Дийн Кунц
Служители на Здрача (17)

17.

Нощта беше паднала.

Буреносните облаци продължаваха да пристигат от запад. Те бяха по-черни от самата нощ и бързо закриваха звездите.

О’Хара и Баумберг кръстосваха бавно с белия Крайслер, изследвайки добре поддържаните скъпи къщи от двете страни на улицата. О’Хара шофираше, а ръцете му непрекъснато се плъзгаха върху волана, защото го обливаше студена пот. Той знаеше, че е представител на Бога в тази работа, защото така беше му казала Майка Грейс. Знаеше, че това, което правеше, е добро, правилно и абсолютно необходимо, но той все още не можеше да си представи себе си като убиец, независимо дали свят или някакъв друг. О’Хара знаеше, че Баумберг се чувства по същия начин, защото бившият бижутер дишаше твърде ускорено за човек, който не е направил още никакво усилие. Малкото пъти, когато беше говорил, гласът му бе треперещ и по-писклив от обикновено.

Те не се съмняваха в своята мисия или в Майка Грейс. И двамата вярваха дълбоко и неотклонно в старицата. И двамата щяха да направят каквото им беше казано. О’Хара знаеше, че момчето трябва да умре, знаеше защо и вярваше в причината. Убиването на това особено дете не го смущаваше. Той знаеше, че Баумберг се чувства по същия начин. Те бяха влажни от пот и нервни, само защото се страхуваха.

По забулената от дърветата улица няколко къщи бяха тъмни и една от тях можеше да послужи за целта им. Обаче вечерта беше в началото си и много хора все още се връщаха от работа у дома си. О’Хара и Баумберг не искаха да изберат една къща, да я разбият и после да бъдат открити и може би хванати в клопка от някой човек, връщащ се у дома си с чанта в едната ръка и храна за вкъщи от китайския ресторант в другата.

О’Хара беше подготвен да убие момчето, майка му и бодигардовете, които пазеха момчето, защото всички те бяха в служба на Луцифер. Грейс беше го убедила в това. Но не беше готов да убие всеки, изпречил се на пътя му случаен свидетел. Следователно те трябваше внимателно да изберат къщата.

Те трябваше да търсят място, където вестници от няколко дни бяха натрупани пред входа, където пощенската кутия беше препълнена или където имаше някакъв друг знак, че обитателите са далеч от дома си. То трябваше да бъде в този квартал, но може би нямаше да намерят това, което търсеха. В този случай трябваше да изменят плана на нападението.

Почти бяха достигнали северния край на квартала, когато Баумберг каза:

— Ето там. Какво ще кажеш за това място?

Мястото беше една двуетажна испанска къща със светлобежова мазилка, полускрит от големите дървета керемиден покрив, лехи с вероника и редове с азалии. Уличната лампа осветяваше табелата на недвижимото имущество на една компания, която бе поставена в тревната площ близо до тротоара. Къщата беше обявена за продан и никоя от стаите й не светеше.

— Може би тя е незаета — предположи Баумберг.

— Съмнявам се — каза О’Хара.

— Струва си да погледнем.

— Мисля, че си прав.

О’Хара паркира колата до бордюра. Той носеше чанта с инструменти, която бе напълнил в църквата и съпроводи Баумберг до испанската къща. Минаха бързо по една алея с цъфтящи бегонии и спряха в преддверието на вход с портал. Тук бяха в дълбока сянка. О’Хара беше уверен, че не могат да бъдат забелязани от улицата.

Студен вятър свиреше в клоните на дърветата бензое и караше светлолистите вероники да шумолят, а на О’Хара се струваше, че самата нощ ги наблюдава с враждебни намерения. Възможно ли беше да бяха проследени от някое демонично същество, което да е сега с тях при къщата в тези сенки, един пратеник на Сатаната, чакащ да ги издебне, когато не внимават и да ги разкъса на парчета?

Майка Грейс беше казала, че Сатаната ще направи всичко, каквото може, за да провали тяхната мисия. Грейс виждаше тези неща. Грейс знаеше. Грейс говореше истината. Грейс беше истината.

С разтуптяно сърце Пат О’Хара се взираше в тъмнината, очаквайки да зърне някакво прокрадващо се чудовище. Но не виждаше нищо необикновено.

Баумберг премина пред портала от ковано желязо в тревната площ и после в една леха пълна с азалии и тъмнолисти бегонии, които в мрака изглеждаха съвършено черни. Той погледна през един от прозорците и каза тихо:

— Няма никакви пердета… и няма никаква мебелировка.

О’Хара отиде до друг прозорец, доближи лицето си до стъклото, присви очи и откри, че и тази стая е празна.

— Успяхме! — възкликна Баумберг.

Бяха намерили това, което търсеха.

Входът към задната тревна площ беше също с портал, но вратата не беше заключена. Когато Баумберг я бутна, желязната врата изскърца върху несмазаните си панти.

— Аз ще се върна до колата, за да взема чантите — каза Баумберг и изчезна в черните завеси на нощта.

О’Хара не мислеше, че идеята да се разделят е добра, но Баумберг беше изчезнал преди той да успее да протестира. Сам му беше по-трудно да потисне страха си, а страхът беше храната на дявола. Страхът привличаше Звяра. О’Хара се огледа в тъмнината и си напомни, че неговата вяра беше бронята му. Нищо не можеше да му стори зло, докато той се доверяваше на своята вяра в Грейс и Бога. Но това не беше лесно.

Понякога той копнееше за дните преди неговата конверсия^[1], когато не знаеше за приближаването на Здрача, когато не беше осъзнал, че Сатаната е на свобода на Земята и че се е родил Антихриста. Тогава той беше щастлив невежа. Единствените неща, от които се беше страхувал, бяха полицаите, затвора и рака, защото последният беше убил неговия старец. Сега О’Хара се страхуваше от всичко между залеза и зората, защото в часовете на мрака дяволът беше най-смел. Понастоящем животът му беше изпълнен със страх и понякога истината на Майка Грейс беше твърде тежка за носене.

Все още с чантата за инструменти, О’Хара продължи към задната част на къщата. Бе решил да не чака Баумберг. Щеше да покаже на дявола, че не е уплашен.