Дийн Кунц
Служители на Здрача (5)

5.

Кристин и Джоуи седяха на бежовото канапе във всекидневната. Момчето повече не плачеше, но все още изглеждаше шокирано.

Полицаят, попълващ протокола, офицерът Уилфорд, седеше в едно от креслата стил Кралица Ана. Той беше висок и плещест, с груби черти, рунтави вежди и много самонадеян. Уилфорд беше от вида хора, които се чувстват като у дома си само навън и особено в горите и планините на лов и риболов. Той седеше на самия край на креслото и държеше своя бележник на коленете си, което беше една забавно превзета поза за човек с неговия ръст. Очевидно се безпокоеше да не го измачка или изцапа.

— Но кой е пуснал кучето навън? — заинтересува се той, след като беше задал всички въпроси, които бе успял да се сети.

— Никой — отвърна Кристин. — Излязъл е сам. В долния край на кухненската врата има вратичка.

— Аз я видях — каза Уилфорд. — Не е достатъчно голяма за куче с тоя ръст.

— Зная. Тя беше тук, когато купихме къщата. Бренди почти никога не я използваше, но когато много искаше да излезе и наоколо нямаше никой, който да го пусне, той можеше да се сниши, да свие корема си и да се промуши през тази малка вратичка. Имах намерение да я закова, защото се боях, че може да се заклещи. Ако я бях заковала, сега Бренди щеше да е жив.

— Вещицата го е убила — каза тихо Джоуи.

Кристин прегърна сина си.

— И така, вие може би мислите, че те са използвали месо или бисквити за кучета, за да го подмамят навън ли? — попита Уилфорд.

— Не — отвърна твърдо Джоуи; отговаряйки вместо майка си и очевидно обиден от предположението, че лакомия може да е станала причина за смъртта на кучето. — Бренди е излязъл, за да ме защити. Той знаеше, че старата вещица продължава да се върти наоколо и е отишъл да я разкъса, но се е случило така, че… тя го е победила.

Кристин чувстваше, че предположението на Уилфорд е може би правилното обяснение, но знаеше също, че Джоуи би приел по-леко смъртта на Бренди, ако можеше да повярва, че неговото куче е умряло за една благородна кауза.

— Бренди беше много смело куче — каза тя — и ние се гордеем с него.

— Да, сигурен съм, че имате пълното право да се гордеете — съгласи се Уилфорд. — Златистият ретривър е една толкова благородна порода. Има мила муцуна и благ характер.

— Вещицата го уби — повтори Джоуи, сякаш вцепенен от тази ужасна реалност.

— Може би, не — каза Уилфорд. — Може би, това не е била старицата.

— Ами, разбира се, че е била тя — възрази Кристин мръщейки се.

— Аз разбирам колко ви е разстроил вчерашният инцидент на Сауд Коуст Плаца — каза Уилфорд. — Разбирам колко сте склонни да свързвате старицата със смъртта на кучето. Но няма никакво солидно доказателство, никакво реално основание да се мисли, че те са свързани. Може едно такова допускане да е погрешно.

— Но старицата беше на прозореца на Джоуи миналата нощ — каза гневно Кристин. — Аз ви казах това. Казах също й на полицаите, които бяха тук миналата нощ. Няма ли никой да се вслуша? Тя е била при прозореца на Джоуи и го е гледала през стъклото, а Бренди е лаял по нея.

— Но тя е била изчезнала, когато сте стигнала там — уточни Уилфорд.

— Да — съгласи се Кристин. — Но…

Усмихвайки се на Джоуи, Уилфорд го попита:

— Синко, абсолютно ли си сигурен, че точно старата дама е била на твоя прозорец?

— Да. Вещицата беше — отвърна буйно Джоуи.

— Защото, нали разбираш, когато си вдигнал поглед и си видял някой на прозореца, би било съвършено естествено за теб да си въобразиш, че това е била старицата. В края на краищата, тя вече те е била изплашила лошо по-рано този ден, така че е била в съзнанието ти. После, когато си запалил лампата и си хвърлил бегъл поглед на този, който е бил на прозореца, може би лицето на старицата е било така здраво фиксирано в съзнанието ти, че си видял нея, без значение кой в действителност е бил там.

