Дийн Кунц
Служители на Здрача (19)

19.

От задната страна на къщата бяха прозорците към трапезарията, кухнята, къта за закуска и всекидневната. Към всекидневната водеше двукрила стъклена врата. О’Хара я опита, макар да беше сигурен, че е заключена. Беше точно така.

Вътрешният двор беше гол. Никакви саксии. Никаква градинска мебел. Откритият плувен басейн беше източен, може би за пребоядисване.

О’Хара стоеше до стъклената врата и наблюдаваше къщата на север от тази. Шестфутова стена отделяше този имот от съседния, следователно можеше да вижда само втория етаж на другата къща. Той беше тъмен. На юг, откъм другата стена, се виждаше втория етаж на друга къща, който беше осветен. Никой не гледаше от прозорците.

Задната страна също беше оградена със стена, но къщата в тази посока беше очевидно едноетажна, защото не се виждаше от двора, в който стоеше О’Хара.

Той извади едно джобно фенерче и започна да изследва стъклата на вратата и прозорците. Движеше се бързо от страх да не бъде забелязан. О’Хара търсеше жици, фотоклетки и каквото и да било алармено устройство. Кварталът беше от тези, в които една трета от къщите можеше да бъдат съоръжени с алармени устройства. Той не откри нищо.

О’Хара изключи фенерчето, порови в чантата и извади оттам едно компактно, захранвано от батерии, електронно устройство с големината на малък транзистор. От едната му страна излизаше проводник с дължина осемнадесет инча^[1], който завършваше с вакуумна чаша с големината на капак от буркан за майонеза. Той закрепи вакуумната чаша върху стъклената плоскост на вратата.

В О’Хара отново се прокрадна чувството, че нещо опасно се приближава към него и студени тръпки го полазиха по гърба, когато се обърна в тъмнината на задния двор. Вятърът шумолеше чрез дебелите крехки листа на един огромен фикус, съскаше в листата на две палми и люлееше по-малките храсти. Но празният открит плувен басейн беше този, който привлече вниманието на О’Хара и стана център на страха му. Внезапно му хрумна, че нещо голямо и противно се крие в басейна, вслушва се в шума от неговите движения и чака подходящия момент, за да изскочи. Нещо, което беше се откъснало от мрака. Нещо, което беше се издигнало от дупките на Ада. Нещо, изпратено да му попречи да убие момчето. Освен неизброимите звуци на вятъра, той мислеше, че чува и един зловещ звук от плъзгане на нещо мокро, идващ от басейна и внезапно студ го прониза до костите.

Баумберг се върна с двете чанти, стряскайки О’Хара.

— Ти също ли чувстваш това? — попита Баумберг.

— Да — отвърна О’Хара.

— Той е ето там. Самият Звяр. Или някой от неговите вестоносци.

— В басейна — каза О’Хара.

Баумберг се взря в черната яма в средата на поляната.

— Да — каза накрая той. — Аз го чувствам. Там долу в басейна.

„Ако започнем да се съмняваме в силата на Майка Грейс да ни защитава, това може само да ни навреди — каза си О’Хара. — Нещо може да ни спре, само ако загубим нашата вяра или оставим да ни завладее страхът.“

Така беше им казала Майка Грейс.

Майка Грейс никога не грешеше.

О’Хара се обърна отново към стъклената врата. Вакуумната чаша продължаваше да стои здраво закрепена към едно от стъклата. Той включи малкото устройство и в средата света покрит със стъкло циферблат. Този уред представляваше детектор на звукови вълни, който щеше да им каже дали къщата е съоръжена с безжична алармена система, която защитаваше сградата чрез откриване на движение. Осветеният циферблат не помръдна, което означаваше, че няма никакъв вид радиовълнова активност във всекидневната зад стъклената врата.

Преди Майка Грейс да го приобщи към нейната вяра, О’Хара беше професионален крадец и бе дяволски добър в своя занаят. Грейс имаше склонност да търси хора за нейни последователи сред тези, които бяха най-далеч от Бога. Църквата на Здрача можеше да се добере до богатство от умения и знания, каквито липсват в църквите на средно равнище, чиито членове бяха почтени, кротки и миролюбиви. Понякога това беше благодат.

О’Хара откачи вакуумната чаша от стъклото, изключи вълновия детектор и го върна в чантата. После извади от нея лейкопласт и ножица. Отряза няколко ивици и ги залепи върху стъклото близо до дръжката на вратата. Когато то бе изцяло покрито, О’Хара го удари с юмрук. Стъклото се разби на парчета, но почти безшумно, всички парчета останаха залепени за лейкопласта. Той извади парчетата от рамката, остави ги настрана, пресегна се през нея, намери пипнешком резето, освободи го и отвори.

Сега беше съвсем сигурен, че няма никаква алармена система, но трябваше да провери още нещо. О’Хара коленичи на двора, пресегна се през прага и повдигна килима. Под него нямаше никаква алармена подложка, а само ватирана подплънка.

О’Хара постави килима на мястото му. Той и Баумберг влязоха в къщата, вземайки трите чанти.

О’Хара затвори и заключи стъклената врата.

Той погледна към тревната площ зад къщата.

— То вече не е там — каза Баумберг.

— Не е — съгласи се О’Хара.

Баумберг погледна през неосветената всекидневна към къта за закуска и тъмната кухня зад него.

— Сега то е вътре с нас — каза той.

— Да — каза О’Хара, който беше почувствал враждебното присъствие в къщата веднага щом прекрачиха прага.

— Да можехме да запалим някоя лампа — каза неспокойно Баумберг.

— Предполага се, че къщата е напусната. Съседите ще забележат светлините и може би ще извикат полицаите.

Една дъска изскърца над главите им от стаята на втория етаж.

Преди да премине към вярата на Майка Грейс, в дните, когато беше крадец, промъквайки се тихо по своя път към ада, О’Хара си представяше, че скърцането е само шум от улягане, един от многото безсмислени звуци, които издава една празна къща, когато местата на свързване се разширяват или свиват като реакция от влажността (или от нейната липса) във въздуха. Но тази нощ той знаеше, че това не е звук от улягане.

Старите приятели на О’Хара и някои от членовете на неговото семейство казваха, че е станал параноик откакто се е присъединил към Църквата на Здрача. Те просто не можеха да разберат. Неговото поведение изглеждаше параноично само защото беше видял истината, както беше го научила Майка Грейс, а неговите стари приятели и семейството му нямаше да бъдат спасени. Неговите очи бяха отворени, докато техните очи продължаваха да бъдат невиждащи.

Още шум от скърцане над главите им.

— Нашата вяра е един щит — каза треперещ Баумберг. — Ние не смеем да се съмняваме в това.

— Майка ни е осигурила с броня — каза О’Хара.

Скръъъъъц.

— Ние вършим Божа работа — каза Баумберг, предизвиквайки тъмнината, която изпълваше къщата.

О’Хара включи джобното фенерче, закривайки го с едната ръка, за да осигури само светлина, която да ги води, но да не се вижда отвън.

Баумберг го последва до стълбите и нагоре по тях до втория етаж.