Дийн Кунц
Служители на Здрача (46)

46.

Известно време те пътуваха безцелно през Санта Барбара и съседния Монтесито, най-вече стараейки се да остават далеч от главни пътища и да обикалят от един жилищен район до друг, просто за да бъдат в движение.

Тук и там, при някоя пресечка, събиращата се от препълнените канали вода образуваше езеро, което правеше трудно или невъзможно преминаването. Мокрите дървета изглеждаха отпуснати и прогизнали. В дъжда и мъглата всички къщи изглеждаха сиви, независимо от цвета или стила си.

Кристин се страхуваше, че на Чарли са се свършили идеите. Още по-лошо, тя се страхуваше, че му се е свършила надеждата. Той не искаше да говори. Шофираше мълчаливо, взирайки се навъсено в умиваните от бурята улици. Досега, тя не беше осъзнавала напълно колко много е станала зависима от неговото добро настроение, от неговата увереност и от смелите му решения. Той беше лепилото, което я държеше да не се разпадне. Кристин никога не беше мислила, че ще може да каже такова нещо за някой мъж, който и да е той, но за Чарли трябваше да го каже. Без него, тя би била загубена.

Джоуи говореше, когато го заговорваха, а гласът му беше слаб и приглушен като гласа на призрак.

Чубака беше също толкова летаргичен и необщителен.

Те слушаха радиото, премествайки стрелката на скалата от станция с рок на станция с кънтри музика, до някоя, по която свиреха суинг и до друга с джаз. Музиката, независимо от вида си, звучеше еднообразно. Всички реклами бяха нелепи: когато бягаш от една банда луди, които искат да убият теб и твоето малко момче, кой го е грижа, дали една марка машинно масло, уиски, сини джинси или тоалетна хартия е по-добра от друга марка? Всичките новини бяха за времето, а те не бяха добри: наводнение в половин дузина градове между Лос Анджелис и Сан Диего; огромни вълни, разбили жилищни сгради в Малибу; свличане на земни пластове в Сан Клементе, Лагуна Бийч, Пасифик Палисейдс, Монтесито й на други места на север по бурната крайбрежна линия.

Личният свят на Кристин се беше разпаднал, а сега и останалият свят правеше отчаяни усилия да последва нейния пример.

Когато накрая Чарли спря да мисли и започна да говори, Кристин почувства такова облекчение, че почти заплака.

— Главното нещо, което трябва да направим — каза той, — е да се махнем от Санта Барбара, да намерим безопасно място, за да се скрием и да се спотайваме там, докато Хенри не възстанови отново работата на агенцията. Ние не можем да направим нищо, за да си помогнем, докато вниманието на всички мои хора не се насочи върху Грейс Спайви, притискайки нея и другите от тази проклета църква.

— И така, как ще се махнем от града? — попита Кристин. — Тази кола се издирва.

— Да. Освен това, тя се разпада.

— Ще откраднем ли друга?

— Не — отвърна той. — Първото нещо, от което се нуждаем, са пари в брой. Парите ни се свършват, а ние не искаме да използваме кредитни карти навсякъде, където отиваме, защото това оставя следа. Разбира се, няма значение, ако използваме картите тук, защото те знаят, че сме в Санта Барбара, така че ще трябва да започнем тегленето на всичките пари от кредитните карти.

Когато Чарли премина към действие, той вече се движеше със задоволителна скорост.

Първо отидоха до една телефонна будка, прегледаха жълтите страници и си записаха адресите на най-близките банкови служби на Фарго и Секюрити Пасифик. В окръга Ориндж, Чарли имаше сметка в първата, а Кристин във втората.

В една служба на Секюрити Пасифик, Кристин използва своята карта Виза, за да изтегли аванс от хиляда долара в брой, колкото максимално беше разрешено. В друг клон тя получи аванс от петстотин долара по нейната Мастеркард. В една трета служба, използвайки своята карта Америкън Експрес, Кристин взе чекове за пътуване на стойност две хиляди долара в деноминации по двадесет и по сто долара. После, пред същата банка, тя използва картата си за касиер-автомат, за да получи още пари в брой. Беше й позволено да тегли максимум триста долара наведнъж от компютъризирания касиер-автомат, а такива тегления можеше да прави само два пъти на ден. Следователно, тя можеше да добави шестстотин долара към тези хиляда и петстотин, които бе получила от Виза и Мастеркард. Имайки предвид двете хиляди в чекове за пътуване, тя събра всичко една пачка от четири хиляди и сто долара.

