Дийн Кунц
Служители на Здрача (16)

16.

Докато Тами обслужваше последните купувачи за деня, Чарли попита Кристин:

— Някакви проблеми? Някой да е причинил някакво безпокойство?

— Не. Денят мина спокойно.

— Какво изровихте по случая с „Дъ Тру Уърд“? — попита Хенри Ранкин.

— Ще отнеме твърде много време да ти разказвам — отвърна Чарли. — Искам да заведа Кристин и Джоуи у дома им, да се уверя, че в тяхната къща не ги грози опасност и да ги настаня в нея за през нощта. Докарах твоята кола. Отвън е, на предната седалка има едно копие на файла до днешна дата. Ти можеш да го прочетеш по-късно и да се осведомиш.

— Нужен ли съм ти повече тази вечер? — попита Хенри.

— Не — отвърна Чарли.

— Мамо, ела — каза Джоуи. — Ела до колата. Искам да ти покажа нещо наистина хубаво.

— Ей сегичка, миличък.

Макар и Локбърн и Ройтер да бяха, най-малко физически, от вида мъже, за каквито повечето жени мечтаят, Вал Гарднър едва ли погледна втори път някой от тях. Тя се прицели точно в Чарли веднага щом той свърши да говори с Хенри Ранкин и засили своя женски чар, докато не стана горещ като пламък.

— Аз винаги съм искала да срещна някой детектив — каза Вал със затаен дъх. — Животът с един детектив трябва да е много вълнуващ.

— В действителност, той обикновено е скучен — отвърна Чарли. — По-голямата част от нашата работа се състои в разследване или полицейски надзор върху заподозряно лице или място, часове наред скука.

— Но от време на време… — каза закачливо Вал.

— Ами, разбира се, от време на време има малко фойерверки.

— Обзалагам се, че това са моментите, за които живеете — каза Вал.

— Никой не очаква с нетърпение да бъде застрелян или ударен с юмрук в лицето от съпруга при някой противен бракоразводен случай.

— Вие просто сте скромен — каза Вал, заканвайки му се е пръст и намигайки така хитро, както само тя знаеше.

А тя със сигурност знае как, мислеше си Кристин. Вал беше една изключително привлекателна жена с кестенява коса, блестящи зелени очи и правеща впечатление фигура. Кристин завиждаше на нейния пищен външен вид. Макар няколко мъже да бяха казали на Кристин, че е красива, тя никога не вярваше истински на тези, които и правеха комплиментите. Тя никога не бе изглеждала красива в очите на майка си. Фактически нейната майка я причисляваше към категорията „обикновено дете“ и макар да знаеше, че изискванията на Евелин са абсурдно високи и че мненията и не са били винаги рационални или точни, Кристин продължаваше да има за себе си една представа като за донякъде привлекателна жена, в най-скромния смисъл, подходяща повече за монахиня, отколкото за прелъстителка. Понякога, когато Вал беше с най-хубавия си тоалет и кокетираше, Кристин се чувстваше като момче до нея.

— Обзалагам се, че вие сте от този вид мъже, които се нуждаят от малко опасност в своя живот, за да му придадат пикантност, от този вид мъже, които знаят как да се справят с опасността — каза Вал на Чарли.

— Боя се, че не е точно така — каза Чарли.

Обаче Кристин можеше да види, че ухажването на Вал му доставя удоволствие.

— Мамо, моля те, ела — повика я отново Джоуи. — Излез навън при колата. Ние купихме едно куче. Истински красавец. Ела да го видиш.

— От кучкарника ли? — обърна се Кристин към Чарли, прекъсвайки играта на Вал.

— Да — отвърна той. — Опитах се да придумам Джоуи да вземем един дог на име Убиец с тегло сто и четиридесет фунта, но той не ме послуша.

Кристин се усмихна.

— Ела и го виж, мамо — каза Джоуи. — Моля те. — Той хвана ръката й и я задърпа нетърпеливо към вратата.

— Имаш ли нещо против да затвориш сама, Вал? — попита Кристин.

— Не съм сама. Имам Тами — отвърна Вал. — Ти си върви у дома. — Тя хвърли на Чарли изпълнен с желание поглед, очевидно съжалявайки, че не бе имала повече време да поработи върху него. — А ако се наложи да не дойдеш утре, не се безпокой за това — каза тя накрая на Кристин.

— О — каза Кристин. — Аз ще бъда тук. Така денят ще мине по-неусетно. Щях да полудея, ако нямах възможност да работя този следобед.

— Радвам се, че се запознахме — каза Чарли на Вал.

— Надявам се да ви видя отново — отвърна Вал, давайки му една 24-каратова усмивка.

Пит Локбърн и Франк Ройтер напуснаха първи магазина, огледаха алеята пред редицата магазини и изследваха подозрително паркинга. Кристин се чувстваше неловко в тяхната компания. Присъствието на тези двама наети въоръжени мъже я караше да се чувства неудобно и необичайно претенциозна, като че ли си придаваше важност.

