Дийн Кунц
Служители на Здрача (62)

62.

Кристин не искаше да оставя Джоуи и Чубака сами под скалния навес, но нямаше избор, защото знаеше, че Чарли е в беда. Не я безпокоеше само продължителната стрелба. Безпокоеше я отчасти и вика, който бе престанал преди малко и отчасти факта, че Чарли беше се забавил така дълго. Това обаче бяха само догадки. Да ги наречем женска интуиция. Тя разбираше, че Чарли се нуждае от нея.

Кристин каза на Джоуи, че няма да се отдалечава много, а само на около стотина крачки нагоре по пътеката, за да види, дали няма някакъв знак от Чарли. Тя прегърна силно момчето и го попита, дали ще се чувства добре. Джоуи кимна в отговор, но това бе единствената му реакция.

— Не ходи никъде, докато не се върна — заръча му тя.

Той не отговори.

— Няма да напускаш това място. Разбра ли?

Момчето премигна, но продължи да гледа през нея.

— Аз те обичам, миличък.

Момчето отново премигна.

— Ти го пази — каза тя на Чубака.

Кучето изръмжа.

Кристин взе ловната пушка и излезе на пътеката, минавайки покрай угасващия огън. Тя погледна назад. Джоуи дори не гледаше към нея. Той беше се облегнал на скалната стена със свити рамена, наведена глава и ръце в скута и гледаше втренчено пред себе си. Боейки си да го остави, но боейки се също, че Чарли може да има нужда от нея, Кристин се обърна и се отправи нагоре по еленовата пътека.

Топлината от огъня й беше добре дошла. Костите и мускулите й не бяха така вдървени както преди малко. Не я боляха много като ходеше.

Дърветата я защитаваха от вятъра, но тя знаеше, че духа яростно, защото издаваше див вой, минавайки през най-горните клони. В местата, където гората се разделяше и разкриваше петна оловно небе, снегът падаше така обилно и бързо, че почти приличаше на дъжд.

Кристин беше изминала повече от осемдесет крачки или около два завоя на пътеката, когато видя Чарли. Той лежеше по корем на пътеката с обърната на една страна глава.

Не.

Кристин спря. Страхуваше се да се приближи повече, защото знаеше какво ще открие.

Той лежеше неподвижно.

Мъртъв.

О, Господи, той беше мъртъв. Те бяха го убили. Тя го обичаше и той я обичаше, а сега той беше умрял за нея. На Кристин й ставаше зле при тази мисъл. Мрачните потискащи цветове на деня проникваха в нея и я изпълваха със студена сивота и сковаващо отчаяние.

Но мъката трябваше да направи, също така, място на страха, защото сега тя и Джоуи трябваше да разчитат само на собствените си сили, а без Чарли, Кристин не мислеше, че ще успеят да се измъкнат от планината. Неговата смърт беше знамение за собствената им съдба.

Кристин огледа гората около себе си и реши, че е сама с тялото на Чарли. Очевидно, бяха го улучили горе на билото и беше успял да стигне дотук със собствените си сили. Явно, фанатиците на Спайви бяха все още от другата страна на билото.

Или, може би, той ги беше избил всичките.

Кристин преметна ловната пушка през рамо и отиде до него, изследвайки го неохотно по-отблизо, без да бъде сигурна, дали ще има сила да погледне студеното му мъртво лице. Тя коленичи до него и установи, че диша.

Кристин затаи дъх и сърцето й изглежда пропусна един-два удара.

Той беше жив.

В безсъзнание, но жив.

Чудеса се случваха.

Кристин искаше да се смее, но потисна този порив, страхувайки се суеверно, че на боговете няма да се хареса нейната радост и те, в края на краищата, ще й отнемат Чарли. — Тя го докосна. Той промърмори нещо, но само толкова. После го обърна по гръб и той й се оплака нещо, но без да отвори очи. Кристин видя разкъсаното рамо на якето му и разбра, че е бил улучен. Около раната имаше бучки тъмна и замръзнала кръв, която бе попила в разкъсаната тъкан. Това беше лошо, но той не беше мъртъв.

— Чарли?

Тъй като той не отговори, тя докосна лицето му и повтори името. Най-после, очите му се отвориха. За момент, те не бяха на фокус, но после Чарли ги фиксира върху нея и премигна. Кристин видя, че е в съзнание. Беше муден и може би замаян, но не бълнуваше.

— Загубих я — каза Чарли.

— Какво?

— Винтовката.

— Не се безпокой за това — успокои го тя.

— Убих трима от тях — каза той с хрипкав глас.

— Хубаво.

— Къде са те? — попита с безпокойство Чарли.

— Не зная.

— Сигурно са наблизо.

— Не мисля.

Чарли се опита да седне.

Очевидно го прониза силна болка, защото трепна и затаи дъх, а Кристин помисли, че той ще припадне отново.

Беше твърде бледен. Приличаше на мъртвец.

Чарли стисна ръката й, докато болката малко утихна.

— Все пак, другите идват — каза той и този път направи сполучлив опит да седне.

— Можеш ли да се движиш?

— Слабо…

— Ще трябва да се махнем оттук.

— Аз… пълзях.

— Можеш ли да ходиш?

— Не знам.

— А ако се облегнеш на мен?

