Дийн Кунц
Служители на Здрача (70)

70.

Инстинктивно, без да се колебае, за да обмисля опасността на своите действия, Кристин грабна заредения револвер и тичешком прекоси пещерата към Z-образния проход, който водеше навън.

— Не! — извика Чарли.

Без да му обръща внимание, Кристин стигна до първия завой на проходи и зави надясно, без да провери, дали има някой там. Тя видя само скалните стени в непосредствена близост до нея и едно сиво петно светлина при следващия завой, зад който лежеше последната права от тунела, стигаща до отвора в склона. Кристин бързаше напред с безразсъдна непредпазливост, защото това, може би, беше последното нещо, което хората на Спайви биха очаквали от нея, но също и защото тя вероятно не можеше да постъпи по никакъв друг начин. Кристин просто нямаше пълен контрол върху себе си. Лудите, зли и глупави негодници бяха я принудили да напусне дома си и да бяга. Те бяха я притиснали тук, в една дупка в земята, и сега възнамеряваха да убият нейното дете.

— Ние знаем, че вие сте там! — извика отново невидимият мъж.

Никога през живота си Кристин не беше изпадала в истерия, но сега това беше се случило и тя го знаеше, но не можеше нищо да направи. Всъщност, не я беше грижа, че е изпаднала в истерия, защото й действаше добре, дяволски добре, просто я тласкаше да върви. Истерията я вкарваше в сляпа ярост и диво желание да пролее тяхната кръв, да ги накара да почувстват някаква болка и някакъв страх.

Със същото нелогично пренебрегване на опасността, което беше показала при завиването зад първия ъгъл, тя сега зави зад втория и пред нея се простря последната права отсечка от прохода, откритото пространство в нейния край и силуетът на една фигура на фона на сивата утринна светлина. Мъжът беше в яке с нахлупена на главата качулка. Той държеше пушка… не, автомат, но беше го насочил малко или повече към земята, а не право напред в тунела, защото не очакваше никой да изскочи точно пред него и да се окаже толкова лесна мишена. Такъв шанс се случваше веднъж на милион години. Тя правеше това също като един луд камикадзе, без да я е грижа за последствията. Кристин го изненада и когато той започна да вдига дулото на автомата, за да го насочи към нея, тя стреля един, два, три пъти, улучвайки го всеки път, защото беше толкова близо, че бе почти невъзможно да пропусне.

Първият изстрел го наклони назад, а третият изстрел го повали. Автоматът изхвръкна от ръцете му и за момент в Кристин проблесна надеждата, че ще го хване, но докато излезе от пещерата, това силно желано оръжие вече се търкаляше шумно надолу по скалистия склон.

Кристин видя, че снеговалежът е престанал, че не духа вятър и че на склона зад мъжа, който беше убила има още трима души. Единият от тримата, невероятно огромен мъж, вляво от нея, вече беше се втурнал да се скрие. Той бе реагирал на изстрелите, които бяха убили неговия приятел, чието тяло току-що бе тупнало на земята, бе отскочило и все още не беше застанало неподвижно. Другите двама служители на Здрача не бяха така бързи като гиганта. Една ниска набита жена стоеше право срещу Кристин на разстояние не повече от десет-дванадесет фута и представляваше чудесна мишена. Кристин рефлективно натисна спусъка и тази жена също падна, а лицето й експлодира като пробит балон пълен с червена вода.

Въпреки, че Кристин бе преминала през целия проход и бе излязла отвън мълчаливо, сега започна да крещи неконтролируемо. Тя ги ругаеше и викаше така силно, че гърлото я заболя, а гласът й стана дрезгав. После закрещя още по-силно. Използваше думи, каквито никога не беше употребявала преди и беше шокирана от това, което чуваше да излиза от собствената й уста. Но тя не беше в състояние да спре, защото яростта беше я докарала до издаване на нечленоразделен и звуци и безсмислени сквернословия.

И докато крещеше с всичка сила, точно когато видя лицето на набитата жена да експлодира, Кристин се обърна към третия служител на Здрача, намиращ се на двадесет фута вдясно от нея и веднага позна Грейс Спайви.

