Дийн Кунц
Служители на Здрача (7)

7.

Чарли Харисън беше горд със своите успехи. Той беше започнал от нищо, бе просто едно дете от бедняшката част на Индианаполис. Сега, на тридесет и шест години, Чарли беше собственик на преуспяващ бизнес (пълен собственик от оттеглянето на основателя на компанията Харви Клемет) и живееше добър живот в Южна Калифорния. Ако не беше още точно на върха на успеха, той бе изминал най-малко осемдесет процента от пътя до него и гледката от височината на сегашното издигне беше напълно задоволителна.

Канторите на Клемет-Харисън не бяха отдалечени като долнопробните помещения на частните детективи в романите и филмите. Тези стаи, намирайки се на петия етаж на пететажна сграда на една тиха улица в Коста Меса, бяха уютни и подредени с вкус.

Приемната правеше добро първо впечатление на новите клиенти. Тя беше застлана със скъп килим, а стените бяха покрити с тънка растителна тъкан. Мебелировката беше нова и също с високо качество. Стените не бяха украсени с евтини репродукции. На тях имаше три сериграфии от Ейвинд Ърл на стойност повече от хиляда и петстотин едната.

Личният кабинет на Чарли беше в известна степен по-луксозен от приемната и все пак нямаше скучния и сериозен вид, предпочитан от адвокати и други професионалисти. Ламперия от бяло дърво достигаше до средата на стените. Там имаше щори от бяло дърво на прозорците, модерно бюро от Хенредон, кресла покрити с лека зелена басма от Бруншвиг&Филс. На стените имаше две големи, пълни със светлина картини от Мартин Грийн, подводни сцени на ефирен растителен живот, раздвижен грациозно от мистериозни течения и приливи. Няколко големи растения, най-вече папрати, висяха от тавана или почиваха на поставки от палисандрово дърво. Ефектът беше почти субтропичен и още, създаваше се впечатление за спокойствие и богатство.

Но когато Кристин Скавело прекрачи прага, Чарли внезапно почувства, че стаята е ужасно неподходяща. Да, тя беше светла, добре балансирана, богато подредена и наистина прелестна, но въпреки това изглеждаше безнадеждно недодялана и дори крещящо ярка в сравнение с тази поразителна жена.

Той излезе иззад бюрото си и се представи:

— Мисис Скавело, аз съм Чарли Харисън. За мен е истинско удоволствие да се срещна с вас.

Тя прие ръката му и каза, че срещата е удоволствие също и за нея.

Косата й беше гъста, лъскава, много тъмно кестенява, почти черна. На него му се искаше да прекара пръстите си през нея. Искаше му се да пъхне лицето си в косата й и да я помирише.

Непривикнал да има такава една силна и непосредствена реакция спрямо когото и да било, Чарли се овладя. Той я разгледа по-подробно и възможно най-безстрастно. Каза си, че тя не е съвършена и определено не е поразително красива. Хубавичка, да, но не омайваше. Веждите й бяха разположени някак си твърде високо, скулите й изглеждаха малко масивни, а носът й беше леко чип.

Въпреки това, с притаен дъх и прекалено любезен тон, той каза:

— Извинявам се за състоянието на кабинета.

Чарли беше изненадан и поразен да се чуе да прави такова изявление.

— Защо трябва да се извинявате? — попита озадачена Кристин. — Той е приятен.

— Наистина ли мислите така? — попита, примигвайки той.

— Абсолютно. Той е неочаквано приятен. Изобщо не е това, на което си мислех, че прилича кабинетът на един частен детектив. Но това само го прави по-интересен, по-привлекателен.

Очите й бяха огромни и тъмни. Ясни, откровени очи. Всеки път, когато ги срещаше, дъхът му замираше за момент.

— Сам съм го подредил — каза той, решавайки, че в края на краищата, стаята не изглежда съвсем зле. — Не съм ползвал услугите на специалист по вътрешно обзавеждане. — Вие имате истински усет за това.

Той й посочи един стол и когато тя седна, забеляза, че има хубави крака и глезени със съвършена форма.

Но аз съм виждал и други хубави крака, и други така добре оформени глезени, помисли си Чарли с известно объркване. И никога преди не съм бил завладяван от този юношески копнеж и не съм чувствал такова странно внезапно надигне на хормоналното ниво.

