Дийн Кунц
Служители на Здрача (59)

59.

— Така е добре, моето момче — каза Кристин, когато Джоуи последва Чарли нагоре между дърветата, насочвайки се към един широк отстъп в склона, на половината път до билото.

Тя се страхуваше, че Джоуи няма да може да върви сам, а само ще стои като зомби. Но, може би, той не беше така откъснат от действителността, както изглеждаше. Джоуи не говореше, не я поглеждаше, приличаше на парализиран от страх, но, очевидно, разбираше, че трябва да продължава да върви, за да избяга от вещицата.

Обемистият скиорски екип малко му пречеше, а и теренът беше на места изключително стръмен, въпреки това, Джоуи продължаваше да върви. Но вървеше все по-трудно. На някои места пълзеше, а Кристин, която го следваше отзад, често трябваше да го повдига над някое паднало дърво или да му помага при преминаването на хлъзгава, покрита с лед, издадена скала.

Чубака често се движеше пред тях, подскачайки и катерейки се нагоре по гористите склонове, сякаш изобщо не е куче, а вълк, който се чувства като у дома си в тези девствени райони. Ретривърът спираше често пред тях и поглеждаше задъхан назад с комично щръкнало ухо. Момчето, като го виждаше, изглежда добиваше кураж и се придвижваше напред с нови сили, така че Кристин беше благодарна, че животното е с тях, макар че приликата му с Бренди, може би, беше допринесла за влошаване на психическото му състояние.

Наистина, тя беше започнала да се безпокои за кучето. Сняг беше замръзнал по космите на слабините и корема, също по опашката и по обраслите с козина върхове на ушите. Това още не го безпокоеше или не го охлаждаше твърде много, но как ли щеше да се чувства след един час? А след два? Лапите му също не бяха пригодени за каменистия терен. В края на краищата, то беше едно домашно животно, привикнало към лекия живот в предградията. Скоро лапите му щяха да бъдат натъртени и насечени, а то щеше да започне да куца и вместо да тича напред, щеше да се влачи отзад.

Ако Чубака не издържеше? Ако бедното куче умреше тук, как ли щеше да се отрази това на Джоуи?

Щеше ли да го убие?

Може би. Или щеше да го изпрати невъзвратимо дълбоко в неговото мълчание.

В продължение на няколко минути, Кристин чуваше отдолу зад тях далечно бръмчене и знаеше, че това сигурно са снегомобилите, които навлизаха с рев на горната поляна, приближавайки се към хижата. Този тъжен факт трябва да беше проникнал също и през замъгленото съзнание на Джоуи, защото в продължение на няколко минути гой правеше мъжествени усилия да се движи по-бързо нагоре.

Те достигнаха склона и спряха, за да си поемат дъх, но никой не продума, защото говоренето изискваше енергия, която те трябваше да пестят. Освен това и нямаше за какво толкова да се говори, с изключение може би на това, колко скоро може да бъдат хванати и убити.

На няколко метра от тях нещо изскочи от един оплетен с пълзящи растения крив кучешки дрян и се стрелна през гората, стряскайки ги.

Чарли светкавично насочи пушката.

Чубака застана в стойка и излая кратко и рязко.

Беше сива лисица, която за секунди се скри в сенките.

Кристин предположи, че лисицата е преследвала плячка — катерица, заек или нещо друго. През зимата животът тук сигурно беше труден. Симпатиите й, разбира се, бяха не за лисицата, а към нейната плячка. Тя много добре знаеше какво е да си преследван.

Чарли метна пушката обратно на рамото си и започнаха отново катеренето.

Върху последния склон преди билото дърветата растяха все по-нарядко и върху земята имаше повече сняг, но все още не трябваха снегоходки. Чарли намери една еленова пътека, която следваше най-лекия маршрут към плоското било. Където пътеката неизбежно минаваше през дълбок сняг, който можеше да затрудни Джоуи, елените бяха разчистили пътя (от последната голяма буря насам, оттук сигурно бяха минали дузини, отъпквайки снега с копитата си) и момчето беше в състояние да продължи само с малки хлъзгания.