— Ти! — извика тя с истерия, подсилена от вида на старата вещица. — Ти! Ти, луда стара кучко!

Как можеше жена на нейната възраст да има енергията да изкачи тези хребети и да се сражава с изсмукващите силите атмосферни условия на високата Сиера? Нейната лудост ли й даваше сила? Вероятно да. Нейната лудост блокираше колебанието и умората й, точно както бе блокирала болката, когато бе промушила ръцете и краката си, фалшифицирайки белезите от разпъването на Христос.

Бог да ни е на помощ, помисли Кристин.

Вещицата стоеше неподвижна, непоколебима, арогантна и предизвикателна, като че ли приканваше Кристин да натисне спусъка и дори от това разстояние тя почувства странната и приковаваща сила на очите на старицата. Имунизирана срещу хипнотичния ефект на този безумен поглед, Кристин произведе изстрел и револверът подскочи в ръцете й. Тя не улучи, макар разстоянието да не беше голямо. После натисна отново спусъка, изненада се, когато не улучи за втори път и опита трети изстрел, но откри, че й са се свършили патроните.

О, Господи!

Нямаше повече никакви куршуми. Никакви други оръжия. Господи. Нямаше нищо друго, освен голите си ръце.

Окей, аз мога да направя това, аз мога да направя това, с голи ръце, добре, аз ще удуша кучката, ще откъсна проклетата й глава.

Хлипаща, ругаеща, викаща, носена напред на гребена на една сгромолясваща се вълна на ужаса, Кристин тръгна към Спайви. Но другият служител на Здрача, гигантът, започна да стреля по нея иззад няколко валчести камъка, където беше се скрил. Изстрелите трещяха, а куршумите рикошираха в скалите около нея с пронизителен вой. Тя усети куршуми да прорязват въздуха близо до главата й. Кристин осъзна, че няма да може да помогне на Джоуи, ако бъде мъртва, така че спря и се обърна обратно към пещерата.

Още един изстрел. Остри каменни отломки се пръснаха от мястото на удара.

Кристин продължаваше да бъде в истерия, но цялата тази маниакална енергия беше пренасочена далеч от яростта и жаждата за кръв към инстинкта за самосъхранение. Със звука от стрелбата зад себе си, тя се отправи назад към пещерата. Гигантът изостави укритието си и тръгна след нея. Едрите сачми се удряха в камъка до Кристин и тя очакваше да получи някоя от тях в гърба си. После премина през входа, зави зад първата чупка на Z-образния проход, излизайки извън полезрението на стрелеца и помисли, че е в безопасност. Обаче един последен изстрел рикошира зад ъгъла от първата отсечка на тунела и я улучи в дясното бедро, изваждайки я от равновесие. Тя падна, удари зле рамото си и усети мрака да се простира към нея.

Кристин се затътри по прохода, отказвайки да се поддаде на сковаващия ефект от шока, който следваше след нараняване. Тя си поемаше трудно въздух и парираше отчаяно спускащата се пред очите й тъмнина.

Кристин не мислеше, че те ще тръгнат веднага след нея. Не можеше да знаят, че тя има само един пистолет или че й са се свършили мунициите. Те щяха да бъдат предпазливи.

Но, все пак, те щяха да дойдат. Предпазливо. Бавно.

Недостатъчно бавно.

Те бяха неумолими като хайка в каубойски филм.

Като се потеше, въпреки студения въздух и повдигаше и преместваше крака си, сякаш беше бетонов къс, Кристин се замъкна в пещерата, където на играещата светлина на огъня я чакаха Чарли и Джоуи.

— О, Господи, ти си ранена — каза Чарли.

Джоуи не каза нищо. Той стоеше до перваза, върху който гореше огъня, а пулсиращата светлина придаваше на лицето му кървавочервен оттенък. Той си смучеше пръста и я наблюдаваше с големите си очи.