Той или беше по-груб, отколкото се мислеше, или реагираше по-силно, отколкото заслужаваше нейната външност.

Може би нейната привлекателност не беше толкова в нейния външен вид, колкото в начина, по който се здрависваше, вървеше или се държеше (с лекота и грациозност), в нейния глас (тих, непресторен, женствен, с нотка на сила) и в начина, по който срещаше неговия поглед (открито). Въпреки обстоятелствата, при които той я срещаше, въпреки, че тя имаше сериозен проблем, който я безпокоеше, неговата клиентка притежаваше едно необикновено вътрешно спокойствие, което го интригуваше.

Това също не е твърде добро обяснение, мислеше той. Кога някога съм искал да скоча в леглото с една жена само заради нейното необикновено вътрешно спокойствие?

Добре, така той нямаше да бъде в състояние да анализира това чувство, още не. Трябваше просто да живее с него и да се опита да го разбере по-късно.

— Може би не трябваше да ви казвам, че се интересувам от вътрешно обзавеждане — каза той, пристъпвайки зад бюрото си и сядайки на стола. — Това май наистина е погрешна представа за един частен детектив.

— Напротив — отвърна тя, — това ми подсказва, че вие сте наблюдателен, възприемчив, вероятно много чувствителен и имате отлично око за подробностите. Тези са качествата, които бих се надявала да притежава всеки човек с вашата професия.

— Правилно! Точно така — съгласи се той, радостно усмихнат и възхитен от нейното одобрение.

Чарли беше поразен от почти непреодолимото си желание да целуне нейните вежди, нейните очи, мястото между очите й, върха на носа й, нейните бузи, нейната брадичка и накрая нейните изваяни устни.

Но той само каза:

— Ами, мисис Скавело, какво мога да направя за вас?

Тя му разказа за старицата.

Чарли беше шокиран, заинтригуван и й съчувстваше, но се чувстваше също и неловко, защото човек никога не знае какво да очаква от ексцентрични типове като тази старица. Освен това, Чарли знаеше колко е трудно да проследиш и си имаш работа с някой от този тип виновници. Той много повече предпочиташе хората с ясни, разбираеми мотивации. Разбираемите мотивации бяха тези, които правеха неговата професия възможна: алчност, сладострастие, завист, ревност, отмъщение, любов, омраза — суровия материал за неговия промишлен отрасъл. Слава Богу за слабостите и несъвършенствата на човечеството, защото в противен случай той щеше да бъде без работа. Чарли се притесняваше също, защото се страхуваше, че може да разочарова Кристин Скавело, а ако я разочароваше, тя щеше да излезе завинаги от неговия живот. И ако тя излезеше завинаги от неговия живот, той трябваше да се задоволява само с мечтите за нея, а беше дяволски много стар за мечти от този род.

Когато Кристин завърши изброяването на събитията от тази сутрин (убийството на кучето, телефонното обаждане на старицата) Чарли попита:

— Къде е вашият син сега?

— Отвън във вашата приемна.

— Добре. Той е в безопасност там.

— Никъде не съм сигурна, че е в безопасност.

— Отпуснете се. Не е настъпил краят на света. Наистина не е.

Чарли й се усмихна, за да й покаже, че това не е краят на света. Той искаше да я накара да му отвърне на усмивката, защото беше сигурен, че нейната усмивка ще направи миловидното й лице още по-очарователно, но тя изглежда нямаше усмивка в себе си.

— Добре. Относно тази старица… Вие ми я описахте твърде подробно — каза Чарли. Той беше си водил бележки, докато тя говореше. Сега ги погледна. — Но има ли още нещо за нея, което да ни помогне да я идентифицираме?

— Разказах ви всичко, което си спомням.

— Ами белези? Имаше ли тя някакви белези?

— Не.

— Носеше ли очила?

— Не.

— Ние казахте, че тя е някъде около седемдесетгодишна…

— Да.

— … и лицето й почти без бръчки.

— Точно така.

— Неестествено гладко и някак подпухнало, казахте вие.

— Кожата й, да. Аз имах леля, на която биеха кортизонови инжекции срещу артрит. Лицето й беше като на тази жена.

— Носеше ли някаква медна гривна или някакви медни пръстени?

— Медни ли?

