Дийн Кунц
Служители на Здрача (2)

2.

След една лека вечеря на кухненската маса с Джоуи, Кристин отиде в своя кабинет, за да се захване с изостаналата канцеларска работа. Тя и Вал Гарднър притежаваха един магазин за хранителни стоки, наречен Уайн & Дайн, в Нюпорт Бийч, където продаваха луксозни вина, хранителни специалитети от цял свят, висококачествени домакински принадлежности за готвене и някои вносни уреди като машини за макарони и кафемашини. Магазинът работеше вече шеста година и се ползваше с добро име. Всъщност, той носеше значително по-голяма печалба, отколкото Кристин или Вал смееха да се надяват, когато за пръв път се захванаха с бизнес. Сега те планираха да отворят втори магазин това лято и после, по някое време следващата година, и един трети в Уест Лос Анджелис. Техният успех беше вълнуващ и ги удовлетворяваше, но бизнесът отнемаше все по-голяма част от времето им. Това не беше първата неделна вечер, в която се занимаваше с канцеларска работа.

Кристин не се оплакваше. Преди Уайн & Дайн тя бе работила като келнерка шест дни седмично, заемайки едновременно две работни места: четиричасова обедна смяна в един крайпътен ресторант и шестчасова вечерна смяна в един средно скъп френски ресторант „Ше Лавел“. Тя беше вежлива и внимателна келнерка, изпълняваше бързо поръчките и бакшишите бяха добри в крайпътния ресторант и отлични в „Ше Лавел“, но след няколко години работата я изтощи и състари: шестдесетчасовите работни седмици; помощник-келнерите, които често идваха на работа така натъпкани с наркотици, че тя трябваше да ги прикрива и върши работа за двама; развратните момчета, които обядваха в крайпътния ресторант, и които биваха груби, противни и застрашително настойчиви, но трябваше да бъдат отблъсквани с кокетиране и добро настроение заради бизнеса. Кристин прекарваше така много часове на крака, че в почивния си ден тя не правеше нищо друго, освен да седи, вдигнала болящите я крака върху един диван, докато четеше неделните вестници, обръщайки специално внимание на финансовия раздел и мечтаейки да има един ден свой собствен бизнес.

Благодарение на бакшишите и защото живееше скромно (дори две години изкара без кола), тя успя накрая да задели достатъчно пари настрана, за да плати за едно едноседмично пътешествие до Мексико на борда на луксозния лайнер „Ацтек Принсес“ и да й останат достатъчно пари, за да осигури половината от средствата, с които тя и Вал бяха отворили своя магазин за хранителни стоки. Пътешествието и магазинът коренно промениха нейния живот.

И ако прекарването на твърде много вечери в канцеларска работа беше по-добро от работата й като келнерка, то беше неизмеримо по-добро от двете години от живота й, който предшестваха нейната работа в крайпътния ресторант и в „Ше Лавел“. Загубени Години. Ето как мислеше тя за онова време, останало сега далеч в миналото: Мрачните, мизерните, тъжните и глупавите Загубени Години.

В сравнение с този период от нейния живот, канцеларската работа беше едно удоволствие, една наслада, един същински карнавал на забавата.

Кристин беше седяла на бюрото си повече от един час, когато установи, че Джоуи е изключително тих, откакто е влязла в кабинета си. Разбира се, той никога не е бил шумно дете. Често се забавляваше сам с часове без да вдига никакъв шум. Но след изнервящата среща със старицата този следобед, Кристин все още беше малко напрегната и дори тази съвършено обичайна тишина внезапно й се стори странна и застрашителна. Тя не беше точно уплашена. Само неспокойна. Ако нещо се случеше на Джоуи…

Кристин остави писалката, изключи тихо бръмчащата сметачна машина и се вслуша.

Нищо.

В паметта си като ехо тя можеше да чуе гласа на старицата: „Той трябва да умре, той трябва да умре…“

Кристин стана, напусна кабинета, прекоси бързо всекидневната и тръгна по коридора към стаята на момчето.

Вратата беше отворена, лампата запалена, а той беше там, в безопасност, играещ на пода с тяхното куче Бренди, един миловиден и безкрайно търпелив златист ретривър^[1].

— Хей, мамо, искаш ли да играеш с нас на „Звездни войни“? Аз съм Хан Соло, а Бренди е моя приятел, Чубака дъ Ууки. Ти можеш да бъдеш принцесата, ако искаш.

