Дийн Кунц
Служители на Здрача (57)

57.

Изминаха седем минути преди някой от хората на Спайви да дръзне да се надигне, за да провери дали Чарли продължава още да ги държи на мушката си.

Това беше така и той откри огън. Но макар да очакваше точно този удобен момент, Чарли беше небрежен, твърде напрегнат и твърде нетърпелив. Той дърпаше рязко спусъка, вместо да го притиска леко, губеше целта и не улучваше.

Те мигновено отвърнаха на огъня му. Чарли предполагаше, че са въоръжени, но до този момент не беше абсолютно сигурен. Отвърнаха две пушки и огънят беше насочен към горния край на поляната. Първите куршуми обаче влязоха в гората на петдесет ярда вляво от него. Той чу пукота от изстрелите през дърветата. Следващите куршуми минаха по-близо, може би, на тридесет и пет ярда от него, все още от лява му страна, но стрелецът продължаваше да стреля, а куршумите профучаваха все по-близо. Те знаеха в общи линии, макар и не точно, къде се намира той и се опитваха да предизвикат реакция, която да уточни неговото местоположение.

Когато изстрелите се приближиха още, Чарли се сниши и се притисна в тънеещите сенки в края на гората. Той чу да плющят куршуми в клоните право над главата му. Парчета кора, душ от игли и няколко борови шишарки заваляха около него, дори няколко парчета паднаха върху гърба му. Но, ако стрелците отдолу също се надяваха на успешен изстрел, щяха да бъдат разочаровани. Огънят бавно се премести вдясно от него. Това показваше, че те знаеха само, че изстрелите бяха дошли отгоре, но не знаеха със сигурност в кой ъгъл на поляната беше се настанил техният нападател.

Чарли надигна глава, вдигна отново пушката, погледна в оптическия мерник… и откри с изненада, че тяхната стрелба имаше и още едно предназначение. Тя имаше за задача да прикрива двама служители на Здрача, които тичаха през глава към гората в източния край на поляната.

— По дяволите! — изруга той, опитвайки се бързо да се прицели в единия от двамата. Но те се движеха бързо, въпреки натрупания сняг, вдигайки с краката облаци от него във въздуха. Точно когато покри единия от тях с кръстчето на оптическия мерник, двамата се мушнаха в тъмнината между дърветата и изчезнаха.

Служителите на Здрача долу при джипа престанаха да стрелят.

Чарли се питаше, колко ли време ще отнеме на двамата да си проправят път между дърветата и да дойдат зад него. Не много. В тези гори нямаше в изобилие храсталаци. Пет минути. По-малко.

Той все още можеше да нанесе някаква вреда, въпреки че оставащите на поляната не се показваха. Чарли взе на прицел в оптическия мерник един от снегомобилите и изпрати два куршума в предницата му, надявайки се да разруши нещо жизненоважно. Ако успееше да ги принуди да ходят пеш, той щеше да ги забави, да направи преследването по-честно. Чарли взе на мушката друг снегомобил и изстреля два куршума в двигателя му. Третата машина беше полускрита от другите две и представляваше по-трудна цел. Той стреля пет пъти в нея, зареждайки отново пушката, когато беше необходимо. Всички негови изстрели обаче направиха възможно за тях да открият местоположението му. Те започнаха да стрелят отдолу, но този път всички куршуми профучаваха само на няколко ярда от него.

Четвъртият снегомобил беше зад джипа и бе недосегаем, така че Чарли не можеше да направи нищо повече. Той сложи ръкавицата, която беше свалил преди няколко минути и после започна да се плъзга по корем навътре в гората, докато не откри един дебел ствол на ела, който да остави между себе си и идващите куршуми. Чарли беше свалил снегоходките по-рано, когато бе необходимо да бъде в легнало положение, за да може да използва най-пълноценно пушката си. Сега той бе ги сложил отново, движеше се възможно най-бързо, опитваше се да вдига колкото може по-малко шум и се вслушваше напрегнато за някакъв звук от двамата мъже, които се изкачваха през източния край на гората.

