Дийн Кунц
Служители на Здрача (64)

64.

Чарли беше впечатлен, но не и изненадан от това, колко бързо и сигурно Кристин взе инициативата в свои ръце. Тя ги изведе на пътеката и те тръгнаха отново надолу към дъното на долината.

Джоуи и Чубака ги последваха. Момчето не каза нищо. То се тътреше по пътеката, сякаш чувстваше, че само си губят времето, като се опитват да избягат. Но Джоуи не спря и не изостана. Държеше се близо до тях. Кучето взимаше пример от своя господар и се движеше мълчаливо с клюмнала глава и унил поглед.

Чарли очакваше да чуе викове на пътеката зад тях. От минута на минута, той ставаше все по-сигурен, че ще започне стрелба.

Но снегът падаше, вятърът виеше, дърветата скърцаха и шумоляха, а хората на Спайви не се появяваха. Сигурно беше ги уплашил добре при последната засада. Може би, те бяха останали половин час там, където беше ги оставил, страхуващи се да изпълзят от скривалището си. А след като започнеха отново да се движат към билото, те трябваше да го правят с изключителна предпазливост.

Беше твърде наивно да вярват, че Спайви и хората й ще се откажат от преследването и ще се върнат. Те никога не биха го направили. В края на краищата, Чарли бе научил много за тях. Дентън Буд, неговият дебел приятел-психолог беше прав: само смъртта можеше да спре тази банда фанатици.

При лъкатушенето си през долната половина на склона, еленовата пътека започна да прави по-големи отклонения от преди. Те нямаше да стигнат дъното на долината така бързо, както бяха предвидили.

Първите двадесет минути Чарли не се нуждаеше от голяма помощ, защото в по-голямата си част пътят беше лек и невзискателен. Няколко пъти той трябваше да се хване за дърво или да се подпре на скала, за да запази равновесие и два пъти, когато склонът бе станал твърде стръмен, беше се облягал на Кристин, но не се държеше непрекъснато за нея. Фактически, Чарли се справяше значително по-добре, отколкото мислеше, че е възможно, когато бяха тръгнали.

Макар тиленолът и антибиотиковият прах да бяха притъпили болката, тя продължаваше да бъде неприятна. Дори притъпена от лекарствата, болката беше толкова интензивна, че Чарли би трябвало да очаква да го извади от строя, ако не бе открил, че я понася по-търпеливо, отколкото е мислил, че ще може. Той се адаптираше към нея. Скърцаше със зъби и правеше гримаси, но се адаптираше.

След двадесет минути обаче силата му започна да намалява и той се нуждаеше по-често от помощта на Кристин. Те достигнаха равнинната част на долината за двадесет и пет минути, през което време на него започна отново да му се замайва главата. Пет минути по-късно, когато стигнаха на границата на една обширна поляна, Чарли трябваше да спре и си почине, докато все още бяха под прикритието на дърветата. Той седна под един бор и се облегна на стъблото му.

Джоуи седна до него, но не каза нищо, дори не забеляза присъствието му. Чарли беше твърде уморен, за да се опита да изтръгне дума или усмивка от момчето.

Чубака лижеше своите леко кървящи лапи.

Кристин също седна и извади картата, която Чарли беше разстилал вчера на масата в хижата, настоявайки да й покаже как биха могли да излязат от планините, ако пристигнат хората на Спайви и се опитат да ги поставят на тясно. Господи, колко невероятно изглеждаше тогава една такава ситуация и колко ужасно неизбежна изглеждаше тя сега!

Кристин трябваше да сгъне картата няколко пъти, за да бъде с малка площ, докато я изучава, защото от време на време, вятърът се втурваше от поляната и се разбиваше между дърветата, прониквайки на известно разстояние на вътре в гъстата гора и блъскайки, мушкайки и грабвайки всичко по пътя си.

Силна снежна виелица бушуваше в най-ниската равнинна част на долината извън очертанията на гората. Вятърът духаше от югозапад, бучейки като експресен влак и носейки пред себе си снежна пелена. Снегът валеше толкова на гъсто, че през по-голямата част от времето можеше да се види само около една трета от пътя през поляната, където светът сякаш свършваше в гола бяла стая. Понякога обаче вятърът утихваше за няколко секунди или сменяше за кратко време посоката си. В същия миг стотиците непрозрачни снежни завеси потрепваха и се разтваряха, а в далечината можеха да се видят още дървета, скупчени в другия край на поляната и по-нататък далечната стена на някак си тясната долина, зад която се мержелееше още един силно отдалечен ръб на билото, където ледът и скалите имаха хромов отблясък, дори при липсата на слънце.

Съгласно картата, през средата на поляната минаваше малка рекичка, която течеше по дължината на долината. Кристин вдигна поглед и присви очи срещу белия водовъртеж отвъд гората, но не можа да види рекичката, дори когато снежната завеса се разтвори. Тя си я представи замръзнала и покрита със сняг. Ако те следваха рекичката (вместо да пресекат поляната и влязат в следващата гора) тя щеше накрая да ги отведе в горния край на една тясна клисура, която се спускаше надолу към езерото, защото долината беше висока и се стесняваше като фуния на югозапад, а те бяха все още далеч над Таху. Вчера, когато за първи път разтвори картата, Чарли каза, че те ще следват този път, ако се наложи да напуснат хижата и да поемат през дивата местност, но това беше преди той да бъде ранен. Оттук до най-близката цивилизация имаше три или четири мили път пеша и този маршрут не беше обезкуражаващо дълъг, ако си в добро физическо състояние. Обаче сега, когато Чарли беше ранен и слаб и трябваше да се движат в истинска снежна виелица, нямаше никаква надежда да успеят да стигнат до езерото по този път. При тяхното положение, три или четири мили беше едно точно толкова епично пътешествие, колкото прекосяването на, Китай.