— Раната не е лоша — отвърна Кристин, опитвайки се да не му позволи да забележи, колко беше уплашена. Тя се изтегли до стената, стоейки на един крак.

Кристин постави едната ръка на бедрото си и го почувства лепкаво от кръв. Отказа да го погледне. Ако кървеше силно, тя се нуждаеше от турникет. Но нямаше време за първа помощ. Ако направеше пауза, за да постави турникета, Спайви или гигантът можеха просто да влязат и да й пръснат черепа.

Кристин още не беше замаяна и повече не я застрашаваше близка опасност от загубване на съзнание, но бе започнала да се чувства слаба.

Тя още държеше празния безполезен пистолет, но след малко го пусна на земята.

— Боли ли те? — попита Чарли.

— Не — отвърна тя и това беше истина. В момента чувстваше слаба или не чувстваше почти никаква болка, но знаеше, че скоро ще почувства.

— Дайте ни момчето? — викаше гигантът отвън. — Ще ви оставим живи, ако ни предадете момчето.

Кристин не му обърна внимание.

— Аз повалих двама от негодниците — каза тя на Чарли.

— Още колко остават? — попита той.

— Още двама — отвърна тя, без да дава допълнителни подробности, тъй като не искаше Джоуи да разбере, че Грейс Спайви влиза в това число.

Чубака беше се изправил на крака и тихо ръмжеше. Кристин беше изненадана, че кучето може да стане, но то все още не беше се възстановило напълно. Изглеждаше болнаво си нестабилно. Нямаше много да е в състояние да се сражава или да защитава Джоуи.

Кристин откри ножа от чантата с прибори за храна, който лежеше между Джоуи и Чарли в далечния край на помещението. Тя помоли Джоуи да й го донесе, но той само гледаше втренчено, без да се помръдне и не можеше да бъде придуман да помогне.

— Няма ли повече муниции? — попита Чарли.

— Никакви.

— Дайте ни момчето! — чу се вик отвън.

Чарли се опита да се примъкне до ножа, но беше твърде слаб и твърде измъчен от болката, за да изпълни тази задача. Усилието го накара да хрипти, а хриптенето премина в мъчителна кашлица, която го остави отпуснат от изтощение и с кървава слюнка по устните.

Кристин имаше френетичното чувство, че времето изтича като пясък от фуния.

— Дайте ни Антихриста!

Макар че не можеше да се движи бързо, Кристин започна да се примъква към другия край на помещението, следвайки стената. Тя си опираше на нея и подскачаше на здравия си крак. Ако успееше да се добере до ножа и после да се върне до същия край на пещерата, тя можеше да ги причака зад ъгъла от тази страна на прохода, а когато дойдеха, можеше да й се удаде да се втурне напред и да промуши единия от тях.

Най-после Кристин достигна провизиите, наведе се, взе ножа и… осъзна колко късо е острието му. Тя го обърна няколко пъти в ръцете си, опитвайки се да се убеди, че точно това е оръжието, от което се нуждае. Ножът обаче трябваше да проникне през едно яке и дрехите под него, преди да причини някакво нараняване, а той не беше достатъчно дълъг. Само да имаше възможност да ги наръга в лицата… но те щяха да имат оръжия, а тя не се надяваше много, че ще успее да проведе успешна фронтална атака.

По дяволите!

Кристин хвърли ножа с отвращение.

— Огънят — каза Чарли.

Отначало тя не разбра.

Той вдигна ръка до устата си си избърса кървавата слюнка, която продължаваше да изкарва с кашлицата.

— Огънят. Той е… едно добро… оръжие.

Разбира се. Огънят. Той беше по-добро оръжие от един нож с късо острие.

Изведнъж Кристин се сети за нещо, което, използвано заедно с горяща главня, би било почти толкова ефективно, колкото огнестрелно оръжие.