— Сега нека видим какво мога да добавя до това — каза Чарли, заемайки се да търси някой клон на Уелс Фарго.

— Но тези пари трябва да са достатъчно за доста дълго време — каза тя.

— Но не и за това, което съм намислил — каза той.

— Какво си намислил?

— Ще видиш.

Чарли винаги носеше в портфейла си един празен чек. В най-близкия клон на Уелс Фарго, след като представи една поредица документи за самоличност и след като говори дълго с управителя, той изтегли 7500 долара от личната си сметка на стойност 8254 долара.

Той се безпокоеше, че полицията може да е информирала неговата банка за заповедта за неговия арест и че компютърът на Уелс Фарго би наредил на всеки касиер да повика органите на властта в момента, в който той се появи да тегли пари. Но късметът беше с него. Полицаите не бяха толкова бързи, колкото Грейс Спайви и нейните последователи.

В други банки те получиха парични кредити в брой чрез неговите карти: Виза, Мастеркард, Карт Бланч и Америкън Експрес.

Два пъти, по време на тяхното пътуване назад-напред из града, виждаха полицейски коли и Чарли се опитваше да се отстранява своевременно от пътя им. Когато това не беше възможно, той затаяваше дъх, сигурен че краят е дошъл, но те не спираха. Чарли знаеше, че късметът им няма да трае вечно. Във всеки момент някой полицай можеше да забележи регистрационния номер на колата или можеха отново да се сблъскат с хората на Спайви.

Къде беше предавателят, ако не в чантата на Кристин? Някъде трябваше да им предавател. Това беше единственото обяснение.

От минута на минута неговото безпокойство се засилваше, докато накрая той откри, че се облива в студена пот.

До късния следобед те бяха събрали общ фонд от повече от четиринадесет хиляди долара.

Дъждът продължаваше да вали.

Мракът се спускаше рано.

— Това е всичко — каза Кристин. — Дори да имаше още някакъв начин да изстискаме неколкостотин долара повече, всички банки са затворени. И така, сега какво?

Те спряха в един малък търговски център, където купиха нова чанта за Кристин, едно куфарче, в което Чарли да може да носи парите и един вестник.

Вниманието му привлече заглавие в долната половина на първата страница:

РЕЛИГИОЗЕН ВОДАЧ СЕ ИЗДИРВА ЗА ПАЛЕЖ И ВЗРИВЯВАНИЯ

Той показа статията на Кристин. Стоейки под навеса пред един магазин за дрехи, те я прочетоха цялата, докато дъждът съскаше, трополеше и бълбукаше в падащия здрач. Техните имена и името на Джоуи бяха споменавани многократно, а в статията се казваше, че Чарли е търсен за разпит във връзка с разследването на едно убийство, но за щастие нямаше никакви снимки.

— И така, полицаите не търсят само мен — каза Чарли.

— Те искат да разговарят също и с Грейс Спайви. Това, все пак, е някакво утешение.

— Да, но те няма да са в състояние да й прикачат нищо — отбеляза Кристин. — Тя е твърде хлъзгава, твърде умна.

— Една вещица не се плаши от полицаи — каза мрачно Джоуи.

— Не бъдете песимисти — каза им Чарли. — Ако я бяхте видели с тези дупки в дланите и бяхте чули нейното бълнуване, щяхте да знаете, че тя се олюлява точно на самия ръб. Няма да се изненадам, ако тя се похвали с това, което е направила, когато полицаите разговарят с нея следващия път.

— Слушай, каза Кристин, — те сигурно я търсят в окръг Ориндж или може би в Лос Анджелис, но не и тук. Защо да не се обадим на полицаите — анонимно, разбира се — и да им кажем, че тя е в околността?

— Идеята е отлична — отвърна Чарли.

Чарли се обади от един телефонен автомат и говори кратко. Той разговаря с един сержант на име Пуласки и му каза, че в инцидента на Уайл Ауей Лодж, по-рано през деня, са били замесени Грейс Спайви и Църквата на Здрача. После описа белите пикапи и предупреди Пуласки, че Служителите на Здрача са въоръжени с автоматични оръжия. Чарли затвори без да отговори на нито един от въпросите на сержанта.

Когато бяха отново в колата, Чарли отвори вестника на страницата с обяви, намери раздела „Продажби“ под заглавието „Автомобили“ и започна да чете.