До това време Чарли очакваше да ги чуе или види, но осъзна, че те сега щяха да бъдат изключително предпазливи. Щяха да мислят, че той ги е видял да се втурват към гората и да са сигурни, че е залегнал някъде и ги причаква. Те знаеха също, че на негова страна е предимството да познава терена. Щяха да се придвижват бавно, от укритие на укритие и да изследват подробно всяко дърво, скална формация или падина пред тях, страхувайки се от засада. Те нямаше да дойдат още пет или десет минути, а стигнеха ли тук, щяха да загубят поне още десет минути да претърсват мястото, докато се уверят, че той се е оттеглил. Това осигуряваше на него, Кристин и Джоуи, може би двадесет или двадесет и пет минути преднина.

Чарли се движеше възможно най-бързо през гората към горната поляна и хижата.

Снегът продължаваше да вали.

Вятърът се усилваше.

Небето бе потъмняло и паднало ниско. Все още беше предобед, но като че ли беше на здрачаване. Дявол да го вземе, беше още по-късно, много по-късно; като че ли времето беше свършило.

* * *

Чубака стоеше до Джоуи, сякаш чувстваше, че неговият млад господар се нуждае от него, но момчето повече не обръщаше никакво внимание на кучето. Джоуи Пак беше изчезнал в своя вътрешен свят, забравяйки този.

Прехапала устни Кристин беше завършила пълненето на раницата с провизии, бе направила една купчина от нещата, които трябваше да отидат в раницата на Чарли и бе заредила ловната пушка, когато той се върна в хижата. Лицето му беше зачервено от студения въздух, а веждите побелели от сняг, но за момент очите му бяха най-студеното нещо в него.

— Какво се случи? — попита тя, докато той прекосяваше всекидневната към масата за хранене, оставяйки след себе си диря от буци топящ се сняг.

— Разбих ги като патици в каца, за Бога.

— Всичките ли? — попита тя, докато му помагаше да разстелят раницата върху масата.

— Не, убил съм или съм ранил тежко трима мъже. Може би съм поразил и четвърти, но се съмнявам.

Кристин започна трескаво да пъха неща в непромокаемата раница от винил.

— Спайви ли? — попита тя.

— Не зная. Може би. Може би съм я улучил. Не зная.

— И те идват насам?

— Със сигурност. Имаме, може би, двадесет минути аванс пред тях.

Раницата беше пълна до половината. Кристин направи пауза, държейки в ръка тенекиена кутия с няколко кибрита.

— Чарли, какво не е наред? — попита тя, взирайки се настойчиво в него.

Той избърса топящия се сняг, който се процеждаше от веждите му.

— Аз… аз никога не съм правил подобно нещо. Това беше… касапница. Във войната, разбира се, се е случвало, но беше различно. Онова беше война.

— Това също е война.

— Да. Така мисля. Само че… когато стрелях по тях… изпитвах удоволствие. А това не ми доставяше удоволствие дори във войната.

— Не виждам нищо нередно — каза Кристин, продължавайки да слага нещата в раницата. — След тези неприятности, който ни създадоха, аз също бих искала да застрелям няколко от тях. Господи, дали някога ще ми се отдаде!

Чарли погледна Джоуи.

— Сложи си ръкавиците и маската, момчето ми — каза той.

Момчето не се отзова. То стоеше до масата с безизразно лице и мъртви очи.

— Джоуи! — повика го Чарли.

Момчето не реагира. То се взираше в ръцете на Кристин, докато тя пъхаше неща в другата раница, но, всъщност, като че ли не я виждаше.

— Какво не е наред с него? — попита Чарли.

— Той… той просто… си отиде — отвърна Кристин, задържайки с мъка сълзите, които едва бе успяла да овладее.

Чарли отиде при момчето, постави ръка под брадичката и повдигна главата му. Джоуи вдигна поглед към Чарли, но не гледаше него. Чарли му заговори, но без резултат. Момчето се усмихна неопределено и невесело. Усмивката беше противна, но дори тя не беше предназначена за Чарли. Тя бе предназначена за нещо, което Джоуи виждаше или за което мислеше в света, в който бе отишъл; за нещо, отдалечено на светлинни години. Сълзи проблясваха в ъгълчетата на очите му, зловещата усмивка не напускаше лицето му. Той не плачеше, нито издаваше някакъв звук.

— По дяволите! — изруга тихо Чарли.

Той прегърна момчето, но Джоуи не реагира. После Чарли взе първата раница, която беше вече пълна, пъхна ръцете си през ремъците, нагласи я и я закопча през гърдите.

Кристин приключи с втората раница, увери се, че всички закопчалки са добре пристегнати и нарами този товар.