Чубака се възбуди от миризмата на елени. Той скимтеше и ръмжеше, но без да лае. Кристин констатира, че Чубака не беше излаял нито веднъж, откакто бяха напуснали хижата. Дори когато беше стреснат от лисицата, той беше издал само лек звук, който не би могъл да се чуе надалеч. Чубака сякаш чувстваше, че лаят би дал сигнал на вещицата. Или, може би, той просто нямаше достатъчно енергия, за да лае и се катери едновременно.

Всяка крачка нагоре не само увеличаваше разстоянието между тях и техните преследвачи, но изглежда ги въвеждаше в лоши атмосферни условия. Като че ли зимата беше по-скоро географска реалност, отколкото състояние на атмосферата, по-скоро реално място, отколкото сезон и те навлизаха все по-дълбоко в нейното мразовито царство.

Небето изглеждаше не по-високо от върховете на дърветата. Поривите на вятъра бяха заменени от обилен сняг, който валеше косо между боровете и елите. Когато стигнаха, ръба на билото, където изобщо нямаше дървета, Кристин разбра, че наближава нова буря, която, по всичко личеше, щеше да бъде дори по-лоша от тази през последната нощ. Температурата бе паднала доста под нулата, а вятърът започваше да се завихря нагоре от долините, гонен от издигащия се вертикално по-топъл въздух. Той духаше по-силно и виеше по-яростно, дори когато стояха на едно място, опитвайки се да си поемат дъх. До два-три часа планината щеше да се превърне в бял ад, а те вече бяха лишени от топлия си подслон — хижата.

Чарли не се спусна веднага към следващата долина. Той се обърна и се взря замислено назад в пътя, по който бяха дошли. Имаше нещо наум. Кристин не знаеше какво, но се надяваше да е добро. Преследвачите ги превишаваха по брой и по въоръжение. Те трябваше да действат дяволски хитро, ако искаха да спечелят.

Кристин се приведе над Джоуи и го целуна по двете бузи, после го притисна до себе си, обръщайки го с гръб към вятъра.

Джоуи не говореше.

Очите му гледаха през нейните, както преди.

„Грейс Спайви, аз ще те убия — мислеше Кристин, обръщайки се назад. — Ще ти пръсна проклетата глава, заради това, което направи с моето момче.“

Чарли огледа билото, примигвайки, когато режещият вятър хвърляше сняг в лицето му и реши, че точно тук е мястото за засада. Билото беше продълговато, без дървета и ориентирано приблизително в посока север-юг. Широчината му на някои места беше около петнадесет метра, на други не по-голяма от тридесет. Той беше почти оголено от снега. Силните ветрове помитаха всичко. Скалите, изрязвани и заглаждани през вековете, стърчаха нагоре по дължината на цялото било, осигурявайки отлични скривалища. От някое от тях, Чарли би могъл да наблюдава изкачването на служителите на Здрача. В момента нямаше никаква следа от хората на Спайви. Разбира се, той не можеше да вижда на твърде голямо разстояние надолу в сенчестата гора, въпреки че непосредствено под него дърветата не растяха така на гъсто, както по-надолу по склоновете. Те се сливаха като стена на разстояние сто или сто и двадесет метра. Отвъд тази точка той не би могъл да забележи дори приближаването на цяла армия, а виещият и стенещ вятър шумеше силно в клоните на огромните дървета, така че той не можеше да чуе и евентуалния шум, който можеше да вдигат преследвачите.