Една тъпа болка в ранения крак започна да тупа в такт с ускорения й пулс, скърцайки със зъби, се наведе към купчината провизии. Навеждането не беше лесно, включваше една болезнена маневра, а тя се боеше, че ще трябва да се изправя отново, въпреки че имаше стената, на която да се подпира. Кристин започна да рови из нещата, които вчера беше извадила от раницата и след няколко секунди се изправи с една кутия-пръскалка на течно гориво, която бяха купили в случай, че срещнат трудности при запалването на огън в камината на хижата. Тя пъхна кутията в десния джоб на панталоните си.

Като се изправи, каменният под се залюля под нея. Кристин се подпря на ръба на перваза на огнището и почака, докато й премине замайването.

После тя се обърна към огъня и сграбчи един горящ клон, който беше между две по-големи цепеници. Беше я страх, че клонът ще започне да хвърля искри, но той продължи да гори като ярък факел.

Джоуи не се помръдна, нито заговори, но наблюдаваше с интерес. Той беше зависим от нея. Сега животът му беше изцяло в нейни ръце.

Известно време Кристин не чуваше никакво викане отвън. Тази тишина не беше на добре. Това можеше да означава, че Спайви и гигантът влизат навътре, че вече са в Z-образния проход…

Кристин направи обратно пътешествие около помещението. Тя мина покрай Чарли и отиде към прохода, през който служителите на Здрача можеха да дойдат всеки момент. Кристин бе предприела по-дългия път, защото при нейното състояние, той беше по-безопасен. Тя усещаше мъчително скъпоценните секунди, които губеше, но не можеше да пресече напряко помещението, защото ако паднеше, имаше опасност да загуби съзнание или да угаси факела. Кристин държеше горящата главня в лявата ръка, а другата използваше, за да се опира на стената. Тя куцукаше, вместо да подскача, защото с куцукане се придвижваше по-бързо. Кристин се осмеляваше да използва малко и ранения си крак, въпреки че болката преминаваше през цялото й тяло, когато пренасяше част от тежестта си върху него. И макар че болката продължаваше да тупа в хармония със силните удари на пулса й, тя повече не беше тъпа. Това беше една изгаряща, пронизваща, щипеща и въртяща болка, която ставаше по-лоша с всеки наказващ удар на сърцето й.

Известно време Кристин се питаше, колко ли много кръв е загубила, но си казваше, че това няма значение. Ако не беше загубила голямо количество, тя, може би, щеше да бъде в състояние да се противопостави за един последен път на служителите на Здрача. А ако беше загубила голямо количество, ако кръвта беше изтекла от някоя главна вена или бе бликнала като фонтан от някоя средна артерия, в края на краищата, нямаше смисъл да проверява, защото един турникет нямаше да я спаси, особено тук, на мили разстояние от най-близката медицинска помощ.

Докато измина разстоянието до далечния край на пещерата и спря близо до отвърстието на входа на тунела, главата й се замая и започна да й се повръща. Тя си запуши устата и усети вкуса на повърнатото в дъното на гърлото си, но успя да го потисне. Светлинните отблясъци на огъня се гонеха по стените и придаваха на пещерата едно усещане за аморфност. Нейните размери и очертания, като че ли непрекъснато се променяха, а камъкът сякаш изобщо не беше камък, а някаква странна пластмаса, която постоянно се топеше и сменяше формата си: стените ту се приближаваха твърде много, ту отново се отдалечаваха; една скална изпъкналост внезапно се появяваше там, където е имало вдлъбнатина; таванът се издуваше надолу, докато почти стигаше главата й, а после отскачаше обратно на предишната си височина; подът се вълнуваше като се издигаше и спускаше и на Кристин на моменти й се струваше, че напълно ще се изплъзне изпод краката й.

В отчаянието си, тя затваряше очи, стискаше ги здраво, хапеше устни и дишаше дълбоко, докато не се почувстваше малко по-добре. Когато отвореше отново очите си, пещерата беше отново стабилна и непроменяща се. Кристин се чувстваше относително стабилна, но знаеше, че тази стабилност е крехка.

