Дийн Кунц
Служители на Здрача (8)

8.

Грейс Спайви седеше на един твърд дъбов стол, а леденосивите й очи блестяха в мрака.

Днес беше един червен ден в света на духовете, един от най-червените дни, които тя някога е познавала и беше облечена изцяло в червено, за да бъде в хармония с него, точно както беше облечена изцяло в зелено вчера, когато светът на духовете беше преминал през една зелена фаза. Повечето хора не усещаха, че светът на духовете около тях сменяше цвета си от ден на ден. Разбира се, повечето хора не можеха да видят свръхестественото царство, както можеше да го види Грейс, когато всъщност се опиташе. На практика повечето от тях не можеха изобщо да го видят, така че нямаше никакъв начин, по който те да могат да разберат маниера на обличане на Грейс. Но за Грейс, която беше с телепатични способности и медиум, беше важно да бъде в хармония с цвета на света на духовете, защото тогава тя би могла по-лесно да получава ясновидски видения както за миналото, така и за бъдещето. Тези видения бяха й изпращани от любезни духове и бяха предавани по ярко оцветени енергийни лъчи, които днес бяха с всички нюанси на червеното.

Ако тя беше се опитала да обясни това на повечето хора, щяха да я помислят за ненормална. Преди няколко години собствената й дъщеря я беше предала на една болница за душевноболни, но Грейс беше се изплъзнала от тази клопка, беше се отказала от дъщеря си и оттогава беше по-внимателна.

Днес тя носеше тъмночервени обувки, тъмночервена пола и по-светлочервена, в два тона, блуза на райета. Всичките й бижута бяха червени: един двоен наниз тъмночервени мъниста и пасващи на него гривни на всяка ръка; огнено ярка порцеланова брошка; два рубинени пръстена; един пръстен с четири ослепителни овала от фино полиран червеникав халцедон; четири други пръстени с евтино червено стъкло, яркочервен емайл и ален порцелан. Независимо дали бяха скъпоценни, полускъпоценни или фалшиви, всички камъни на нейните пръстени проблясваха и искряха на мигащата светлина на свещите.

От потрепващите пламъци, танцуващи над върховете на фитилите, се получаваха странни виещи се сенки върху стените на сутерена. Помещението беше голямо, но това не личеше, защото свещите бяха подредени в единия му край и три-четвърти от него лежеше отвъд обсега на тяхната непостоянна кехлибарена светлина. Имаше всичко единадесет свещи. Всяка от тях беше дебела и бяла, и бе поставена в месингов свещник с богато украсен предпазител срещу покапване, а всеки свещник бе хванат от един последовател на Грейс. Те всичките я чакаха с нетърпение да заговори. От единадесетте шест бяха мъже, а пет бяха жени. Някои от тях бяха млади, други — на средна възраст, а трети — стари. Те седяха на пода, образувайки полукръг около стола, на който седеше Грейс, с проблясващи и странно изкривени лица на примигващата, трептяща, неземна светлина.

Тези единадесет души не представляваха цялата група нейни последователи. Петдесет други бяха в помещението отгоре, чакащи с нетърпение да чуят какво е станало по време на този сеанс. И повече от хиляда бяха на сто различни места, заети с работата, която беше им възложила Грейс.

Обаче тези единадесет в краката й бяха нейните най-верни, най-ценни и най-способни помощници. Това бяха тези, които тя най-много обичаше.

Грейс дори знаеше и помнеше техните имена, макар в днешно време за нея да не беше лесно да помни имена (или голяма част от каквото и да е друго), не така лесно, както преди да й беше дадена тази Дарба. Дарбата я изпълваше, изпълваше нейното съзнание и изблъскваше така много неща, които тя някога приемаше за дадени, като например способността да помни имена и лица и способността да следи хода на времето. Тя никога повече не знаеше кое време е. Дори когато гледаше часовника, то често нямаше никакво значение за нея. Секундите, минутите, часовете и дните изглеждаха сега като смешни условни мерки за време. Може би те бяха все още полезни за обикновените мъже и жени, но тя беше отвъд нуждата от тях. Понякога, когато мислеше, че е изминал само един ден, тя откриваше, че липсва цяла седмица. Това беше страшно, но също необичайно стимулиращо, защото я караше непрекъснато да се чувства необикновено, да се чувства Избрана. Дарбата беше изтласкала също съня. Някои нощи тя изобщо не спеше. Повечето нощи тя спеше по един час и никога повече от два, но не изглеждаше да се нуждае от повече сън, така че нямаше значение колко време спеше. Дарбата изтласкваше всичко, което можеше да попречи на великата и свещена работа, която тя трябваше да свърши.

Независимо от това, Грейс си спомняше имената на тези единадесет души, защото те бяха най-чистите членове на нейното паство. Те бяха най-добрите от най-добрите, напълно непокварени души, които бяха най-ценните за изпълнението на задачите, които им предстояха.

В сутерена имаше още един мъж. Името му беше Кайл Барлоу. Той беше на тридесет и две години, но изглеждаше по-стар — по-стар, навъсен, зъл и опасен. Имаше гъста, кестенява, провиснала коса. Високото му чело свършваше в масивна костна издатина, под която дълбоко разположените му кафяви очи бяха зорки и проницателни. Имаше голям нос, който не беше величествен или забележителен. Беше чупен повече от веднъж и беше на бабунки. Неговите скули и челюстната кост бяха масивни и грубо оформени като костна плоча, от която е било издялано челото. Макар по-голямата част от чертите на лицето му да бяха груби, неговите устни бяха тънки и така безкръвни и бледи, че изглеждаха още по-тънки. В резултат на това устата му изглеждаше като цепнатина на лицето. Кайл беше изключително едър мъж, с височина шест фута и единадесет инча^[1], дебел врат, широки рамена и добре покрити с мускули гърди и ръце. Той спокойно би могъл да счупи някой човек на две и като че ли често правеше това за забавление.