Бренди седеше в средата на пода между леглото и плъзгащите се врати на шкафа. На главата му беше килната бейзболна шапка, с надпис „Завръщането на джедаите“, а дългите му космати уши стърчаха встрани от нея. Джоуи беше препасал на кучето един патрондаш с пластмасови патрони плюс един кобур, с пластмасов бластер. Пъхтейки, с блеснали очи, Бренди понасяше с лекота всичко това. Той дори изглежда се усмихваше.

— Той играе ролята на великия Ууки — каза Кристин.

— Искаш ли да играеш?

— Съжалявам, момчето ми, но имам да върша ужасно много работа. Аз просто минах да видя, дали… дали си окей.

— Ами, случи се, че ние за малко щяхме да бъдем дезинтегрирани от един боен кораб на империята — каза Джоуи, — но сега сме окей.

Бренди изсумтя в знак на съгласие.

— Внимавай за Дарт Вейдър — предупреди тя с усмивка.

— О, да, разбира се, винаги. Ние ще бъдем свръхпредпазливи, защото знаем, че той е някъде в тази част на галактиката.

— Ще те видя след малко.

Кристин успя да направи само една крачка към вратата, преди Джоуи да я попита:

— Мамо? Страхуваш ли се, че лудата стара дама може да се появи отново?

Кристин се обърна към него.

— Не, не — отвърна тя, макар че точно това беше в ума й. — Невъзможно е тя да знае кои сме или къде живеем.

Очите на Джоуи блестяха с един по-ярък нюанс на синьото от обикновено. Те срещнаха непоколебимо нейните очи, а в тях се четеше безпокойство.

— Аз й казах моето име, мамо. Помниш ли? Тя ме попита и аз й го казах.

— Само твоето първо име.

— Така ли постъпих? — попита той и се намръщи.

— Ти каза само „Джоуи“.

— Да. Точно така.

— Не се безпокой, миличък. Ти никога няма да я видиш отново. Всичко е минало. Тя беше просто една тъжна старица, която…

— Ами нашият регистрационен номер?

— Какво за него?

— Ами, виждаш ли, ако тя е взела номера, може би има някакъв начин, по който да може да го използва. Да открие кои сме ние. Както понякога правят в детективските филми по телевизията.

Тази възможност смути Кристин, но тя каза:

— Съмнявам се в това. Мисля, че само полицаи могат да проследят един собственик на кола по регистрационния номер.

— Но просто, може би — каза с безпокойство момчето.

— Ние така бързо се изхвръкнахме от нея, че тя не е имала време да запомни номера. Освен това, тя беше истерична. Мисълта й не беше достатъчно бистра, за да изследва табелката с номера. Както вече ти казах, всичко е минало и свършено. Наистина. Окей?

Той се поколеба за момент, после каза:

— Окей. Но, мамо, аз мислех…

— Какво?

— Тази луда стара дама… би ли могла да бъде… вещица?

Кристин почти се засмя, но видя, че Джоуи говори сериозно. Тя потисна всяко доказателство за своята развеселеност и прие сериозно изражение, което пасваше на замисления поглед на лицето му.

— О, сигурна съм, че тя не беше вещица — каза Кристин.

— Нямам предвид като Баба Яга. Имам предвид истинска вещица. Една истинска вещица не се нуждае от нашия регистрационен номер. Нали разбираш? Тя не се нуждае от каквото и да е. Просто би ни подушила. В цялата вселена няма място, където да можеш да се скриеш, когато те преследва една вещица. Вещиците имат магически сили.

Джоуи или беше вече сигурен, че старицата е вещица, или бързо се убеждаваше в това. И в двата случая той напразно се плашеше, защото, в края на краищата, те наистина никога нямаше да я видят отново.

Кристин си спомни как странната жена беше се прилепила към тяхната кола, как дърпаше рязко дръжката на заключената врата, как се движеше заедно с нея, докато те се измъкваха и как тя крещеше безумни обвинения срещу тях. Очите и лицето й излъчваха едновременно ярост и една тревожна сила, която правеше да изглежда, като че ли тя наистина можеше да бъде в състояние да спре Файърбърда с голите си ръце. Вещица ли? Че едно дете можеше да си помисли, че тя притежава свръхестествени сили беше определено разбираемо.

— Една истинска вещица — повтори Джоуи с треперещ глас.

Кристин чувстваше, че трябва веднага да прекъсне тази линия на мислене, преди да са го обзели мисли за вещици. Миналата година в продължение на почти два месеца той беше сигурен, че една магическа бяла змия (като тази, която беше видял в един филм) се крие в неговата стая и го чака да заспи, така че да може да се плъзне към него и го ухапе. Тя трябваше да стои при него всяка вечер, докато заспи. Често когато Джоуи се събудеше посред нощ, Кристин трябваше да го взема в нейното легло, за да го успокои. Тя беше преодоляла случая със змията в същия ден, когато бе решила да го води на детски психолог. По-късно Кристин беше отменила записания час. След като бяха минали няколко седмици и Кристин беше сигурна, че споменаването на змията няма да го накара да започне отново да мисли за нея, тя го запита какво се беше случило с нея. Той изглеждаше учуден и беше казал:

— Това беше само въображение, мамо. Аз сигурно съм постъпил като едно глупаво малко дете, а?