— Може би.

Кристин му помогна да се изправи и се опре на нея и го окуражи да започне да слиза по пътеката. Отначало напредваше бавно, после малко по-бързо. Няколко пъти се подхлъзнаха и едва не паднаха, но накрая достигнаха навеса.

Джоуи не реагира на тяхното присъствие. Но когато Кристин помогна на Чарли да легне на земята, Чубака, махайки с опашка го лизна по лицето.

Скалните стени бяха погълнали голямо количество топлина от огъня, който беше вече малко повече от жарта и я излъчваха от всички страни.

— Приятно е — каза Чарли.

Гласът му беше прекалено спокоен, за да се хареса на Кристин.

— Замаян ли си?

— Малко.

— Свят ли ти се вие?

— Допреди малко да, но вече не.

— Погледът ти замъглен ли е?

— Не.

— Искам да видя тази рана — каза Кристин и започна да му съблича якето.

— Няма време — възрази той, поставяйки здравата си ръка върху нейните, не позволявайки й да го съблече.

— Ще го направя бързо.

— Няма време — настоя той.

— Слушай — каза Кристин, — точно сега, с цялата тази болка в теб, ти не можеш да се движиш бързо.

— Една проклета костенурка.

— И губиш силата си.

— Чувствам се… като малко дете.

— Ние обаче имаме добра аптечка за първа помощ, така че може би ще успея да те позакърпя и да успокоя малко болката ти. Тогава ще можеш да стъпиш на краката си и ще се движиш по-бързо, така че да не губим време.

— Добре — съгласи се Чарли, след като помисли малко. — Но се ослушвай. Те може да не са… далеч.

Кристин свали подплатеното яке, разкопча ризата му и я изхлузи от раненото рамо. После разкъса и изтегли назад горната част на топлоизолиращото бельо, която беше напоена с кръв и пот. От лявата страна на гърдите му, точно под раменната кост, имаше отвратителна дупка. При вида на раната, Кристин почувства гадене в стомаха си. Силното кървене беше престанало, но плътта непосредствено около раната бе подута и силно зачервена. Цветът на кожата избледняваше с отдалечаване от раната и накрая преминаваше в смъртно бледобяла.

— Кърви ли силно? — попита Чарли.

— Кървяло е.

— А сега?

— Все още слабо кърви.

— На струя ли?

— Ако е била разкъсана артерия, досега щеше да си мъртъв.

— Късметлия съм — каза той.

— Голям.

На гърба му имаше изходяща рана. Плътта изглеждаше също така зле, както от предната страна и на Кристин се стори, че вижда в кървищата рана парченца от кости.

— Куршумът не е в теб — отбеляза тя.

— Това е един плюс — каза той.

Аптечката за първа помощ беше в неговата раница. Кристин я извади, отвори една малка бутилка с разтвор на борова киселина и я изля в раната. Разтворът бързо се запени за момент, но не щипеше като йода. Чарли наблюдаваше мехурчетата с малко сънен и безпристрастен поглед.

Кристин бързо събра малко сняг в един тенекиен съд и го сложи да се топи върху горещите въглени на загасващия огън.

Чарли надмогна своята съненост, поклати глава, сякаш да я проясни и каза:

— Побързай.

— Правя най-доброто, което мога — отвърна тя.

Когато боровата киселина завърши действието си, Кристин бързо поръси раната, както отвътре така и отвън, с жълтеникав антибиотиков прах и после с болкоуспокояващ прах. Кървенето беше вече почти престанало. След като свали ръкавиците си, за да може да работи по-бързо и по-добре, тя използва памучни тампони, марли и едно руло бинт, за да оформи една незадоволителна и малко любителска превръзка. Тя обаче я закрепи с толкова много лейкопласт, че бе сигурна, че няма да се размести.

— Вслушвай се — каза Чарли.

Кристин остана съвсем неподвижна.

Те се ослушваха, но само вятърът свиреше в клоните.

— Шумът не е от тях — каза тя.

— Още не.

— Чубака ще ни предупреди, ако някой идва.

Кучето лежеше спокойно до Джоуи.

Леденият въздух беше вече изсмукал натрупаната в камъка топлина. Нишата под скалния навес беше започнала отново да става студена. Чарли силно трепереше.

Кристин бързо го облече, затвори ципа на якето, дръпна качулката на мястото й и завърза връзките под брадичката му. После отиде и донесе тенекиеното канче с разтопения сняг от жарта. В аптечката имаше тиленол, който не беше достатъчно силен болкоуспокоител, но това бе всичко, което имаха. Тя ме даде две таблетки, поколеба се за момент и после му даде още една. Отначало Чарли имаше известно затруднение с поглъщането, което я обезпокои. Той обаче я успокои, че единствената причина за това са силно пресъхналите му уста и гърло й третата таблетка я глътна по-лесно.

Чарли нямаше да бъде в състояние да носи раницата си и те трябваше да я изоставят.

Кристин опразни от някои неща своята собствена раница, за да освободи място в нея за аптечката за първа помощ и закопча всички капаци. Тя пъхна ръцете се през двата ремъка и пристегна токата през гърдите си.

Трябваше да се махат оттук. Не се нуждаеше от часовник, за да разбере, че нямаха повече време.