Дийн Кунц
Служители на Здрача (66)

66.

Кристин беше започнала да мисли, че те никога няма да излязат от поляната.

Това беше по-лошо от снежната буря. Неразличимост на релефа с вятър, който беше толкова силен, че приличаше на ураган при тропически климат, а снегът падаше така обилно и бързо, че Кристин не виждаше на повече от два или три фута пред себе си. Светът беше изчезнал. Тя се движеше през един кошмарен пейзаж без подробности, в един свят само от сняг и сива светлина. Гората не се виждаше от никоя страна. Кристин невинаги виждаше Джоуи, когато последният изоставаше на разстояние, колкото бе дължината на въжето. Това беше ужасно. И макар светлината да беше сива и разсеяна, имаше един всепроникващ блясък, който изгаряше в нейните очи и тя съзнаваше, че опасността от снежна слепота е съвсем реална. Какво щяха да правят, ако трябваше да опипват своя път през поляната без да виждат, търсейки североизточния край на долината само по инстинкт? Кристин знаеше отговора: те щяха да умрат. Тя спираше на всеки тридесет крачки, за да погледне компаса, закътвайки го в своите облечени в ръкавици ръце и въпреки че се стараеше да се движат по права линия, няколко пъти откриваше, че следват погрешна посока и трябваше да коригира курса.

Дори да не се заблудяха и загубеха, те можеха да умрат тук, ако не се движеха достатъчно бързо, защото студът бе по-силен, отколкото Кристин изобщо можеше да си представи. Той беше толкова силен, че тя нямаше да се изненада, ако внезапно замръзне права по средата на крачка.

Кристин се безпокоеше за Джоуи, но момчето се държеше на крака и се движеше тежко до нея дълго след като тя очакваше да падне. Неговото квази-кататонично отдръпване беше по ирония на съдбата от полза при тези обстоятелства. Понеже не беше в хармония с реалния свят, студът и вятърът му влияеха по-малко, отколкото в противния случай. Но дори така, природните сили щяха да вземат своя данък след известно време. Кристин трябваше скоро да го отведе от поляната в относителния подслон на гората, независимо дали щяха да достигнат или не мястото, където се намираха пещерите.

Чарли беше по-зле от момчето. Той често се препъваше и няколко пъти пада на колена. След пет минути, Чарли започна от време на време да се обляга на Кристин за подкрепа. След десет минути се нуждаеше от нея по-често. След петнадесет минути, той непрекъснато се нуждаеше от подкрепа и ходът им се забави почти до тътрене.

Кристин не можеше да каже нито на него, нито на Джоуи, че скоро възнамерява да се насочи към гората, защото вятърът правеше разговора невъзможен. Когато беше с лице към вятъра, думите бяха натъпквани обратно в гърлото й в момента, в който ги изговаряше, а когато бе с отвърнато от него лице, те бяха разкъсвани като слаба тъкан и разпръсквани в безсмислени срички.

В продължение на дълги минути тя губеше Чубака от погледа си и няколко пъти беше сигурна, че никога повече няма да го види, но той винаги се появяваше отново, изтощен и слаб, но жив. Козината му беше покрита с ледена кора и когато се появеше сред бушуващите снежни вихри, Чубака приличаше на куче, връщащо се от оня свят.

Вятърът помиташе почти напълно от снега обширни площи, оставяйки на места само няколко инчов слой, но при най-краткото му спиране се трупаха преспи. Те запълваха набраздявания и вдлъбнатини, създавайки капани, които не можеха нито да се видят, нито да се избегнат. Те бяха изоставили снегоходките на Чарли заедно с неговата раница отчасти, защото раненото рамо не му позволяваше повече да ги носи и отчасти, защото краката му не бяха достатъчно стабилни, за да ги използва. В резултат на това, Кристин и Джоуи не можеха да използват своите снегоходки, за да прекосяват преспите, защото трябваше да следват този път, който можеше да преодолее и Чарли. Понякога Кристин внезапно осъзнаваше, че е нагазила в сняг до колената си, после до средата на бедрото и в по-дълбок и трябваше да се връща, за да търси обходен път около преспата, а това не беше лесно, тъй като не можеше да види къде, по дяволите върви. Друг път стъпваше в дупки, които снегът беше запълнил. Без никакво предупреждение, от една крачка до следващата, тя внезапно се оказваше потънала до кръста в сняг.