Джоуи примигваше, без да е в състояние да проследи основанието на полицая. Той само упорито си повтаряше:

— Това беше тя. Вещицата.

— Склонен съм да мисля, че престъпникът е този, който по-късно е убил кучето — каза Уилфорд на Кристин, — но не и че престъпникът е бил старицата. Вие разбирате, че почти винаги, когато едно куче е убито, а това се случва по-често, отколкото мислите, постъпката не е на някой напълно непознат човек. Това е някой от жилищния блок, където живее кучето. Някой съсед. Аз мисля, че някой е обикалял наоколо, търсейки кучето, а не вашето малко момче, когато Джоуи го е видял на прозореца. По-късно той е намерил кучето и го е убил.

— Това е смешно — възрази Кристин. — Съседите ни тук са добри и никой от тях не би убил нашето куче.

— Непрекъснато има такива случаи — каза Уилфорд.

— Но не в този квартал.

— Във всеки квартал — настоя Уилфорд. — Лаенето на кучета ден след ден, нощ след нощ… прави някои хора да откачат по малко.

— Бренди почти никога не лаеше.

— Ами „почти никога“ за вас, може да се струва като „непрекъснато“ за някой от вашите съседи.

— Освен това, Бренди не е бил отровен. Насилието е далеч по-голямо. Вие видяхте. Ужасно насилие. Не е нещо, което би направил който и да е съсед.

— Вие може да останете изненадани, ако ви кажа какво правят някои съседи — каза Уилфорд. — Понякога те дори се избиват един друг. Изобщо не е нещо необикновено. Живеем в странен свят.

— Имате грешка — възрази горещо Кристин. — Това е била старицата. Кучето и лицето на прозореца — и двете са свързани с тази старица.

— Може би сте права — каза с въздишка той.

— Аз съм права.

— Аз само подсказах, че ние не сме предубедени — каза той.

— Чудесна идея — каза многозначително Кристин.

— Е, мисля, че взех всички подробности, от които се нуждая — рече накрая той и затвори бележника си.

Кристин стана, когато полицаят се надигна от креслото.

— А сега какво? — попита тя.

— Аз, разбира се, ще направя един доклад, включващ вашето изявление и ще ви дадем един номер за открит случай.

— Какво означава номер за открит случай?

— Ако се случи още нещо, каквото и да е, ако тази старица се появи отново, вие ще ни дадете номера, когато ни телефонирате и полицейските служители, отзовали се на вашето повикване, ще знаят цялата история преди да дойдат при вас. Те ще знаят какво да търсят по пътя си и ако жената си отиде преди да дойдат, те ще я открият и ще бъдат в състояние да я задържат.

— Защо те не ни дадоха такъв номер след това, което се случи миналата нощ?

— О, те не биха могли да ви отворят файл само по едно съобщение за човек, който дебне някой — обясни Уилфорд. — Вие разбирате, че миналата нощ не е било извършено никакво престъпление. Поне доколкото бихме могли да кажем. Не е имало доказателство за престъпление от какъвто и да е вид. Но това е… малко по-лошо.

— Малко по-лошо ли? — попита тя, спомняйки си отрязаната глава на Бренди и гледащите я мъртви стъклени очи.

— Един несполучлив подбор на думи — каза той. — Извинявайте. Това е просто, защото в сравнение с множество други неща, които виждаме в нашата работа, едно мъртво куче не е…

— Добре, добре — отвърна Кристин, на която й ставаше все по-трудно и по-трудно да скрива своите гняв и нетърпение. — Вие ще ни се обадите и ще ни дадете един номер за открит случай. Но какво друго възнамерявате да правите?

Уилфорд се почувства неловко, сви широките си рамена и се почеса по дебелия врат.

— Описанието, което ни дадохте — каза той, — е единственото нещо, което имаме и то не е много. Ние ще го прекараме през компютъра и ще се опитаме да действаме по обратен ред до някакво име. Той ще ни изкара името на всеки един, който е имал досега неприятности с нас и който отговаря най-малко на седем от десетте най-главни точки на стандартното физическо сравнение. После, от всички снимки, които имаме в картотеката, ще извадим тези на заподозрените. Може би компютърът ще ни даде няколко имена и ние ще имаме снимките на повече от една старица. След това ще ви донесем всичките тук, за да ги разгледате. Ако я разпознаете… Е, тогава ще можем да поговорим с нея и да разберем каква е цялата работа. Мисис Скавело, виждате, че положението, всъщност, не е безнадеждно.

