Дийн Кунц
Служители на Здрача (3)

3.

Кристин се беше събудила от лая на Бренди, което беше необичайно, защото той почти никога не лаеше. После тя чу гласа на Джоуи.

— Мамо! Ела бързо! Мамо!

Той не я викаше. Той крещеше за нея.

Когато отхвърли завивките и стана от леглото, тя видя светещите червени цифри на дигиталния будилник. Беше един часа и двадесет минути след полунощ.

Прекоси тичешком стаята, премина през вратата в коридора и се отправи към стаята на Джоуи, палейки лампите по пътя си.

Джоуи седеше в леглото, притискайки глава към таблата, сякаш се опитваше да мине през нея и да се плъзне по магически начин в стената зад нея, където да може да се скрие. В ръцете си стискаше усукани части от чаршафа и одеялото. Лицето му беше бледо.

Бренди беше при прозореца с предните лапи върху перваза. Той лаеше по нещо в нощта отвъд стъклото. Когато Кристин влезе в стаята, кучето спря да лае, отиде до леглото и погледна въпросително Джоуи, сякаш търсеше указания.

— Там, отвън, имаше някой — каза момчето. — Гледаше вътре. Това беше тази луда стара дама.

Кристин отиде до прозореца. Жълтеникавата светлина от уличната лампа при ъгъла не стигаше далеч. Въпреки че на небето имаше луна, тя хвърляше само слаба млечнобяла светлина, която правеше тротоарите да изглеждат като покрити със захарна глазура и посребряваше паркираните по улицата коли, но разкриваше малко от тайните на нощта. Тревната площ и храстите лежаха потънали в дълбока тъмнина.

— Тя още ли е там? — попита Джоуи.

— Не — отвърна Кристин.

Тя се отвърна от прозореца, отиде при него и седна на ръба на леглото му.

Той все още беше бледен. Трепереше.

— Миличък, сигурен ли си… — започна Кристин.

— Тя беше там!

— Какво точно видя?

— Лицето й.

— На старицата?

— Да.

— Сигурен ли си, че е била тя, а не някой друг?

— Тя беше — кимна той.

— Там, навън е толкова тъмно. Как би могъл да виждаш достатъчно добре, за да…

— Аз видях някой при прозореца, просто сянка на лунната светлина. Тогава запалих лампата и това беше тя. Можах да видя. Това беше тя.

— Но, миличък, аз мисля, че няма никакъв начин, по който да може да ни проследи. Аз зная, че не може. И няма начин, по който би могла да научи къде живеем. Във всеки случай, не така скоро.

Джоуи не каза нищо. Той само се взря в своите стиснати юмруци и бавно пусна чаршафа и одеялото. Дланите му бяха потни.

— Може би ти си сънувал нещо, а? — попита Кристин.

Джоуи поклати енергично глава.

— Понякога — каза тя, — когато се събудиш от някакъв кошмар, ти, просто за няколко секунди, можеш да бъдеш един вид объркан относно това, кое е действителност и кое е само част от съня. Разбираш ли? Всичко е наред. На всекиго се случва, от време на време.

— Не беше нищо подобно, мамо — отвърна Джоуи, гледайки я в очите. — Бренди започна да лае. Тогава аз се събудих и лудата стара дама беше при прозореца. Ако това е било просто сън… тогава по какво лаеше Бренди? Той не лае просто, за да се слуша. Никога не го прави. Ти го познаваш.

Тя погледна Бренди, който беше легнал на пода до леглото и започна отново да изпитва безпокойство. Накрая стана и отиде до прозореца.

Навън в нощта имаше много места, които бяха плътно обхванати от мрака, места, където един човек, който дебне, би могъл да се скрие и да чака.

— Мамо?

Кристин го погледна.

— Това не е както преди — каза той.

— Какво имаш предвид?

— Това не е една въображаема бяла змия под леглото ми. Това е нещо истинско.

Внезапен порив на вятъра мина по стрехите и предизвика тракането на една откачена водосточна тръба.

— Ела — подкани го Кристин, протягайки му ръка.

Джоуи слезе от леглото и тя го заведе в кухнята.

Бренди го последва. Той застана за момент на прага, удряйки с рунтавата си опашка двете страни на касата на вратата, после влезе вътре и се сгуши в един ъгъл.

Джоуи седна на масата. През гърдите на синята му пижама с големи червени букви беше написано „ПАТРУЛ НА САТУРН“. Той гледаше тревожно в прозорците над мивката, докато Кристин телефонираше на полицията.