Кристин се страхуваше от внезапно пропадане или от някоя наистина дълбока дупка на поляната. Такива дупки не бяха нещо необикновено за планинска местност като тази. Те бяха преминали покрай няколко много стари и с ръб от загладен от водата варовик. Ако тя направеше някоя погрешна стъпка и пропаднеше в снега до над главата си, Чарли можеше да не бъде в състояние да я измъкне отново, дори да не беше си счупила нищо при падането. По същия начин, тя не беше сигурна, дали ще може да ги измъкне от подобен капан, ако Чарли или Джоуи попаднеха в него.

Кристин така се разтревожи от тази опасност, че спря и развърза въжето от кръста си. Страхуваше се да не повлече Джоуи заедно със себе си в някоя пропаст. Тя нави въжето на дясната си ръка. Така можеше винаги да го освободи, ако наистина пропаднеше в някоя дупка.

Кристин си казваше, че нещата от които най-много се страхуваме, никога не ни се случват, че винаги на главата ни се стоварва нещо друго, нещо напълно неочаквано, като случайната им среща с Грейс Спайви в паркинга на Сауд Коуст Плаца последния неделен следобед. Но, когато те бяха навлезли дълбоко в поляната и когато тя беше почти готова да ги поведе обратно към гората на изток, най-лошото, в края на краищата, се случи.

Чарли току-що беше намерил в себе си нови резерви от сила и беше се пуснал от нейното рамо, когато снега, в който стъпи, внезапно се оказа дълбок и Кристин установи, че се е случило точно това, от което се страхуваше. Тя се опита да се отдръпне назад, но, подпомагана и от вятъра, беше започнала вече да се накланя напред. Цялата й инерция беше в тази посока, така че тя не можа навреме да запази равновесие. Изпускайки силен вик, който вятърът смекчи до тихо възклицание, Кристин пропадна в сняг до над главата си и удари дъното с левия крак болезнено извит под нея.

Тя вдигна поглед и видя снега да се сипе върху нея и да запълва дупката, която бе направила при пропадането си през него.

Кристин можеше да бъде погребана жива.

Тя беше чела вестникарски истории за работници, погребани живи, задушени или премазани в изкопи не по-дълбоки от тази дупка. Разбира се, снегът не беше толкова тежък и мръсен, колкото пясъка, така че нямаше да бъде премазана. Тя щеше да е в състояние да си пробие път през него и дори да не можеше да го стори, щеше поне да може да диша, защото снегът не беше така плътен и задушаващ, както пръстта. Тази констатация обаче не намали нейната паника.

Кристин подскочи миг, след като достигна дъното, въпреки болката в крака си и задраска за твърда опора на ръцете в скритата стена на канала или ямата, в която беше пропаднала. Обаче не можа да я намери. Имаше само сняг. Мек, пластичен и вбесяващо нематериален сняг.

Тя продължаваше да вика. Буца сняг падна в отворената й уста и я задави. Ямата се ронеше над нея от всички страни, засипвайки я със сняг до рамената, после до брадичката. Господи! Кристин продължава отчаяно да отстранява снега от главата си, за да запази лицето и ръцете си свободни, но той я затрупваше по-бързо, отколкото тя можеше да го отстранява.

Лицето на Чарли се появи отгоре. Той лежеше на земята надвесен над ръба на дупката и се взираше надолу. Чарли викаше нещо, но Кристин не можеше да го разбере какво казва.

Тя отмахваше снега, но той продължаваше да се сипе отгоре й. Това беше един непрекъснато нарастващ снегопад, който се спускаше от преспите около нея, докато накрая буквално притисна бодящите я ръце до страните й. Не! А снегът продължаваше да се срутва навътре, достигайки отново до брадичката и до устата. Тя стисна устни и затвори очи. Беше сигурна, че ще остане изцяло отдолу, че снегът ще покрие главата й, че Чарли никога няма да бъде в състояние да я извади и че това ще бъде нейния гроб. Обаче хлътването престана преди да бъде покрит носът й.