Кристин се притисна към стената в една плитка вдлъбнатина от едната страна на прохода. Държейки факлата в лявата ръка, тя бръкна с дясната в джоба си и извади от него кутията-пръскалка със запалителна течност. После използва палеца и показалеца, придържайки я с останалите три пръста и дланта, за да развие капачето и открие неподвижно закрепената пластмасова дюза. Кристин беше готова. Тя имаше план. Добър план. Той трябваше да бъде добър, защото бе единствения изпълним.

Огромният мъж щеше вероятно да влезе пръв в пещерата. Той щеше да има огнестрелно оръжие, вероятно същия полуавтомат, който беше използвал отвън. Оръжието щеше да стърчи пред него и да бъде насочено право напред на височината на кръста. Задачата й беше да го облее, преди той да успее да обърне дулото към нея и да натисне спусъка. А това беше нещо, което той можеше да направи за… колко?… може би за две секунди. Или, може би, за една. Елементът изненада беше най-добрата и единствена надежда. Той можеше да очаква изстрели, хладно оръжие… но не това… Ако тя го облееше със запалителната течност в момента, в който се появеше, той можеше да се стресне достатъчно, за да загуби цяла секунда от времето за реагиране, както и още около една секунда от шока, когато усети миризмата на течността и осъзнае, че е напръскан с нещо леснозапалимо. Това беше цялото време, от което тя се нуждаеше, за да го запали.

Кристин притаи дъх и се вслуша.

Нищо.

Дори да не успееше да напръска с горивото кожата на гиганта, а само неговата парка, той щеше със сигурност да изпусне оръжието от ужас и паника и да се сблъска с огъня.

Тя пое дълбоко въздух, задържа го и се вслуша отново.

Все още нямаше нищо.

Ако Кристин успееше да напръска лицето му, не само паниката щеше да е причина да изпусне оръжието. Той щеше да бъде стреснат от силна болка, когато кожата му се покриеше с мехури и започнеше да се бели, а огънят разядеше очите му.

От нейната факла се издигаше пушек и се стелеше по тавана, търсейки изход от затварящата пътя му скала.

Чарли, Джоуи и Чубака чакаха мълчаливо в другия край на помещението. Умореното куче отново беше се отпуснало на задните си части.

Ела, Спайви! Ела, дяволите да те вземат!

Кристин не вярваше абсолютно в своята способност да използва ефективно запалителната течност и факлата. Тя си помисли, че в нейния случай, шансът да успее е едно към десет, но независимо от това искаше да дойдат, веднага, така всичко щеше да свърши бързо. Чакането беше по-лошо от неизбежния сблъсък.

Нещо изпука, щракна и Кристин подскочи, но това беше само огъня в другия край на помещението. Един клон се разпадаше в пламъците.

Елате.

Искаше й се да надзърне зад ъгъла, в прохода и да сложи край на напрежението. Но не смееше. Щеше да загуби предимството на изненадата.

Кристин мислеше, че чува тихото цъкане на своя часовник. Сигурно си въобразяваше, но, във всеки случай, звукът отброяваше секундите: тик-так, тик-так…

Ако успееше да напръска огромния мъж и да го запали, без да се остави да бъде застреляна, трябваше после да се справи и със Спайви. Старицата сигурно имаше собствено огнестрелно оръжие.

Тик-так, тик-так…

Ако вещицата беше непосредствено зад гиганта, може би блясъкът на огъня и цялото това викане щяха да я объркат. Старицата можеше да бъде смутена достатъчно, за да успее Кристин да проведе още една атака със запалителната течност.

Тик-так, тик-так…

Естественият димоход засмукваше пушека от главния огън, но пушекът от факлата на Кристин се издигаше към тавана и образуваше вреден облак. Сега, облакът беше започнал бавно да се спуска надолу в помещението и да разваля въздуха, който дишаха. Той се движеше с всяко блуждаещо течение, но не достатъчно бързо. Миризмата му не беше силна, но до няколко минути те щяха да започнат да се давят. Пещерите бяха така оформени, че съществуваше слаба опасност от задушаване, така че пушекът щеше само да ги отслаби още повече. Все пак, тя не можеше да угаси факлата, която беше единственото й оръжие.