Къщата беше малка, но добре поддържана. Конструкцията й беше Кейп Кодстайл — бледосиня с бели кепенци, бели прозоречни рамки и бе необичайна за Калифорния. Лампите в края на пътеката и тези на стълбовете при входа бяха месингови с оформени като пламък абажури. Приличаше на топло уютно убежище от бурята и всички други превратности в живота.

Чарли усети един внезапен копнеж за своя дом в Норд Тъстин. Той почувства със закъснение ужасния удар от новините, които беше му съобщил Хенри тази сутрин: Неговата къща, подобно на къщата на Кристин, е изгоряла до основи. Той си беше казал, че застраховката ще покрие загубата. Беше си казал, че няма смисъл да плаче над разсипаното мляко. Беше си казал, че има по-важни неща, за които да се безпокои, отколкото за загубеното в огъня. Но сега, без значение какво си беше казвал, той не можа да пропъди тъпата болка, която бе завладяла сърцето му. Стоейки тук, в мразовития февруарски мрак, мокър до кости от дъжда, уморен и изпълнен с тревога, натоварен с отговорността за безопасността на Кристин и Джоуи (една съкрушаваща тежест, която нарастваше с всеки изминат час), Чарли беше завладян от един мъчителен копнеж по своя любим стол и по близките му книги и мебелировка на неговия кабинет.

Спри, каза си гневно той. Няма никакво време за сантименталности и самосъжаление. Никакво време, ако възнамерява да остане жив.

Неговата къща беше купчина камъни.

Неговият любим стол беше превърнат на пепел.

Неговите книги бяха изгорели без остатък.

Заедно с Кристин, Джоуи и Чубака, Чарли изкачи стълбите към входа и позвъни на звънеца.

Вратата отвори един белокос, шестдесетгодишен мъж в кафяв пуловер.

— Мистър Мадиган? — попита Чарли. — Аз се обаждах преди малко относно…

— Вие сте Пол Смит — каза Мадиган.

— Да — потвърди Чарли.

— Влезте, влезте. О, вие имате куче. Ами, просто го вържете тук, на входа.

— Боя се, че ще изцапаме килима ви — каза Чарли, гледайки покрай Мадиган светлобежовия килим във всекидневната. — Това ли е автомобилът, там, в алеята за паркиране?

— Точно така — отвърна Мадиган. — Почакайте за момент, за да взема ключовете.

Те чакаха мълчаливо на входа. Къщата беше на един хълм над Санта Барбара. Градът долу премигваше и проблясваше в тъмнината отвъд завесата на дъжда.

Когато Мадиган се върна, той носеше мушама, качулка и гумени ботуши. Кехлибарената светлина от лампите на входа смекчаваха бръчките на лицето му. Ако те правеха филм и търсеха мил доброжелателен дядо, Мадиган щеше да бъде напълно подходящ за тази роял. Той прие Кристин и Джоуи за съпругата и сина на Чарли и изрази загриженост относно това, че бяха излезли навън в толкова лошо време.

— О, ние сме родом от Сиатъл — излъга Кристин. — Свикнали сме с такова време.

Джоуи се беше затворил още повече в своя личен свят. Той не разговаря с Мадиган, нито се усмихна, когато старецът го закачи. Но тъй като старецът не го познаваше, неговото мълчание и сериозност приличаха повече на срамежливост.

Мадиган явно желаеше да продаде големия джип, макар да не осъзнаваше колко очевидно е неговото желание. Той си мислеше, че е невъзмутим, но продължаваше да обръща внимание на малкия пробег (3200 мили) на колата, на изглеждащите нови гуми и на други привлекателни особености.

След като поговориха известно време, Чарли разбра положението на човека. Мадиган беше се пенсионирал преди една година и бързо беше открил, че социалното осигуряване и скромната пенсия бяха недостатъчни, за поддържане начина на живот, който той и неговата жена бяха водили преди. Те имаха две коли, една лодка, големия джип и два снегомобила. Сега трябваше да избират между водния и зимния спортове, така че бяха решили да се освободят от джипа и снегомобилите. Мадиган говореше с горчивина. Той се оплакваше надълго и нашироко от всички данъци, които правителството бе изсмукало от джобовете му, докато е бил млад.

— Ако бяха взели само десет процента по-малко — каза той, — аз щях да имам пенсия, която би ми позволила да живея като цар през останалата част от живота си. Но за съжаление те ме докараха до това положение.

Единствената светлина беше от двете лампи на гаража, но Чарли не видя никакви видими повреди по купето, нито някакви признаци за ръжда или недобро поддържане. Двигателят запали веднага, без пращене или чукане.