Кристин отчаяно търсеше по картата някой друг път за измъкване или някакви указания за подслон и след като неколкократно се консултира с легендата, за да интерпретира картографските символи, тя откри пещерите. Те бяха по дължината на същата тази страна на долината, на половин миля на североизток оттук. Съдейки по картата, пещерите бяха интересни за тези усърдни туристи, които се интересуваха от древни индиански стенописи и които имаха манията да колекционират накрайници на стрели. Кристин не можеше да определи, дали се касаеше само за една или две малки пещери, или за разширяваща се мрежа от тях, но си помисли, че те биха могли да бъдат поне достатъчно големи, за да им послужат за убежище както от фанатиците на Спайви, така и от убийственото време.

Тя отиде по-близо да Чарли, опря главата си до неговата, за да бъде чута над воя на вятъра и му каза какво е намислила. Той беше напълно съгласен и доверието му в нейния план я накара да вярва още повече в него. Кристин престана да се безпокои, дали решението да отидат при пещерите е мъдро и започна да се безпокои, дали ще бъдат в състояние да стигнат през бурята до тях.

— Ние бихме могли да вървим на североизток през гората по дължината на долината, следвайки основата на нейната стена — каза тя на Чарли, — но така ще оставим следа.

— Докато, ако излезем на поляната преди да сме се отправили нагоре по долината, ако преминем по откритото пространство, бурята за нула време ще заличи следите ни.

— Да.

— Хората на Спайви ще ни загубят точно тук — каза той.

— Точно така. Разбира се, за да достигнем пещерите ще трябва, по-нататък на север, отново да влезем в гората. Те нямат шанс, дори едно на милион, да открият отново нашата следа, поради следната причина: те ще очакват да се отправим надолу по долината, на югозапад, към езерото, защото цивилизацията е в тази посока.

— Правилно. — Чарли облиза напуканите си устни. — На североизток от нас няма изобщо нищо, освен… още пустош.

— Те няма да ни търсят в тези околности, нали? — попита Кристин.

— Съмнявам се да го сторят — отвърна Чарли. — Да вървим.

— Да вървим там, по откритото, във вятъра и снега… няма да е лесно — каза тя.

— Чувствам се добре. Ще се справя.

Видът му не подсказваше, че ще може да се справи. Очите му сълзяха и бяха кървясали. Лицето му имаше измъчен вид и беше поразително бледо, а устните безкръвни.

— Но ти трябва да… се грижиш за Джоуи — каза Чарли. — По-добре отрежи парче въже… и го привържи с него към себе си.

Това предложени беше добро. В откритото поле, видимостта беше в най-добрия случай само двадесет ярда, влошавайки се до по-малко от четири ярда, когато вятърът се раздвижваше и причиняваше снежна вихрушка. За Джоуи, разбира се, щеше да бъде лесно да върви на разстояние няколко крачки, но веднъж разделили се, те щяха да открият, че ще е трудно, ако не и невъзможно, да се намерят отново. Тя отряза едно парче въже от макарата, която висеше на нейната раница и завърза единия край на кръста си, а другия за кръста на момчето. Така то можеше да се движи свободно до шест фута от нея.

Чарли често поглеждаше нервно назад по пътя, по който бяха дошли.

Кристин беше повече обезпокоена от факта, че Чубака също поглеждаше назад. Той все още лежеше относително спокойно, но ушите му бяха наострени и тихичко ръмжеше.

Тя помогна на Чарли и на Джоуи да сложат маските, защото те щяха да се нуждаят от тях, независимо че отворите за очите ограничаваха полезрението им. Кристин постави своята маска на лицето, нагласи отново качулката и изтегли плътно връзките под брадичката си.

Джоуи стана без да му каже никой. Това беше добър знак. Той продължаваше да изглежда безпомощен, безпристрастен и не интересуващ се какво става около него, но поне на подсъзнателно равнище разбираше, че е време да тръгва. Това означаваше, че той не е съвсем недосегаем.

Кристин помогна на Чарли да се изправи.

Той не изглеждаше добре.

Тази последна половин миля до пещерите щеше да бъде чисто мъчение за него. Обаче нямаше какво друго да направят.

Кристин хвана с едната ръка здравата ръка на Чарли близо до рамото (за да бъде готова да го подкрепи, ако станеше нужда) и както бе свързана с Джоуи посредством въжето, тя ги поведе през поляната. Вятърът беше като разгневен звяр. Температурата на въздуха бе най-малко двадесет градуса под нулата. Снежните парцали не бяха повече никакви парцали. Те бяха се свили до мънички кристали сачми, които изскачаха с остър звук от топлоизолиращите дрехи на Кристин. Ако Адът беше студен, вместо горещ, той би трябвало да представлява нещо подобно.