— Това са само празни приказки, разбира се, но много хора вярват, че бижута от мед помагат при артрит. Аз също имах една леля с артрит и тя носеше меден гердан, по една медна гривна на всяка ръка, няколко медни пръстена и дори медна гривна на глезена на единия крак. Тя беше дребна, слаба женица, притискана от калпави бижута. Кълнеше се, че те й действат много добре, но тя никога не започна да се движи дори и малко по-лесно, нито получи някога някакво облекчение на болката.

— Тази жена не носеше никакви медни бижута. Множество други бижута, както казах, но нищо от мед.

Чарли погледна бележките си.

— Тя не ви е казала името си…

— Не.

— … но носеше ли монограм, вероятно на блузата си…

— Не.

— … или не бяха ли изписани нейните инициали на някой от пръстените й?

— Не мисля. Ако са били изписани, не съм забелязала.

— И вие не видяхте откъде е дошла?

— Не.

— Ако знаехме от какъв вид кола е излязла…

— Нямам никаква представа. Почти бяхме стигнали при нашата кола и тя просто изникна пред нас.

— Какъв вид кола беше паркирана до вашата?

Докато Кристин мислеше, Чарли изучаваше лицето й, търсейки несъвършенства. Нищо на този свят не беше съвършено. Всичко имаше най-малко един дефект. Дори една бутилка Лафайт Ротшилд можеше да има лоша тапа или да съдържа твърде много танин. Дори един Ролс Ройс можеше да не бъде изрядно боядисан. Пастетът от печени фъстъци на Рийс беше безспорен деликатес, но от него се дебелееше. Обаче, колкото и внимателно да изследваше лицето на Кристин Скавело, той не можеше да му намери никакъв кусур. О, да, ами чипия нос, масивните скули и твърде високо разположените вежди? Но в нея тези неща не му правеха впечатление на несъвършенства. Те бяха само… ами, отклонения от обикновеното определение за красота, нейната собствена външност…

Но какво, по дяволите, става с мен? — питаше се той. — Аз трябва да престана да се занасям с нея, сякаш съм страдащ от любов ученик.

От една страна Чарли харесваше чувството, което го изпълваше. То беше свежо и ободряващо. От друга страна той не го харесваше, защото не го разбираше, а естествено за него беше да иска да разбира всичко. Ето защо той бе станал детектив — да намира отговори, да разбира.

Кристин примигна и вдигна поглед към него.

— Спомням си — каза тя. — Това не беше кола, паркирана до нашата. Това бе един пикап.

— С рисунки по него ли? Какъв вид?

— Бял.

— Имах предвид каква марка?

Тя отново сбърчи вежди, опитвайки се да си спомни.

— Стар или нов? — попита той.

— Нов. Чист, блестящ.

— Забелязахте ли някакви вдлъбнатини, драскотини?

— Не. А марката беше Форд.

— Добре. Много добре. А знаете ли от коя година?

— Не.

— Кола за развлечения ли беше? С един от тези кръгли прозорци отстрани?

— Не. Много обикновен. Като пикап, който някой би използвал за работа.

— Имаше ли името на някоя компания отстрани?

— Не.

— Изобщо нещо изписано върху него?

— Не. Той беше просто чисто бял.

— Ами, табелката с номера?

— Не я видях.

— Вие сте минала покрай задната част на пикапа. Забелязала сте, че марката е Форд. Табелката с номера трябва да е била точно там.

— И аз мисля така. Но не я погледнах.

— Ако това стане необходимо, ние ще можем, вероятно, да получим номера от вас чрез хипноза. Засега поне имаме нещо малко, с което да започнем.

— Ако тя е излязла от пикапа.

— Като начало ще приемем, че е излязла от него.

— А това може да е грешка.

— А може и да не е.

— Тя би могла да дойде от която и да е точка на паркинга.

— Но тъй като трябва да започнем отнякъде, ние можем да започнем и от пикапа — поясни търпеливо той.

— Тя може да е дошла от съвсем друга редица коли. Ние може би просто ще загубим време. Аз не искам да губим време. Тя не губи време. Аз имам едно ужасно предчувствие, че ние не разполагаме с много време.

Нейните нервни, неспокойни движения се засилиха рязко и преминаха в неконтролируемо треперене, което разтърси цялото й тяло. Чарли установи, че тя употребява значително усилие, за да запази присъствие на духа.