Но Чарли чувстваше инстинктивно, че религиозните фанатици бяха все още на най-малко двадесет минути назад, а, може би, дори на повече. Чарли беше сигурен, че катерейки се нагоре към билото, забавяни от Джоуи, те са загубили ценни минути от аванса си. Но после се досети, че бандата на Спайви ще се изкачва предпазливо и ще бъде нащрек за друга засада, поне в продължение на първата четвърт или половин миля, докато не се възвърне увереността им. Те, вероятно, бяха спрели, за да претърсят хижата и сигурно бяха загубили няколко минути там. Той разполагаше с достатъчно време, за да се подготви да ги посрещне.

Момчето все още стоеше безучастно, почти изпаднало в кататония и дори не усещаше преданото потъркване на кучето в краката му.

— Ще се отправим надолу в следващата долина, докъдето можем да стигнем за пет минути, за да намерим подслон за малко — каза Чарли на Кристин. — После, аз ще се върна обратно тук и ще ги чакам.

— Не.

— Трябва да имам възможност да застрелям поне още един преди да се спуснат след нас.

— Не — възрази Кристин, клатейки непреклонно глава. — Ако ти възнамеряваш да ги чакаш тук, ние ще чакаме с теб.

— Невъзможно. Веднага щом приключа със стрелбата, ще трябва да се махна бързо. Ако вие сте тук, ще се движим по-бавно. Ще загубим много от нашия аванс.

— Мисля, че не трябва да се разделяме.

— Нямаме друг избор.

— Това ме плаши.

— Аз трябва да продължа да ги очиствам, ако мога.

Тя прехапа устни.

— Това продължава да ме плаши.

— Няма да е опасно за мен.

— Колкото е безопасен адът.

— Наистина не е опасно. Ще бъда над тях, когато започна да стрелям. Ще съм скрит добре. Те няма да разберат откъде идва огънят, докато не стане твърде късно, и аз ще съм се изтеглил. Всички предимства са на моя страна.

— Може би те изобщо няма да ни преследват чак дотук, горе.

— Ще ни преследват.

— Този поход не е лек.

— Ние ще се справим. Те също.

— Но Спайви е една старица. Тя не е за такива неща.

— Тогава, те ще я оставят в хижата с няколко пазача, а останалите ще продължат след нас. Трябва да им попреча, Кристин. Трябва да ги избия всичките. Кълна ти се, че една засада няма да бъде опасна. Ще застрелям един или двама от тях и ще се изплъзна, преди дори да открият моето местоположение и да отвърнат на огъня.

Тя не каза нищо.

— Хайде — подкани я той. — Губим време.

Кристин се поколеба, кимна и стана.

— Да вървим — каза тя.

Кристин беше страхотна жена. Чарли не познаваше много мъже, които биха изминали толкова път без да се оплакват, както бе постъпила тя, а и не си спомняше да е познавал друга жена, която би дала съгласието си да бъде оставена сама посред замръзналата гора при тези обстоятелства, независимо колко необходимо беше разделянето. Тя притежаваше толкова голяма емоционална сила и стабилност, колкото и красота.

Не много далеч на север, по протежение на билото, Чарли откри продължението на еленовата следа и те тръгнаха по нея надолу към долината. Пътеката правеше две зигзагообразни обръщания, за да избегне най-стръмните наклони и за да използва напълно предимството на най-удобните контури на терена. Чарли се надяваше да ги придружи през по-голямата част на пътя до долината, преди да се върне назад и устрои засада на хората на Спайви. Обаче еленовата пътека както улесняваше, така и добавяше разстояние при движението надолу и за пет минути те не само не стигнаха дъното на долината, но не бяха и преполовили пътя до нея.

Чарли намери едно място, където пътеката завиваше и минаваше под един скален навес, който образуваше защитна кухина. Не беше напълно оформена пещера, но мястото бе защитено от вятъра и слабо проникващия между дърветата сняг. В далечния край на нишата, точно срещу завоя на пътеката, склонът на хълма беше издаден напред към скалния навес и образуваше трета стена, така че естественото убежище беше оградено от три от четирите му страни.

— Чакайте ме тук — каза Чарли. — Добре ще е да се отчупят няколко изсъхнали клони от онзи голям смърч и да се запали огън.