Чарли сложи на Джоуи ръкавиците и маската. Момчето седеше безучастно.

Кристин взе заредената ловна пушка и последва Чарли, Джоуи и Чубака навън от хижата. Тя се обърна, за да хвърли един поглед вътре, преди да затвори вратата. В камината горяха купчина дърва. Една от месинговите лампи светеше, хвърляйки кръг мека кехлибарена светлина. Креслата и канапетата изглеждаха удобни и примамливи.

Кристин се питаше, дали някога ще седне отново в кресло, дали щеше да види някога електрическа светлина. И щеше ли тя да умре нощес в гората в гроб от преспа сняг?

Кристин затвори вратата и се обърна, за да се сблъска със сивата мразовита безнадеждност на планините.

С Джоуи на ръце, Чарли изведе Кристин от хижата към гората зад нея. Докато не попаднаха под прикритието на дърветата, той оглеждаше нервно откритата поляна зад тях, очаквайки хората на Спайви да се появят в далечния й край.

Чубака се движеше няколко ярда пред тях, предугаждайки с някакво шесто чувство правилната посока. Той се поизмъчи малко със снега, докато не стигна гората, където вече нямаше преспи и той тичаше спокойно, необезпокояван от скали, паднали дървета или каквото и да било друго.

На границата на гората имаше малко храсти, но после дърветата се сгъстяваха и храстите изчезваха. Теренът се издигаше, а почвата ставаше скалиста и трудна за ходене. Изключение правеше един плитък канал, който през пролетта, вероятно, се пълнеше с вода от топящите се снежни преспи и се стичаше надолу от по-големите височини. Те останаха в канала, водещ на север и запад, в която посока беше необходимо да вървят. Снегоходките бяха закачени за раниците им, защото през следващите няколко часа те щяха да бъдат предимно сред огромните дървета, където снежната покривка не беше особено дебела. Всъщност, на места клоните на израсналите на гъсто вечнозелени дървета бяха така плътно преплетени, че земята под тях беше гола или почти гола.

Въпреки това, там имаше достатъчно сняг, за да оставят ясна следа. Той можеше да спира и заличава следите им, но не си правеше този труд. Би било само загуба на време. Белезите, които щеше да остави, опитвайки се да премахне отпечатъците от стъпките им, щяха да бъдат точно толкова очевидни, колкото и самите отпечатъци, защото вятърът не можеше да достигне много голяма сила в най-дълбоката част на гората, поне на равнището на терена и нямаше да смекчи или затрие белезите от заличаването. Те можеха само да ускорят придвижването си и да се надяват, че ще надбягат своите преследвачи. Може би, по-късно, ако и когато пресечаха някое открито пространство, вятърът, който все повече увеличаваше скоростта си, можеше да стане достатъчно силен, за да им помогне, заличавайки техните следи.

Ако.

Ако те изобщо преминеха тази част на гората и излезеха на някое открито място.

Ако не бъдеха застигнати от кучетата на Спайви в следващия половин или три четвърти час.

Ако.

Гората беше сенчеста и те скоро откриха, че тесните отвори за очите на ски-маските ограничават още повече тяхното полезрение. Те се препъваха и залитаха, защото не виждаха всичко по пътя си и накрая се принудиха да свалят маските. Въздухът с минусова температура ги щипеше, но те просто трябваше да издържат това.

Чарли имаше ясното чувство, че техният аванс пред хората на Спайви намалява. В хижата се бяха забавили почти пет минути, така че бяха само с петнадесетина минути пред бандата, а може би, дори и по-малко. И понеже, докато носеше Джоуи, Чарли не беше в състояние да се движи достатъчно бързо, той се безпокоеше, че авансът им минута по минута, опасно намалява.

Теренът стана по-стръмен. Чарли започна да диша по-трудно и чуваше как Кристин пухти зад него. Неговите прасци и бедра бяха пренапрегнати и го боляха, а ръцете му бяха отмалели от тежестта на момчето. Каналът започна да извива на изток, което не съвпадаше с посоката, в която трябваше да вървят, продължаваше на север, така че те можеха да се придържат към него още кратко време. Чарли трябваше скоро да пусне момчето долу, за да проправя път през негостоприемния терен. Ако искаха да избягат, Джоуи също трябваше да върви.

Но какво щеше да стане, ако той не можеше да върви, ако просто стоеше там и се взираше с пусти очи?