Кристин отвори очи и погледа към Чарли от дъното на една бяла фуния. Снежните стени бяха неподвижни, но във всеки момент можеха да трепнат и да продължат да се срутват върху нея.

Тя се страхуваше да мръдне и дишаше тежко.

Джоуи. Какво правеше Джоуи?

Кристин бе освободила въжето (и Джоуи) веднага щом беше почувствала, че ще пропадне в ямата. Надяваше се, че Чарли беше го спрял, преди той също да падне вътре. В своето, подобно на транс състояние, момчето нямаше непременно да спре, само защото тя е пропаднала под снега. Ако Джоуи беше паднал в пряспата, те, вероятно, никога нямаше да го намерят. Снегът щеше да го затрупа и те нямаше да могат да го открият по виковете му при този вой на вятъра и поради заглушаването им от няколкото фута сняг.

Тя не вярваше, че сърцето й може да тупа толкова бързо и силно без да се пръсне.

Отгоре Чарли беше протегнал здравата си ръка с отворена длан и правеше жест ела-при-мен с пръстите.

Ако Кристин успееше да освободи ръцете си от снега, който сега ги притискаше, тя щеше да може да се хване за него и с общи усилия да се опитат да я измъкнат от дупката. Но при освобождаването на ръцете си, тя можеше да предизвика нов снегопад, който да покрие главата й с няколко фута сняг. Тя трябваше да бъде внимателна, да се мърда бавно и предпазливо.

Кристин изви дясната си ръка назад и напред под снега, за да направи по този начин кухина. После обърна дланта нагоре и зачопли снега с пръсти, оставяйки го да пада в кухината покрай ръката й. Така тя направи за секунди един тунел до повърхността. След това провря ръката си през тунела и тя се появи безпрепятствено от пръстите до над лакътя. Кристин я издигна нагоре и улови протегнатата ръка на Чарли. Може би, в края на краищата, щеше да успее. После изрови и другата си ръка и хвана с нея китката на Чарли.

Снегът около нея помръдна, но само малко.

Чарли започна да тегли, а тя се надигна.

Бялата стена започна отново да пада. Снегът засмукваше Кристин като подвижен пясък. Стъпалата й се отлепиха от дъното, когато Чарли я задърпа нагоре, а тя започна лудо да рита, търсейки стената на ямата. Накрая я намери и се опита да забие ходилата си в нея, за да я използва и се избута нагоре. Чарли се отдръпваше назад, продължавайки да я дърпа нагоре. Това сигурно беше мъчително за него, тъй като напрежението минаваше през здравите му ръка и рамо в раненото рамо, изсмуквайки последните му останали сили. Но работата вървеше. Слава Богу. Всмукващият сняг я пускаше. Тя беше вече достатъчно високо, за да рискува да се държи за ръката на Чарли с едната си ръка и да се залови с другата за ръба на ямата. Лед и замръзнала земя поддадоха под пръстите й, но тя се хвана отново, този път за нещо здраво. С помощта на Чарли и наличието на здрава земя, на която да се хване, Кристин успя да се измъкне навън върху гърба си. Тя дишаше тежко и хленчеше с деморализиращото чувство, че е избегнала студения стомах на едно живо същество и че едва не е била разкъсана от един звяр, съставен от лед и сняг.

Внезапно, Кристин установи, че ловната пушка, която висеше на рамото й, когато падна в дупката, беше се изхлузила иди ремъка беше се скъсал. Тя сигурно още беше вътре. Но след като Чарли изтегли Кристин, дупката беше се затворила зад нея. Ловната пушка беше загубена.

Това нямаше значение. Хората на Спайви нямаше да ги последват през снежната виелица.

Кристин застана на ръце и колена и се отдалечи пълзешком от снежната клопка, търсейки Джоуи. Той беше там, на земята, сгушил се в позата на зародиш, с изтеглени нагоре колена и опряна на тях глава.

