Дийн Кунц
Служители на Здрача (45)

45.

Пенещите се черно-сиви облаци накрая освободиха потисканата буря, която се зараждаше постепенно цяла сутрин. Дъждът миеше паркинга на търговския център и тропаше по очукания Форд. Мълнии пулсираха върху мрачното небе.

Добре, мислеше си Чарли, гледайки замъгления от водата свят отвън.

Бурята, особено причинените от мълниите атмосферни смущения, им осигуряваше една малка допълнителна зашита. Те се нуждаеха от цялата помощ, която биха могли да получат.

— Това трябва да е тук, вътре — каза Чарли отваряйки дамската манта на Кристин и изтърсвайки съдържанието й върху седалката между тях.

— Но аз не виждам, как би могло да е тук — каза Кристин.

— Тук е единственото място, където биха могли да го скрият — настоя той, ровейки френетично в съдържанието на чантата и търсейки най-вероятния предмет, в който можеше да бъде скрит един малък предавател. — Тази чанта е единственото нещо, което е било с нас през целия път от Лос Анджелис. Ние изоставихме куфарите, моята кола… това е единственото място, където би могъл да бъде скрит някой малък предавател.

— Но никой не би могъл да вземе моята чанта…

— Предавателят би могъл да бъде поставен преди няколко дни, когато ти не си била подозрителна или бдителна, преди да започне цялата тази лудост — каза той, усещайки, че се лови като удавник за сламка, опитвайки се да не показва отчаянието в гласа си, но и без да успява напълно.

— Ако ние не носим несъзнателно някакъв предавател, как тогава, по дяволите, те ни намират така бързо? Как, по дяволите?

Чарли огледа паркинга, а после се обърна и погледна през задното стъкло. Никакви бели пикапи. Все още.

Джоуи гледаше навън през страничния прозорец. Устните му се движеха, но не издаваха звук. Имаше измъчен вид. Няколко дъждовни капки минаваха косо през тясната пролука от горна страна на прозореца и удариха момчето по главата, но то изглежда не забеляза.

Чарли мислеше за своето собствено нещастно детство, за боя, който беше изтърпял от баща си и за безизразното лице на пияната си майка. Той мислеше за другите безпомощни деца по целия свят, които ставаха жертви, защото бяха твърде малки, за да могат да се отбраняват и отново започна да го изпълва мощен поток от гняв.

Взе една зелена малахитова пудриера от купчината изсипани предмети от чантата на Кристин, повдигна пухчето за пудрене, извади пресованата пудра и пусна и двете неща в торбичката за боклук, която висеше на таблото. Той бързо изследва пудриерата, но не можа да види в нея нищо необичайно. После я удари няколко пъти върху волана, счупи я и изследва парчетата, но не видя нещо подозрително.

— Ако наистина носехме някакъв предавател, нещо, което да е в състояние да ги насочва, то би изисквало мощен източник на енергия, нали? — попита Кристин.

— Една батерия — отвърна той, разглобявайки червилото й.

— Но това нещо със сигурност не би могло да действа с една толкова малка батерия.

— Ти би се изненадала от възможностите на модерната технология. Микроминитюаризация. Би се изненадала.

Въпреки че и четирите прозореца бяха свалени на един или два инча, пропускайки малко свеж въздух, стъклата се запотяваха. Чарли не можеше да вижда паркинга и това го правеше неспокоен, така че той включи отново двигателя и пусна вентилатора, въпреки изгорелите газове, които се промъкваха вътре от повредените шумозаглушител и ауспух.

Чантата съдържаше една автоматична писалка със златен писец и една химикалка. Той ги разглоби и двете.

— А колко надалеч може едно такова нещо да предава? — попита Кристин.

— Зависи от неговото съвършенство.

— По-определено?

— Няколко мили.

— И това е всичко?

— Може би, пет мили, ако предавателят наистина е добър.

— Но не през цялото разстояние от Лос Анджелис, нали?

— Не.

Нито една от писалките не беше предавател.

— Тогава как ни откриха през цялото това разстояние до тук в Санта Барбара? — попита Кристин.

— Може би те имат контакти с множество полицейски агенции и са научили, че откраднатият Кадилак се е появил във Вентура — отвърна Чарли, докато внимателно изследваше нейния портфейл, едно фенерче, една малка бутилчица екседрин и няколко други неща. — Може би, те са помислили, че ще се отправим към Санта Барбара, така че са дошли тук и са започнали да кръстосват из града, като просто са се надявали на добрия шанс да го засекат. Те са се движели от улица на улица с техните пикапи, настройвайки своите приематели, докато не са дошли достатъчно близко, за да уловят сигнала от предавателя.

— Но ние бихме могли да отидем на сто други места — каза Кристин. — Аз просто не виждам, защо биха се насочили така бързо към Санта Барбара.

— Може би, те не са ни търсили само тук. Може би имат екипи от търсачи, които работят във Вентура, Оуджей и редица други градове.

— Какви са техните шансове да ни намерят като просто кръстосват един град с тази големина, очаквайки да уловят сигнала на нашия предавател?

— Неголеми. Но това е възможно да се случи. Трябва да е станало по този начин. Как иначе биха ни намерили?

— Вещицата — обади се Джоуи от задната седалка. — Тя притежава… магическа сила… сила на вещица… или нещо подобно.

После той потъна отново в мрачно мълчание, взирайки се навън в дъжда.

Чарли беше почти готов да приеме детското обяснение на Джоуи. Старицата беше нечовешки безмилостна и изглежда притежаваше някакъв свръхестествен талант за проследяване на своята плячка.

Но, разбира се, тук нямаше магия. Имаше някакво логическо обяснение. Наличието на скрит миниатюрен предавател беше най-близко до ума. А дали това беше предавател или нещо друго, те трябваше да разберат, да приложат здрав разум и да поразсъждават, докато не намерят отговора. В противен случай, никога нямаше да могат да се избавят от старата кучка и нейните лудости.

Прозорците се изсушиха.

Все още нямаше никакви бели пикапи на паркинга, доколкото Чарли можеше да види.

Той прегледа всичко в чантата, без да открие електронното устройство, което беше сигурен, че трябва да е там. Започна да изследва самата чанта, търсейки издути места по шевовете.

— Мисля, че трябва отново да се местим — каза нервно Кристин.

— Само за минутка — каза Чарли, използвайки нейната пиличка за нокти, за да разкъса добре направените шевове в дръжките на нейната чанта.

— От изгорелите газове ми става лошо — каза тя.

— Отвори малко повече прозореца си.

Той не намери нищо в дръжките на чантата, освен памучна вата.

— Няма никакъв предавател — каза тя.

— Това, все пак, трябва да бъде отговора.

— Но, ако не е в моята чанта… тогава къде?

— Някъде — отвърна намръщено той.

— Ти сам каза, че той трябва да е в чантата.

— Сбъркал съм. Някъде другаде… — Чарли се опита да мисли, но се безпокоеше твърде много за белите пикапи, за да може да се съсредоточи.

— Ние трябва да се преместим — каза Кристин.

— Зная — отвърна Чарли.

Той освободи ръчната спирачка, включи колата, на скорост и я изкара от търговския център прецапвайки през големи локви.

— Сега накъде? — попита Кристин.

— Не зная.