— Но ти няма да се бавиш повече от двадесет или двадесет и пет минути, нали? Не си струва труда да се пали огън за толкова кратко време.

— Откакто сме напуснали хижата, ние непрекъснато сме се движили — каза той. — Непрекъснато сме генерирали телесна топлина. Но, стоейки тук неподвижно, вие ще започнете да чувствате студа по-силно.

— Ние носим топлоизолиращи…

— Няма значение. Все пак, има нужда от огън. Ако не ти, то Джоуи непременно ще се нуждае. Той не притежава физическите възможности на един възрастен човек.

— Добре. Или… може би да продължим да се движим надолу до еленовата пътека, докато ти ни настигнеш.

— Не. Човек може лесно да се загуби в тези гори. Пътеката може да се разклонява.

Тя кимна.

— Запалете огъня тук, на пътеката, но извън навеса — каза Чарли. — По този начин, пушекът няма да се събира отдолу при вас.

— Те няма ли да видят пушека? — попита Кристин.

— Не. Те, все още, са отвъд билото и не виждат добре небето. — Той бързо откопча снегоходките от раницата на гърба си. — В края на краищата, няма значение, дори да го видят. Аз ще бъда между вас и тях. Надявам се да премахна поне един, а може би двама и да накарам останалите да лежат най-малко десетина минути. През времето, докато тръгнат отново, огънят ще бъде угасен, а ние ще бъдем долу в долината. — Чарли бързо свали раницата и я остави на земята. Взе само винтовката и пълен джоб с патрони. — Сега, трябва да се върна там, горе.

Тя го целуна.

Джоуи изглеждаше безучастен.

Чарли се отправи обратно. Той бързаше по тясната еленова пътека, защото изкачването щеше да му отнеме повече време, отколкото слизането, а той нямаше много време за губене.

Оставянето на Кристин и Джоуи сами в гората беше най-рискованото нещо, което някога беше правил.

Джоуи и Чубака чакаха под скалния навес, докато Кристин отиде между дърветата и събере сухи клони за огъня. Под огромните, разперени, зелени и здрави клони, близо до стълбата, вечнозелените дървета осигуряваха голямо количество сухи клони, отрупани със стари борови шишарки и крехки кафяви игли, които щяха да бъдат отличен прахан. Всички те бяха изсъхнали, защото по-горните живи клони спираха снега далеч отгоре. Освен това, тежестта на тези, огънати от снега, по-горни клони, бе счупила и разцепила сухите клони под тях, така че за нея беше относително лесно да извърти и отчупи нужните й подпалки. Кристин бързо събра голяма купчина от тях.

На бърза ръка, със струя запалителна течност и клечка кибрит, Кристин запали буен огън пред убежището. Веднага щом почувства топлината, тя осъзна колко дълбоко в нейните кости бе проникнал студът въпреки всички зимни дрехи, които носеше и разбра колко би било опасно да чака тук неподвижно без огъня.

Джоуи се облегна назад на скалната стена и се взря в огъня с безучастно изражение на лицето и очи, които приличаха на шлифовано стъкло, изпразнени от всичко, освен от отражението на подскачащите пламъци.

Кучето легна и започна да ближе едната си лапа, а после и другата. Кристин не беше сигурна, дали неговите лапи бяха само натъртени или и ожулени, но виждаше, че той изпитва болка, въпреки че не виеше, нито скимтеше.

Камъкът около тях започна да поглъща топлината от огъня и поради това, че вятърът не влизаше в затвореното от три страни пространство, скоро въздухът стана изненадващо топъл.

Както седеше до Джоуи, Кристин свали ръкавиците си, отвори ципа на един от джобовете на топлоизолиращото яке, извади от него кутия с патрони и я остави до ловната пушка, която беше вече заредена. В случай, че Чарли изобщо не се върнеше… и в случай, че това стореше някой друг.