Небето на изток беше черно. Над главите им то беше тъмносиньо. На запад, над океана, имаше един ярък оранжево жълто-червен залез, осветявайки отзад зловеща маса от приближаващи се буреносни облаци. Въпреки че денят беше топъл за февруари, въздухът беше вече хладен. По-късно той щеше да стане направо студен. В Калифорния един топъл зимен ден не беше рядък дар на природата, но тя рядко го разпространяваше и върху зимните нощи.

Тъмнозелен Шевролет, кола на компанията Клемет-Харисън, беше паркиран до Файърбърда на Кристин. На задната седалка седеше едно куче, което се взираше в тях през прозореца и когато Кристин го видя, дъхът й спря.

Това беше Бренди. Секунда или две тя стоя шокирана, не можейки да повярва на очите си. После тя схвана, че това, разбира се, не беше Бренди, а един друг златист ретривър, фактически със същия ръст, на същата възраст и със същия цвят на козината като Бренди.

Джоуи изтича напред и отвори вратата, а кучето изскочи, издавайки кратък дълбок радостен лай. То подуши краката на момчето и после подскочи, поставяйки лапи на раменете му като едва не го събори на земята.

Джоуи се засмя и разроши козината на кучето.

— Не е ли хубаво, мамо? Не е ли страхотно?

Тя погледна Чарли, чиято усмивка беше почти толкова голяма, колкото тази на Джоуи. Все още на тридесет фута от момчето, без да го е чула, Кристин заговори тихо с явно раздразнение:

— Не мислите ли, че някоя друга порода би била един по-добър избор?

Чарли изглеждаше смутен от нейния обвинителен тон.

— Искате да кажете, че е твърде голямо ли? — попита той. — Джоуи ми каза, че е същият ръст като кучето…

— Не само същия ръст. Това е същото куче.

— Искате да кажете, че Бренди е бил златист ретривър?

— Не съм ли ви казала?

— Никога не сте споменавали породата.

— О. Ами Джоуи не я ли спомена?

— Той изобщо не каза и дума.

— Това куче е едно точно копие на Бренди — каза с безпокойство Кристин. — Не зная дали това е добра идея. В психологично отношение имам предвид.

Джоуи се обърна към тях, държейки ретривъра за нашийника му и потвърди нейната интуиция, като каза:

— Мамо, Знаеш ли как възнамерявам да го кръстя? Бренди! Бренди Втори!

— Разбирам какво имате предвид — каза Чарли на Кристин.

— Той се опитва да отрече, че Бренди изобщо е бил убит — каза тя, — а това не е здравословно.

Неоновите лампи на паркинга светнаха, хвърляйки жълтеникава светлина в падащия здрач. Кристин отиде и застана до своя син.

Кучето я подуши, проверявайки я, наклони глава на една страна, като че ли се опитваше да си представи доколко е подходяща и накрая постави лапа върху крака й, сякаш търсеше нейното уверение, че тя ще го обича така много, както неговия нов млад господар.

Тъй като почувства, че вече е твърде късно да върне кучето обратно и да вземе друга порода и усети, че за лош късмет Джоуи вече се е привързал към него, Кристин реши да го спре да нарича животното Бренди.

— Миличък — каза тя, — аз мисля, че ще е по-добре да се спрем на някое друго име.

— Бренди ми харесва — възрази той.

— Но използването отново на това име… прилича на обида за първия Бренди.

— Наистина ли?

— Все едно, че се опитваш да забравиш нашия Бренди.

— Не! — извика яростно той. — Никога не мога да го забравя. — В очите му отново се появиха сълзи.

— Това куче трябва да си има свое собствено име — настоя кротко Кристин.

— Аз наистина харесвам името Бренди.

— Хайде. Помисли за някое друго име.

— Ами…

— Какво ще кажеш за… Принс.

— Не. Но, може би… Ренди.

Кристин се намръщи и поклати глава.

— Не, миличък. Измисли нещо друго. Нещо съвсем различно. Какво ще кажеш за нещо от… „Звездни войни“?

Няма ли да бъде хубаво да имаш куче на име Чубака?

— Да! Чубака! Ще бъде чудесно! — възкликна с просветнало лице Джоуи.

— Като че ли бе разбрало всяка дума и като гласно изразено одобрение, кучето излая веднъж и близна ръката на Кристин.

— Добре, нека сега сложим Чубака във вашия Файърбърд — каза Чарли. — Искам да се махаме оттук. Вие, Джоуи и аз ще пътуваме в Шевролета, а Франк ще шофира. Пит ще ни следва с вашата кола и Чубака. А, между другото, ние продължаваме да си имаме компания.

Кристин погледна в посоката в която сочеше Чарли. Белият пикап беше в далечния край на паркинга до половината в жълтеникавата светлина от лампата, а другата половина в сянка. Шофьорът не се виждаше зад тъмното предно стъкло, но тя знаеше, че той е там и ги наблюдава.