Дийн Кунц
Служители на Здрача (43)

43.

В сряда сутринта вече не валеше и небето беше само наполовина закрито от облаци.

Чарли стана пръв, взе един душ и докато се събудят Кристин и Джоуи направи кафе.

Кристин изглеждаше изненадана, че те още са живи. Тя нямаше пеньоар, така че наметна върху себе си едно одеяло и влезе в кухнята, увита като индианка. Една красива индианка.

— Ти не ме събуди, за да те сменя в дежурството — каза Кристин.

— Това не е флотата — отвърна, усмихвайки се Чарли, решил да избегне паниката, която беше ги заразила вчера.

Когато бяха твърде възбудени, те не действаха, а само реагираха. А този вид поведение можеше да доведе накрая до тяхната гибел.

Чарли трябваше да мисли, да състави план. А той не можеше да направи нищо, ако прекарваше цялото си време в нервно озъртане. Тук, в Санта Барбара, те бяха в безопасност, просто трябваше да бъдат малко предпазливи.

— Но ние, всичките, сме спали по едно и също време — каза Кристин.

— Нуждаехме се от тази почивка.

— Но аз съм спала така дълбоко… че те биха могли да се вмъкнат тук и аз да разбера едва когато започне стрелбата.

— Къде е камерата? — попита Чарли, оглеждайки се намръщено. — Да не снемаме някоя реклама на Соминекс?

— Мислиш ли, че сме в безопасност? Попита с въздишка тя и се усмихна.

— Да.

— Наистина ли?

— Оцеляхме тази нощ, нали?

Джоуи влезе в кухнята бос и по долни гащи. Косата му беше разрошена, а вида сънен.

— Сънувах вещицата — каза той.

— Сънищата не могат да ти навредят — успокои го Чарли.

Тази сутрин момчето беше сериозно. В неговите яркосини очи нямаше никакъв блясък.

— Сънувах, че тя използва своята магия, за да те превърне в буболечка и после просто те стъпка — каза Джоуи.

— Сънищата не означават нищо — каза Чарли. — Веднъж сънувах, че съм президент на Съединените Щати, но ти не виждаш никакви хора от Тайната Служба да се въртят около мен, нали?

— Тя уби… в съня тя уби и мама — каза Джоуи.

Кристин го прегърна.

— Чарли е прав, миличък — каза тя. — Сънищата не означават нищо.

— Нищо от това, което някога съм сънувал, не се е случвало досега — каза Чарли.

Джоуи отиде до прозореца и се взря навън в паркинга.

— Тя е някъде там, навън — каза той.

Кристин погледна Чарли. Той знаеше какво мисли тя. Момчето досега беше учудващо издръжливо. Съвземаше се от всеки шок, възстановяваше се след всеки ужас и винаги беше в състояние да се усмихне още веднъж. Но, може би, неговите резерви вече бяха се изтощили.

Чубака влезе безшумно в кухничката, спря до момчето и тихичко изръмжа.

— Виждате ли? — каза Джоуи. — Чубака знае. Чубака знае, че тя е някъде там, навън.

Обичайната живост на момчето беше изчезнала. Беше обезпокоително да го гледаш така посърнало и паднало духом.

Чарли и Кристин се опитваха да му повдигнат настроението и с шеги, но без никакъв резултат.

По-късно, в девет и тридесет, те закусиха в една сладкарница наблизо. Чарли и Кристин умираха от глад, но трябваше непрекъснато да подтикват Джоуи да яде. Те бяха в сепаре до един от големите прозорци, а Джоуи продължаваше да гледа навън в небето, където няколко сини ивици приличаха на ярко оцветени въжета, свързващи сивите облаци. Той изглеждаше толкова мрачен, колкото можеше да изглежда едно шестгодишно дете.

Чарли се питаше, защо погледът на момчето беше многократно привличан от небето. Дали не очакваше да дойде вещицата, яхнала своята метла?

Да, всъщност, може би, точно от това се безпокоеше Джоуи. Когато си на шест години, невинаги е възможно да правиш разлика между реалната и въображаемата опасност. На тази възраст, ти вярваш в чудовището което живее в килера и си убеден, че нещо, дори по-лошо, се е свило под твоето легло. Да се търсят метли с дръжка в небето имаше, може би, за Джоуи същия смисъл, както да се търсят бели пикапи „Форд“ на шосето.