— Спокойно — каза той. — Успокойте се. Всичко ще се уреди. Няма да позволим да се случи нищо лошо на Джоуи.

Кристин беше бледа и гласът й трепереше, когато заговори:

— Той е толкова сладък, едно такова малко сладко дете. Той е смисълът на моя живот… смисълът на всичко. Ако нещо му се случи…

— Гарантирам ви, че нищо няма да му се случи.

Кристин започна да плаче. Тя не хлипаше, не виеше и не викаше истерично. Само започна да диша дълбоко на пресекулки, очите й се навлажниха и сълзи се плъзнаха надолу по бузите й.

Чарли бутна назад стола от бюрото си и стана, искайки да я утеши. Чувстваше се непохватен и неспособен да го стори.

— Мисля, че се нуждаете да пийнете нещо — каза той:

Тя поклати отрицателно глава.

— Това ще помогне — увери я той.

— Аз не пия много — каза, треперейки тя и сълзите й потекоха по-силно отпреди.

— Само една глътка.

— Твърде е рано — каза тя.

— Минава единадесет и половина. Почти време за обяд. Освен това, ще бъде като лекарство.

Чарли отиде до барчето, което стоеше в ъгъла до единия от двата големи прозореца. Той отвори долните вратички, извади една бутилка Чивас Регал и една чаша, постави ги на мраморната плоча отгоре и наля две унции уиски.

Докато затваряше бутилката, той хвърли случаен поглед през прозореца до него… и замръзна. Един бял пикап марка Форд, чист и блестящ и без никакви реклами по него беше паркирал на отсрещната страна на улицата. Поглеждайки над върховете на най-горните листа на една финикова палма, която бе пораснала почти до неговия прозорец на петия етаж, Чарли видя, че един човек в тъмни дрехи беше се облегнал отстрани на пикапа.

Съвпадение.

Мъжът изглежда ядеше. Просто един работник, който беше спрял на спокойната странична улица, за да изяде ранния си обяд. Това е всичко. Сигурно не можеше да е нещо повече.

Съвпадение.

Или може би, не. Мъжът долу изглежда също че наблюдаваше фасадата на тази сграда. Той изглежда отхапваше от обяда си и едновременно с това надзираваше мястото. В миналото Чарли беше включван в Дузини полицейски надзори. Той знаеше как изглежда един полицейски надзор и това дяволски много му приличаше на такъв, макар да беше много явен и любителски.

— Нещо не е ли наред? — попита зад него Кристин.

Той беше изненадан от нейната проницателност, особено като се има предвид, че беше възбудена и още плачеше.

— Надявам се, че обичате уиски — каза той.

Чарли се отвърна от прозореца и й занесе питието.

Кристин го прие без повече да протестира. Тя държеше чашата с две ръце, но все още не можеше да овладее треперенето си. Тя отпи твърде придирчиво от уискито.

— Изпийте го наведнъж — посъветва я Чарли. — На две глътки. Така ще може малко да ви успокои.

Кристин направи както й каза Чарли и той разбра, че тя наистина не пие много, защото направи гримаса от горчивината на питието, въпреки че Чивас беше едно от най-добрите видове уиски.

Чарли взе от нея празната чаша, занесе я обратно към барчето, изплакна я на малката мивка и я остави на дъската за отцеждане.

Той отново погледна през прозореца.

Белият пикап беше още там.

Там беше и мъжът в тъмните панталони и риза, консумиращ своя обяд с привидно безразличие.

— Чувствате ли се по-добре? — попита Чарли, връщайки се към Кристин.

Лицето й бе придобило малко цвят. Кристин кимна.

— Извинявайте, че се отпуснах така пред вас.

Той се облегна на ръба на бюрото си, оставайки стъпил с един крак на пода.

— Няма за какво да се извинявате — усмихна й се Чарли. — Повечето хора, ако бяха така уплашени като вас, щяха да прекрачат прага, говорейки несвързано през плач. Вие се държите съвсем добре.

— Нямам чувството, че успявам — каза тя, извади една носна кърпичка от портмонето си и си издуха носа. Но мисля, че вие сте прав. Една луда стара дама не е края на света.

— Точно така.

— Няма да бъде толкова трудно да се справим с една луда стара дама.

— Това се казва дух — каза Чарли.

Но той си помисли: Една луда стара дама ли? А кой беше човекът с белия пикап?