— Какво ще стане, ако тя не е имала досега неприятности с вас и нямате файл за нея?

— Ние имаме уговорка за обмен на данни с всяка полицейска агенция в окръзите Ориндж, Сан Диего, Ривърсайд и Лос Анджелис — отвърна Уилфорд, движейки се към входната врата. — Посредством нашия компютър ние можем да черпим информация от техните компютри. Имаме мигновен достъп. Това се нарича информационна връзка. Ако старицата се намира в някой от техните файлове, ние ще я намерим точно толкова бързо, колкото ако е в нашите собствени.

— Да, разбира се, но какво ще стане, ако тя никога никъде не е имала неприятности? — попита загрижено Кристин.

— О, не се безпокойте — отвърна Уилфорд, отваряйки входната врата. — Ние, може би, ще открием нещо. Почти винаги го правим.

— Това не е достатъчно — каза тя и щеше да го каже дори ако беше му повярвала. Те нямаше да открият нищо.

— Съжалявам, мисис Скавело, но това е най-доброто, което можем да направим.

— По дяволите.

— Разбирам вашето разочарование — каза, мръщейки се той — и искам да ви уверя, че ние няма да отминем това и да го забравим. Но не можем да правим чудеса.

— По дяволите!

Уилфорд се намръщи още повече. Рунтавите му вежди се събраха в една линия.

— Лейди, това изобщо не е моя работа, но не мисля, че трябва да използвате изрази като този пред вашето момче.

Тя го погледна учудено. После учудването се превърна в гняв.

— Така ли? А какво сте вие? Един родил се отново християнин?

— Действително, да, такъв съм. И мисля, че за нас е изключително важно да даваме добър пример на нашите младежи, така че те да пораснат по Божие подобие. Ние, трябваше да…

— Аз не мисля така — каза Кристин. — Вие ми казвате, че давам лош пример, защото съм казала една двубуквена и една осембуквена думи, едни безобидни думи…

— Думите не са безобидни. Дяволът подлъгва и убеждава с думи. Думите са…

— А какво ще кажете за примера, който вие давате на моя син? А? Посредством всяко ваше действие вие го учите, че полицията всъщност не може да защити никой, че тя не може да направи много повече от това да обикаля впоследствие и да събира парчетата.

— Бих желал да не виждате нещата по този начин — каза Уилфорд.

— Как, по дяволите, бихте предложили да ги виждам другояче?

— Ние ще ви се обадим, за да ви съобщим номера на случая — каза с въздишка той, после се отдалечи с твърда стъпка по пешеходната пътека.

Само след миг тя забърза след него, настигна го и сложи ръка на рамото му.

— Моля ви.

Той спря и се обърна към нея. Лицето му беше сурово, а очите студени.

— Съжалявам — каза тя. — Наистина съжалявам. Аз съм просто объркана. Не зная какво да мисля. Неочаквано, аз не зная към кого да се обърна.

— Разбирам — каза той, както бе казал няколко пъти преди, но по каменното му лице не личеше разбиране.

Поглеждайки назад, за да се увери, че Джоуи е все още на входа и твърде далеч, за да я чуе, тя каза:

— Извинявайте, че се държах така лошо с вас. Мисля, че сте прав относно това, че трябва да внимавам какво говоря пред Джоуи. През по-голямата част от времето внимавам, повярвайте ми, но днес не разсъждавам нормално. Тази луда жена ми каза, че моето малко момче трябва да умре. „Той трябва да умре“, каза тя. А сега кучето е мъртво, бедният стар косматко. Господи, аз много го обичах. То е мъртво и го няма. Джоуи е видял лице на прозореца посред нощ. Внезапно светът се преобърна с главата надолу и аз съм уплашена, наистина уплашена, защото мисля, че някак си тази луда жена ни преследва. И мисля още, че тя възнамерява да направи това или поне да се опита да го направи, да се опита да убие моето малко момче. Не зная защо. Не може да има причина. Никаква смислена причина. Но това няма никакво значение, нали? Не и в днешно време. В днешно време вестниците са пълни с разкази за хулигани, изнасилвачи на деца и душевноболни от всякакъв вид, които не се нуждаят от причина да правят това, което правят.