— Може да направим една обиколка, ако желаете — предложи Мадиган.

— Не е необходимо — отвърна Чарли. — Нека поговорим за сделката.

Лицето на Мадиган светна.

— Елате вътре — каза той.

— Не ми се иска да изцапам килима ви.

— Ще влезем през вратата на кухнята.

Те завързаха Чубака при задния вход, изтриха си краката, отърсиха дъжда от себе си и влязоха вътре.

Светложълтата кухня беше уютна и топла.

Мисис Мадиган чистеше и режеше зеленчуци на една дъска до мивката. Тя беше с прошарена коса, кръгло лице и също толкова от типа Норман Рокуел, колкото нейният съпруг. Мисис Мадиган настоя да налее кафе на Чарли и Кристин и забърка горещ шоколад за Джоуи, който не пожела да говори и с нея, нито й се усмихна.

Мадиган поиска за джипа с двадесет процента повече от нормалната цена, но Чарли се съгласи без колебание, а на стареца беше трудно да скрие изненадата си.

— Ами… отлично! Ако се върнете утре с един чек…

— Аз бих предпочел да платя в брой и да взема джипа тази вечер — прекъсна го Чарли.

— В брой ли? — попита слисан Мадиган. — Ами… хм… мисля, че така ще е добре. Но писменото оформяне…

— Дължите ли още нещо на банката или имате разписката, че всичко е изплатено?

— О, всичко е наред. Имам я разписката ето тук.

— Тогава ние можем да се погрижим за писменото оформяне тази вечер.

— Вие ще трябва да имате проведен тест за изхвърляне на изгорели газове, преди да можете да подадете молба за регистрация на ваше име.

— Зная. Това е първото нещо, което ще направя утре сутринта.

— Но ако възникне някакъв проблем…

— Вие сте честен човек, мистър Мадиган. Сигурен съм, че сте ми продали първокласна машина.

— О, такава е! Грижил съм се добре за нея.

— Това е достатъчно за мен.

— Вие ще трябва да говорите с вашия застрахователен агент…

— Ще го направя. Междувременно, аз съм осигурен за двадесет и четири часа.

Бързината, с която Чарли искаше да действа, комбинирана с предложението за плащане в брой на място, не само изненада Мадиган, но го правеше неспокоен и донякъде подозрителен. Обаче, беше му платено осемстотин или деветстотин долара повече, отколкото бе очаквал да получи и това беше достатъчно, за да осигури неговото спокойствие.

Петнадесет минути по-късно, те напуснаха с джипа и нямаше никакъв начин, по който Грейс Спайви или полицията да могат да проследят тази продажба.

Въпреки че дъждът продължаваше да вали и въпреки осветяваното от мълнии небе, нощта изглеждаше по-малко заплашителна, отколкото преди да направят сделката с Мадиган.

— Защо трябваше да купим точно джип? — попита Кристин, когато те откриха магистралата и се отправиха на север по 101.

— Там, където отиваме — отвърна Чарли, — ще се нуждаем от кола с двойно предаване.

— Къде е това?

— Евентуално… планините.

— Защо?

— Аз зная едно място, където ще можем да се скрием, докато Хенри или полицията намерят начин да спрат Грейс Спайви. Собственик съм на част от една хижа в Сиера, горе, близо до Таху.

— Това е толкова далеч…

— Но мястото е идеално. Това е един вид уговорка за едновременно ползване с още трима собственика. Всеки прекарва по няколко седмици там всяка година, а когато никой от нас не я използва, я даваме под наем. Очакваше се това да бъде една скиорска хижа, но тя едва ли се посещава през най-лошата част от зимата, защото пътят към нея е без настилка. Тя бе замислена да бъде първата от двадесет хижи и местната аристокрация да павира пътя, но всичко се провали. И така, сега там има все още само един черен път, който никога не се почиства от сняг и да се стигне до това място през зимата не е лесно. Лоша инвестиция, както се казва, но сега, може би, аз ще имам полза от нея.

— Ние продължаваме да бягаме, да бягаме… Аз не съм свикнала да бягам от проблемите.

— Но тук не можем да направим нищо. Всичко зависи от Хенри и останалите мои хора. Ние трябва просто да не се показваме, за да останем живи. А никой няма да ни потърси горе, в планините.

— Вещицата ще ни потърси — обади се от задната седалка Джоуи с нисък глас, изпълнен с досада и примирение със съдбата. — Тя ще ни преследва и ще ни намери. Ние не можем да се скрием от вещицата.