Дийн Кунц
Служители на Здрача (14)

14.

Два револвера и две ловни пушки лежаха върху масата в оръжейния склад. И четирите оръжия бяха заредени. До тях стояха кутии с резервни муниции.

Майка Грейс беше изпратила Една Ваноф по друга задача. Тя и Кайл бяха сами.

— Аз ще водя атаката — каза Кайл, след като взе едната от ловните пушки.

— Не — каза Майка Грейс.

— Не? Но ти винаги си ми казвала, че ще ми бъде позволено да…

— Убиването на момчето няма да е лесно — каза Майка Грейс.

— Така ли?

— То не е изцяло човешко същество. Сатанинска кръв тече във вените му.

— Мен не ме е страх от него — каза Кайл.

— Би трябвало да те е страх. Неговата сила е голяма и нараства с всеки изминат ден.

— Но аз имам зад себе си силата на Всемогъщия Бог.

— Въпреки всичко, почти сигурно е, че тази първа атака ще бъде неуспешна.

— Аз съм готов да умра — каза той.

— Зная, мило момче. Зная. Но аз не трябва да рискувам да те загубя в самото начало на битката. Ти си твърде ценен. Ти си моята връзка между този свят и царството на духовете.

— Аз съм също Чукът — каза кисело той.

— Аз чувствам твоята сила.

Тя взе пушката от него и я върна на масата.

Кайл чувстваше ужасна нужда да удря по нещо, но да върши това в името на Бога, разбира се. Повече не беше нужно да убива невинни или да им причинява болка за свое удовлетворение. Тези дни бяха отминали завинаги. Но той силно желаеше да бъде войник на Бога. Гърдите го стягаха, а стомахът му се свиваше от тази негова нужда.

Кайл гледаше напред към нападението през нощта. Очакването го държеше в напрежение.

— Аз съм Божият чук — напомни той.

— И ще бъдеш използван, когато му дойде времето — увери го тя.

— Кога?

Когато има реална възможност за унищожаването на детето.

— Ъ? Ако няма възможност да бъде унищожен тази нощ, защо тогава да търсим малкия негодник? Защо да не изчакаме?

— Защото, ако имаме късмет, бихме могли поне да му причиним болка, да го нараним — отвърна Майка Грейс. — А това ще разклати неговата самоувереност. Точно сега малкото зверче вярва, че ние всъщност не можем да му направим нищо. Ако започне да мисли, че е уязвимо, тогава момчето ще стане по-уязвимо. Ние трябва първо да отслабим неговата самоувереност. Не разбираш ли?

Кайл неохотно се съгласи.

— А ако имаме голям късмет — каза Грейс — и ако Бог е с нас, а дяволът не внимава, ние може да бъдем в състояние да убием майка му. Тогава момчето ще бъде само. Кучето вече го няма. Ако майката бъде също отстранена, момчето няма да има никой, неговата самоувереност ще рухне и то ще стане изключително уязвимо.

— Позволи ми тогава да убия майката — примоли се Кайл.

Грейс му се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Мило момче — каза тя, — когато Бог поиска от теб да бъдеш Негов чук, аз ще ти кажа. Дотогава ще трябва да имаш търпение.

* * *

Чарли стоеше на прозореца с един много мощен бинокъл, който беше дублиран с фотоапарат. Той го фокусира на мъжа, който стоеше долу на улицата до белия пикап.

Непознатият беше висок около шест фута, слаб, бледен, със здраво стиснати устни, с тесен нос и гъсти тъмни вежди, които се съединяваха една с друга. Той изглеждаше напрегнат и не можеше да държи неподвижно ръцете си. Едната ръка подръпна яката на ризата му. Другата приглади косата му, а после пощипна месестата част на ухото. Почеса се по брадичката. Отскубна мъх от сакото си. Отново приглади косата. Той изобщо не приличаше на обикновен работник, който ползва своята обедна почивка.

Чарли му направи няколко снимки.

Когато Кристин Скавело и Хенри заминаха със сивия Файърбърд на жената, наблюдателят почти влезе в пикапа, за да ги последва, но започна да се колебае, да се оглежда озадачен и накрая реши да остане където си беше.

Джоуи стоеше до Чарли. Той беше достатъчно висок, за да вижда през прозореца.

— Той чака мен, а?

— Така изглежда.

— Защо не излезем и го застреляме? — попита Джоуи.

Чарли се засмя.

— Ние не можем просто да стреляме по хората — отвърна той. — Не в Калифорния, във всеки случай. Може би ако това беше Ню Йорк…

— Но ти си частен детектив — каза Джоуи. — Нямаш ли разрешително да убиваш?

— Това е Джеймс Бонд.

— И него ли познаваш? — попита Джоуи.

— Всъщност не. Но познавам брат му — отвърна Чарли.

— Така ли? Аз никога не съм чувал за неговия брат. Как се казва?

— Мюнисипъл Бонд^[1] — отвърна Чарли.

— Странно име — каза Джоуи, не схващайки шегата.

Той е само шестгодишен, напомни си Чарли. Понякога детето се държи, като че ли е няколко години по-голямо и се изразява с яснота, която не очакваш от един кандидат-първокласник.

Момчето погледна отново през прозореца. То замълча за момент, докато Чарли направи двете последни снимки на мъжа при белия пикап и после каза:

— Не разбирам защо да не можем да го застреляме. Той би ме застрелял ако му се удадеше възможност.

— О, не мисля, че би отишъл толкова далеч — възрази Чарли, опитвайки се да разубеди момчето да не се плаши само.

Но с една невъзмутимост и една твърдост на гласа, които при дадените обстоятелства бяха отвъд границата на неговите години, Джоуи каза:

— О, да. Той би го направил. Той би ме застрелял, ако можеше да го стори, без да го види някой. Ще ме застреля и ще ми изреже сърцето. Ето какво ще направи.

Пет етажа по-долу наблюдателят приглади коса с дългите пръсти на бледата си ръка.