— Мисис Скавело, моля ви, вие трябва да се владеете — каза Уилфорд. — Вие сте мелодраматична. Няма да кажа истерична, но определено мелодраматична. Всичко не е на зле. Ние ще работим върху случая точно както ви казах. Междувременно, вярвайте в Бога и вие и вашето момче ще сте добре.

Кристин не би могла да достигне този човек. Никога. Нито след милион години. Тя не можеше да го накара да почувства нейния ужас, не можеше да го накара да разбере какво би означавала за нея загубата на Джоуи. В края на краищата, това беше безнадеждно. Едва стоеше на краката си. Цялата й сила беше изчезнала.

— Все пак, разбира се, аз се радвам да чуя, че ще внимавате какво говорите пред момчето — каза той. — През последните няколко поколения ние сме отглеждали в тази страна противообществени, всезнаещи подлеци, които нямат уважение към нищо. Ако ние възнамеряваме да имаме някога едно добро, мирно, обичащо Бога и боящо се от Бога общество, тогава трябва да ги възпитаваме с помощта на добрия пример.

Кристин не каза нищо. Тя се чувстваше, като че ли стои тук с човек от някоя друга страна; дори от някоя друга планета, който не само не говори нейния език, но няма умствени възможности да го научи. Нямаше никакъв начин, по който той да схване нейните проблеми и да разбере безпокойството й. Те имаха коренно различни мнения, които нямаше никакъв шанс да се приближат.

Строгите очи на Уилфорд искряха със страстта на един истински вярващ, когато каза:

— И също, препоръчвам ви да не се разхождате без сутиен пред момчето по начина, по който го правите сега. Една жена с вашето телосложение, дори носеща свободна блуза като тази, при обръщане или протягане… непременно ще предизвика… повдигането й.

Кристин се взираше в него с невярващи очи. Дойдоха й на ум няколко остри забележки, за да му затвори устата, но реши да премълчи. — Може би, сега момчето дори не забелязва — продължи да дърдори той, не съзнавайки нейната ярост, — но след няколко години, той сигурно ще забележи, а едно момче не трябва да мисли по този начин за своята собствена майка. Вие бихте го вкарала в пътя на дявола.

Ако не беше така слаба и ако не беше сломена от ужасното чувство, че тя и Джоуи са безпомощни, Кристин би му се изсмяла в лицето. Но точно сега не й беше никак до смях.

— Ами, тогава добре — каза Уилфорд. — И слушайте. Вярвайте в Бога, мисис Скавело. Вярвайте в Бога.

Тя се питаше, как той би реагирал, ако беше му казала, че не е мисис Скавело. Какво би направил той, ако тя му кажеше, че Джоуи е извънбрачно дете, едно копеле? Щеше ли да работи по случая с малко по-малко усърдие? Щеше ли изобщо да бъде загрижен за запазване на живота на едно незаконородено малко момче?

Проклети да са всички лицемери.

Кристин искаше да удари Уилфорд, да го рита, удря и изкара неудовлетвореността си на него, но само продължи да го наблюдава, докато той влезе в патрулната кола, където го чакаше неговият партньор. Той погледна назад към нея, вдигна ръка и й махна през стъклото.

Кристин се върна при входната врата.

Джоуи я чакаше.

Кристин искаше да му каже нещо успокояващо. Той изглежда се нуждаеше от това. Но дори да беше в състояние да намери думите, тя не беше в състояние да го заблуди като му ги каже. Точно сега, докато не знаеха какво, по дяволите, беше се случило, вероятно беше по-добре да бъде уплашен. Ако той беше уплашен, щеше да бъде внимателен и нащрек.

Кристин чувстваше, че нещастието идва.

Беше ли тя мелодраматична?

Не.

Джоуи също го чувстваше, че идва. Тя можеше да види едно ужасно предчувствие в очите му.