Чубака стоеше до него, като че ли разбираше, че момчето се нуждае от топлината му, макар видът на животното да подсказваше, че то няма топлина за даване. Козината му бе покрита със сняг и лед, а имаше лед и на ушите. Чубака я гледаше с тъжните си кафяви очи, пълни с объркване, страдание и страх.

Кристин се срамуваше, че беше го обвинила отчасти за отдръпването на Джоуи и че беше пожелала никога повече да не го види. Тя постави ръка върху голямата му глава и той, въпреки умората си, намери сили да потърка нежно муцуната си в нея.

Джоуи беше жив, в съзнание, но в окаяно състояние. По неговата маска бе полепнал набит сняг. Ако тя не го махнеше скоро от този вятър, той щеше да замръзне от студ. Погледът му беше още по-безучастен отпреди.

Кристин се опита да го накара да стане, но той не можа. Въпреки че беше изтощена и разнебитена и въпреки че левият крак продължаваше да я боли от падането, тя трябваше да го носи.

Кристин изрови компаса от джоба си, погледна го и се обърна с лице на изток-североизток, към частта от гористата местност, където трябваше да се намират пещерите. Тя можеше да вижда на разстояние само пет или шест фута. По-нататък бурята образуваше снежна пелена, която падаше като тежки завеси.

Изненадана от степента на своята собствена жизненост, тя вдигна Джоуи и го задържа в двете си ръце. Майчиният инстинкт трябваше да спаси нейното дете, независимо какво щеше да й коства това, а нейното майчино отчаяние бе освободило някакъв последен оскъден запас от адреналин.

Чарли се движеше до нея, но видът му беше лош, почти толкова ужасен, колкото на Джоуи.

— Трябва да влезем в гората! — викаше тя. — Да се спасим от вятъра.

Кристин не мислеше, че Чарли ще може да я чуе при този вой на носещата смърт буря, която бушуваше на поляната. Той обаче кимна, като че ли беше разбрал нейното намерение и те тръгнаха в белотата, надявайки се компасът да ги отведе до относителния подслон на мамонтовите дървета. Те се влачеха с повишено внимание, за да избегнат попадането в някой друг снежен капан.

Кристин погледна назад към Чубака. Кучето се стараеше да ги следва, но с огромни усилия. Дори да можеше да възстанови силата на краката си, нямаше почти никакъв шанс, че ще успее да достигне с тях до дърветата. Това беше, може би, последния път, когато го зърваше. Бурята щеше да го погълне точно както пълната със сняг яма беше се опитала да погълне нея.

Всяка крачка беше изпитание.

Вятър. Сняг. Жесток студ.

Умирането беше по-лесно, отколкото вървенето.

Тази мисъл я плашеше и й даваше сила да направи още няколко крачки.

Едно добро нещо: нямаше никакво съмнение, че техните следи щяха да бъдат напълно заличени. Бесният вятър и арктичният яростен снеговалеж щяха да направят невъзможно проследяването им от фанатиците на Спайви.

Снегът падаше от небето, като че ли беше изтръскван от огромни сандъци и префучаваше надолу на парцали и буци.

Още една крачка. Още една.

Вятърът напластяваше снега по техните ръце, крака, гърбове и гърди, сякаш ги покриваше с броня, докато дрехите им не добиха същия цвят като пейзажа около тях.

Отпред се появи нещо. Един тъмен силует. Той се материализираше в бурята и после беше скрит от една още по-яростна снежна вихрушка. Силуетът се появи отново и този път не изчезна. После още един. Това бяха огромни тъмни петна, призрачни образувания, които се издигаха отвъд снежните завеси. Постепенно, те започнаха да стават по-ясни и по-добре очертани. Да. Едно дърво. Няколко дървета.

Те вървяха най-малко петдесет ярда в гората, преди да намерят място, където взаимно преплетените клони на вечнозелените дървета станаха така на гъсто над главите им, че започнаха да спират значителна част от снега. Видимостта се подобри. Те бяха се освободили също и от бруталните юмруци на вятъра.

Кристин спря, пусна Джоуи на земята и махна неговата набита със сняг маска. Сърцето й се сви, когато видя лицето му.