Двамата полицейски служители стояха на входа и слушаха вежливо, докато Кристин стоеше в рамката на отворената входна врата с Джоуи до себе си и разказваше своята история, в която имаше малко за казване. По-младият от двамата мъже, полицаят Статлър, се усъмни в казаното и побърза да заключи, че дебнещият човек е само продукт на въображението на Джоуи, но по-възрастният мъж, полицаят Темпълтън, оправда безпокойството им. По негово настояване той и Статлър изразходваха десет минути в претърсване на имота със своите джобни фенерчета. Те прегледаха храстите, обиколиха къщата, провериха гаража и дори погледнаха в съседските дворове. Не намериха никой.

Когато се върнаха при входната врата, където чакаха Кристин и Джоуи, на Темпълтън изглежда му се искаше по-малко да вярва на тяхната история, отколкото преди няколко минути.

— Ами, мисис Скавело — каза той, — ако тази старица е била тук наоколо, то тя вече си е отишла. Тя или е нямала никакви лоши намерения… или, може би, е избягала от страх, когато е видяла патрулната кола. Вероятно и двете. Тя сигурно е безобидна.

— Безобидна ли? Тя със сигурност не изглеждаше безобидна този следобед на Сауд Коуст Плаца — каза Кристин. — Тя ми се стори достатъчно опасна.

— Ами… — Той сви рамена. — Вие знаете как става това. Една стара дама… може би малко изкуфяла… казва неща, каквито в действителност не иска да каже.

— Аз не мисля, че случаят е такъв.

— Така че… — Темпълтън не я гледаше в очите, — ако я видите отново или имате каквито и да е други неприятности, непременно ни телефонирайте.

— Вие си отивате?

— Да, мадам.

— Вие няма да направите нищо друго?

— Не виждам какво друго още можем да направим — отвърна той, почесвайки се по главата. — Вие казахте, че не знаете името на тази жена или къде живее, така че не можем да си поговорим с нея. Както казах, ако тя се появи отново, обадете ни се веднага, щом я забележите, и ние ще се върнем.

Той се сбогува, обърна се и тръгна по пешеходната пътека към улицата, където чакаше неговият партньор.

Една минута по-късно, когато Кристин и Джоуи стояха при прозорците на всекидневната, наблюдавайки отдалечаването на патрулната кола, момчето каза:

— Тя беше там, навън, мамо. Наистина. Това не е като змията.

Кристин му вярваше. Това, което беше видял на прозореца, можеше да е било плод на неговото въображение или образ, останал от някой кошмар. Но не е било така. Той е видял това, което е мислил, че е видял: самата старица, жива. Кристин не знаеше защо, но беше сигурна. Абсолютно сигурна.

Тя му предложи да прекара останалата част от нощта в нейната стая, но той бе решил да бъде смел.

— Ще спя в своето легло — каза Джоуи. — Бренди ще бъде при мен. Той ще подуши приближаването на старата вещица от една миля. Но… може ли да оставя лампата да свети?

— Разбира се — отвърна тя.

Кристин дръпна плътно пердетата в неговата стая, не оставяйки дори тесен процеп, през който да може някой да наблюдава. Тя го зави в леглото, целуна го за лека нощ и го остави на грижата на Бренди.

След като се върна отново в своето легло, без да пали лампите, Кристин се загледа в тъмния таван. Тя не беше в състояние да заспи. Продължаваше да очаква внезапен звук от разбито стъкло или насилвана врата, но нощта остана спокойна.

Само февруарският вятър наруши нощното спокойствие с един случаен буен порив.

В своята стая, Джоуи загаси лампата, която неговата майка беше оставила за него. Тъмнината беше абсолютна.

Бренди скочи върху леглото, където никога не се качваше (едно от правилата на мама: никакво куче в леглото), но Джоуи не го отблъсна. Бренди се намести и беше добре дошъл.

Джоуи слушаше как нощният вятър сумти и докосва къщата и му приличаше на живо същество. Той издърпа одеялото чак до носа си, сякаш то беше щит, който би го предпазил от всякакво зло.

— Тя продължава да е някъде там навън — каза то след малко.

Кучето повдигна квадратната си глава.

— Тя чака, Бренди.

Кучето повдигна едно ухо.

— Тя ще се върне.

Кучето глухо изръмжа.

Джоуи постави едната ръка върху рунтавия си другар.

— Ти също знаеш това, нали, приятелю? Ти знаеш, че тя е там навън, нали?

Бренди излая тихо.

Вятърът стенеше.

Момчето се вслушваше.

Нощта отиваше към зазоряване.