В действителност за изминалите три години, откакто Кайл беше станал един от последователите на Грейс, после член на нейния вътрешен кръг и накрая нейния най-верен помощник, той не беше вдигал ръка срещу никого. Преди Грейс да го намери и спаси, той беше потиснат, буен и брутален човек. Но тези дни бяха отминали. Грейс беше в състояние да вижда отвъд внушаващата страх външност на Кайл Барлоу и беше зърнала добрата душа, която лежеше зад нея. Той беше се отклонил от правия път, да, но силно желаеше (въпреки че той самият не беше осъзнал това) да се върне към добрия и правилен път. Всичко, от което се нуждаеше, беше някой да му го покаже. Грейс беше му го показала и той беше я последвал. Сега неговите огромни мощни ръце и твърди като камък юмруци нямаше да причинят вреда на никой добродетелен мъж или жена, а щяха да поразят само тези, които бяха врагове на Бога и то само тогава, когато му кажеше Грейс.

Грейс познаваше враговете на Бога, когато ги видеше. Способността да разпознава една безнадеждно покварена душа още в първия миг, щом я срещнеше, беше една малка част от Дарбата, с която беше я дарил Бог. Един поглед за частица от секундата беше обикновено всичко, от което се нуждаеше Грейс, за да определи, дали една личност е обичайно грешна или непоправима. Тя имаше Дарбата. Никой друг. Само тя. Избраната. Грейс чуваше злото в гласовете на грешните. Тя виждаше злото в техните очи. Нищо не можеше да се скрие от нея.

Някои хора, притежаващи Дарбата, биха се усъмнили в нея, биха се запитали дори, дали не са наред или луди. Но Грейс никога не се съмняваше в себе си, нито поставяше под съмнение своя здрав разум. Никога. Тя знаеше, че е особена и че винаги е права в, тези неща, защото Бог беше й казал, че е права.

Денят, когато тя накрая ще призове Кайл (и част от другите) да убие много от тези последователи на Сатаната наближаваше. Грейс щеше да посочи нечестивите и Кайл щеше да ги унищожи. Той щеше да бъде Божият чук. Колко прекрасен щеше да бъде този ден? Седейки в сутерена на своята църква върху твърд дъбов стол и пред своя най-вътрешен кръг от вярващи, Грейс предвкусваше удоволствието. Щеше да бъде така хубаво, така приятно да наблюдава свиването и отпускането на твърдите мускули на големия мъж, когато стоварваше Божия гняв върху невярващите и последователите на Сатаната.

Скоро. Времето идваше. Здрачът.

Сега светлината от свещите примига и Кайл попита тихо:

— Готова ли си, Майко Грейс?

— Да — отвърна тя.

Грейс затвори очи. За момент тя не виждаше нищо, само тъмнина, но после бързо установи контакт със света на духовете и за очите й се появиха светлини. Това бяха светлинни взривове, завъртулки, фонтани, петна и местещи се, издигащи се, гърчещи се светлинни форми. Някои от тях бяха ярки, а други бледи и естествено във всички нюанси на червеното, защото те бяха духове и спектрални енергии, а това беше един червен ден в тяхната плоскост на съществуване. Това беше най-червеният ден, който Грейс беше виждала някога.

Духовете се тълпяха от всичките й страни, а тя се движеше сред тях, като че ли се носеше в един свят, който беше нарисуван на обратната страна на нейните собствени клепачи. Отначало Грейс се носеше бавно. Тя чувстваше как съзнанието и духът се отделят от нейното тяло, оставяйки плътта зад себе си. Грейс все още усещаше плоскостта на времето, в която съществуваше нейното тяло (миризмата на горящи свещи, твърдия дъбов стол под нея и случайното шумолене или шепнене на някой от нейните последователи), но накрая всичко това избледня. Грейс увеличи скоростта си, докато започна да се движи стремително, после да лети и накрая да се движи като ракета през пространството със светлинни петна, по-бързо и по-бързо, с ободряваща, сега с отвратителна, сега с ужасяваща скорост…

Внезапно спокойствие.

Грейс беше дълбоко в света на духовете, висейки неподвижно, като че ли беше някакъв астероид, окачен в някой далечен ъгъл на космоса. Тя не беше повече в състояние да вижда, да чува, да усеща миризма или да чувства света, който беше напуснала. През една безкрайна нощ духове с всички нюанси на червеното се движеха във всяка посока, някои бързо и някои бавно, някои целенасочено и някои безцелно, по авантюри и свети поръчения, които Грейс все още не можеше да започне да разбира.

Грейс мислеше за момчето, Джоуи Скавело. Тя знаеше какво всъщност беше той и че трябваше да умре. Но тя не знаеше, дали е дошло времето да се справи с него. Грейс беше направила това пътешествие в света на духовете с единствената цел да се осведоми кога и как трябва да се заеме с момчето.

Тя се надяваше, че ще й бъде казано да го убие. Тя така много искаше да го убие.