Джоуи никога повече не спомена за бялата змия. Той притежаваше здраво буйно въображение и от нея зависеше да го обуздава, когато излезеше от контрол. Както сега.

Макар че Кристин трябваше да сложи край на тази работа с вещицата, тя не можеше просто да му каже, че такова нещо не съществува. Ако опиташе този подход, той щеше да мисли, че тя се опитва да го залъгва като бебе. Кристин трябваше да продължи с неговото приемане, че вещиците са истински и после да използва логиката на едно дете, за да го накара да види, че старицата на паркинга не би било възможно да е вещица.

— Е — каза Кристин, — аз мога да разбера, защо ти се питаш, дали тя е вещица. Пфю! Имам предвид, че тя изглежда малко така, както се предполага, че изглежда една вещица, нали?

— Повече от малко.

— Не, не, само малко. Нека бъдем честни спрямо бедната стара дама.

— Тя изглежда точно като зла вещица — каза Джоуи. — Точно. Нали, Бренди?

Кучето изсумтя, като че ли разбираше въпроса и беше напълно съгласно с младия си господар.

Кристин клекна, почеса кучето зад ушите и каза:

— Какво знаеш ти за това, космата муцуно? Ти дори не си бил там.

Бренди се прозя.

Ако ти реално помислиш върху това — каза Кристин на Джоуи, — тя не приличаше толкова много на вещица.

— Очите й бяха зловещи — настоя момчето — и изпъкнали като на вещиците. Ти ги видя. Същото се отнася и за ситно къдравата й коса.

— Но тя нямаше голям крив нос с брадавица на върха, нали?

— Да, нямаше — призна Джоуи.

— И не беше облечена в черно, нали?

— Не. Но беше цялата в зелено — каза Джоуи и от тона на гласа му беше ясно, че облеклото на старицата му изглеждаше също така странно, както и на Кристин.

— Вещиците не носят зелено. Тя не носеше също и висока, черна, островърха шапка.

Той сви рамена.

— И нямаше котка със себе си — каза Кристин.

— Е и?

— Една вещица никога не отива никъде без своята котка.

— Не отива ли?

— Не. Тя е неин помощник.

— Какво означава това?

— Помощникът на вещицата е нейния контакт с дявола. Той дава нейните магически сили чрез помощника, чрез котката. Без котката тя просто е една грозна старица.

— Ти искаш да кажеш, че котката я наблюдава, за да е сигурна, че тя не прави нещо, което дяволът не би харесал?

— Точно така.

— Не видях никаква котка — каза Джоуи, мръщейки се.

— Нямаше котка, защото тя не беше вещица. Няма за какво да се безпокоиш, миличък.

Лицето на Джоуи се проясни.

— Ето, това се казва облекчение! — възкликна той. — Ако беше вещица, тя можеше да ме превърне в жаба или нещо подобно.

— Е, животът като жаба може да не бъде чак толкова лош — пошегува се тя. — Ти би седял цял ден на едно плаващо листо от водна лилия и просто би си почивал.

— Жабите ядат мухи — отбеляза той с гримаса, — а аз не понасям дори телешко.

Тя се засмя, наведе се напред и го целуна по бузата.

— Дори тя да беше вещица — каза Джоуи, — аз вероятно щях да бъда окей, защото имам Бренди, а той не би позволил на никоя стара котка да се приближи.

— Ти можеш да разчиташ на Бренди — съгласи се Кристин, погледна кучето и добави: — Ти си немезидата^[2] за всички котки и вещици, нали, космата муцуно?

За нейна изненада, Бренди протегна муцуната си и я лизна под брадичката.

— Уф — каза тя. — Не се обиждай, но не съм сигурна, дали да те целуне човек е по-добре, отколкото да яде мухи.

Джоуи се ухили и прегърна силно кучето.

Кристин се върна в кабинета. Купчината документи за обработка изглежда беше станала по-голяма, докато я нямаше.

Тя не успя да седне на стола зад бюрото, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

Никой не отговори.

— Ало? — каза отново Кристин.

— Грешка — отвърна тихо някаква жена и затвори. Кристин остави слушалката и се върна към работата си.

Тя не помисли повече за позвъняването.