Чубака.

— Мисля, че той се възстановява — каза Кристин.

— Слава Богу.

Кристин приглади с пръсти назад падналата на челото на Чарли влажна коса.

Когато се любеха в хижата, тя си мислеше, че той е несравнимо най-красивия мъж, който някога беше срещала. Тя беше се изпълвала с трепет от очертанията на всеки негов мускул и кост. И дори сега, когато беше така смален, бледен и слаб, той й се струваше красив. Лицето му имаше толкова срамежливо изражение, а очите му бяха така ласкави. Искаше й се да легне до него, да го прегърне и притисне до себе си, но се страхуваше да не му причини болка.

— Можеш ли да ядеш нещо? — попита тя.

Той поклати отрицателно глава.

— Трябва — настоя тя. — Ти трябва да възстановиш силите си.

Чарли премигна с влажните си очи, като че ли се опитваше да проясни погледа си.

— Може би по-късно. Продължава ли… да вали?

— Тази сутрин още не съм излизала навън.

— Ако се е прояснило… ти можеш да тръгваш… без мен.

— Глупости.

— По това време на годината… времето може да се проясни само… за един ден… или дори само за… няколко часа. Ти ще трябва да използваш… предимството на хубавото време… В момента, в който настъпи… излез от планините… преди следващата буря.

— Не без теб.

— Не мога да вървя — каза той.

— Не си се опитал.

— Не мога. Едва… мога да говоря.

Дори усилието да говори го отслабваше. С всяка изречена дума дишането му ставаше по-тежко.

Състоянието му я плашеше, а идеята да го остави сам изглеждаше безумна.

— Почти пристигнахме, момчето ми.

Джоуи кимна.

Ти не можеш сам да се грижиш за огъня — възрази тя.

— Разбира се. Премести ме… по-близо до него. На една ръка разстояние. И натрупай на куп достатъчно дърва… Да стигнат за няколко дни. Аз ще бъда окей.

— Ти няма да си в състояние да приготвяш и подгряваш храната си.

— Остави ми няколко… шоколада.

— Това не е достатъчно.

Той я погледна намръщено и успявайки за момент да вложи повече сила в гласа си, каза твърдо:

— Ти трябва да вървиш без мен. По дяволите, това е единствения начин! Това е най-доброто за теб и Джоуи… и най-доброто също за мен, защото аз не възнамерявам да излизам оттук… без помощта на медицински евакуационен екип.

— Добре — каза тя. — Окей.

Чарли се отпусна изтощен от кратката реч. Когато заговори отново, гласът му бе понижен не само до шепот, но до треперещ шепот, който от време на време напълно заглъхваше в края на думите:

— Когато стигнеш долу… при езерото… можеш да изпратиш тук помощ… за мен.

— Е, всичко това не е сигурно, докато не разбера, дали бурята е отминала или не — каза тя. — Най-добре ще е да отида и проверя.

В момента, в който ставаше, един мъжки глас им извика от отвора на пещерата отвъд двойната преграда на входния проход:

— Ние знаем, че сте там, вътре! Не можете да се скриете от нас! Ние знаем!

Кучетата на Спайви бяха ги открили.