Скоро ще да се случи нещо по-добро, мислеше Кристин. Дяволски скоро.

Тик-так, тик-так, тик-так…

Разсеяна от проблема за пушека и от въображаемия, но не по-малко вледеняващ звук на изтичащото време, Кристин не реагира на важния звук, когато той се появи. Едно единично щракане, един стържещ звук. Това стана преди тя да осъзнае, че тези звуци са от Спайви и нейния огромен спътник.

Кристин чакаше напрегната с високо вдигната факла с протегната пред себе си кутия-пръскалка, а пръстите й бяха готови да стискат и помпат страните на съда.

Още стържещи звуци.

Тих металически звук.

Кристин се показа от плитката вдлъбнатина, където беше се прикрила, молейки се раненият й крак да издържи… и внезапно установи, че звуците не идват от Z-образния проход, а от намиращата се по-дълбоко в склона съседна пещера, която беше свързана с тази.

Тя зърна лъч светлина от скритото в съседната пещера фенерче, който минаваше покрай един сталактит. После лъчът угасна.

Не. Това не беше възможно!

Кристин забеляза движение в края на тъмнината, където другата пещера се съединяваше с тази. Един невероятно висок, широкоплещест и ужасно грозен мъж излезе от тъмното, появявайки се в края на трептящата светлина от огъня на четиридесет крачки от Кристин.

Беше твърде късно. Кристин разбра, че Спайви идваше към тях през мрежата от пещери, а не през по-лесния за защита вход на тунела. Но как? Откъде можеха да знаят, кои пещери водеха към тази? Карта на пещерите ли имаха? Или бяха се доверили на късмета си? Как можеха да бъдат такива късметлии?

Това беше лудост.

Това не беше справедливо.

Кристин излезе една или две крачки напред от сянката, в която беше се скрила.

Гигантът я видя и вдигна оръжието.

Тя пръсна запалителната течност към него.

Той беше твърде далеч. Леснозапалимата течност измина шест или седем фута, но после сви надолу и намокри каменния под на два или три фута, преди да го достигне.

На него сигурно мигновено бе му станало ясно, че тя не би го атакувала с такова грубо оръжие, ако имаше още муниции за пистолета.

— Хвърлете това — каза студено той.

Нейният велик план започна внезапно да изглежда трогателен и глупав.

Джоуи. Той беше зависим от нея. Тя беше неговата единствена защита. Кристин се приближи с още една крачка.

— Хвърлете това!

Преди той да успее да стреля, раненият й крак поддаде и тя се строполи на земята.

— Кристин! — извика от отчаяние и мъка Чарли, натъртвайки силно на единствената дума.

Кутията със запалителната течност се търкулна по пода недалеч от Кристин, Чарли и Джоуи и се спря в един недостъпен ъгъл.

Кристин падна на раненото бедро и извика, когато силна болка прониза крака й.

В момента на падането, факлата се изплъзна от ръката й и попадна върху следата от течността, с която беше се опитала да опръска огромния грозен мъж. Избухна огнена линия, която изпълни за кратко време пещерата със заслепяваща светлина, а после примига и угасна без да причини вреда на никого.

Чубака се хвърли, ръмжейки, с оголени зъби върху огромния мъж, но беше твърде слаб, за да може да направи нещо. Кучето захапа парката, но гигантът вдигна с две ръце полуавтоматичното оръжие и го стовари с приклада надолу върху черепа му. Чубака излая кратко и се строполил безсъзнание или мъртъв в краката на гиганта.

Кристин остана в съзнание, макар да я покриваха отчасти приливи на чернота.

Огромният мъж влезе навътре в помещението, усмихвайки се като едно създание от стар филм за Франкенщайн.

Кристин видя Джоуи да се отдръпва в най-отдалечения ъгъл на пещерата.

Тя не беше успяла да го защити.

Не! Трябваше да има нещо, което да може да се направи. Господи! Някакво решително действие, което все още да може да се предприеме. Нещо, което коренно да промени положението и да ги спаси. Трябваше да има нещо. Но тя не можеше да измисли нищо.