Чубака беше в колата пред кафенето. След като приключиха със закуската, те му занесоха шунка и яйца, които той изяде с удоволствие.

— Миналата вечер му дадохме хамбургери, а тази сутрин шунка с яйца — каза Кристин. — Трябва да намерим някоя бакалница и да му купим истинска храна за кучата, преди на този пес да му е хрумнало, че е човек.

Те отидоха отново на пазар за дрехи и лични вещи в един търговски център точно до Ийст Стейт Стрийт. Джоуи пробва някои дрехи, равнодушно, без ентусиазма, който беше показал вчера. Той говори малко и изобщо не се усмихна.

Кристин очевидно се безпокоеше за него. Също и Чарли.

Те завършиха пазаруването преди обяд. Последното нещо, което купиха, беше малко електронно устройство от магазина за радиоуредби. То имаше размерите на кутия цигари и беше продукт на 70-те и 80-те параноидни години, който не би имал никакви купувачи в една ера на по-голямо доверие. Устройството представляваше детектор на подслушвателни устройства и можеше да ти каже, дали твоята линия е свързана със записващо устройство или някакъв друг механизъм за проследяване.

В една телефонна будка близо до страничния вход на Сиърс, Чарли отви тази част на слушалката, която се поставяше до ухото и зави друга, която беше с детектор на подслушвателни устройства. Той свали микрофона от слушалката, използва един ключ от колата, за да даде накъсо инхибитора, който правеше невъзможен разговора на голямо разстояние без намесата на оператор и телефонира на Клемет-Харисън в Коста Меса без такса. Ако неговият апарат покажеше подслушване, той беше в състояние да затвори в първата частица от секундата след установяването на връзката и, най-вероятно, да прекъсне линията, преди някой да е и имал възможност дори да установи, че повикването е било от район с друг код.

Сигналът на номера звънна два пъти и после се чу едно щракване.

Уредът в ръката на Чарли не показа да има подслушвателно устройство. Но вместо познатия глас на Шери Ордуей, на позвъняването отговори запис на телефонна компания: „Номерът, който сте избрали, повече не се обслужва. Моля, консултирайте се с вашия телефонен указател за правилния номер или телефонирайте на оператора за…“

Чарли затвори телефона.

Опита отново.

Получи същия отговор.

С гризящо го предчувствие за беда, той набра телефонния номер в дома на Ранкин. Слушалката беше вдигната още при първото позвъняване и отново уредът не показа наличие на подслушвателно устройство. Този път, обаче, гласът не беше от запис.

— Ало? — каза Хенри.

— Аз съм, Хенри — отвърна Чарли. — Току-що звъних в агенцията…

— Чакам през цялото време на телефона. Знаех, че рано или късно ще се опиташ да се свържеш с мен — каза Хенри. — Ние имаме неприятности, Чарли, Имаме големи неприятности.

Отвън Кристин не можеше да чуе какво казва Чарли, но разбираше, че нещо лошо беше се случило. Когато накрая затвори телефона и отвори вратата тип хармоника, той беше мъртвобледен.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Няма нищо нередно — отвърна той, след като погледна Джоуи. — Говорих с Хенри Ранкин. Те продължават да работят по случая, но още няма нищо ново за докладване.

Чарли лъжеше заради Джоуи, но момчето усети това, както и Кристин и попита:

— Какво ще направи тя сега? Какво ще направи вещицата сега?

— Нищо — отвърна Чарли. — Тя не може да ни намери, така че просто е освирепяла там, долу, в Ориндж. Това е всичко.

— Какво значи да е освирепяла? — попита Джоуи.

— Не се безпокой за това. Ние сме окей. Всичко върви според плана. Сега, нека се върнем към колата, да намерим някакъв супермаркет и да се запасим с храна.

Минавайки през откритото пространство на търговския център и през целия път до колата, Чарли неспокойно се оглеждаше с видима напрегнатост, каквато не беше показал през цялата сутрин.

Кристин беше започнала да приема неговите уверения, че в Санта Барбара са в безопасност, но сега страхът изпълзяваше от нейното подсъзнание и отново я обземаше.

Времето се влоши отново, като че ли беше предзнаменование за подновената опасност. Небето започна да се покрива с черни облаци.

Те намериха някакъв супермаркет и докато пазаруваха, Джоуи се движеше пред тях по пътеката между рафтовете. Обикновено, той подтичваше отпред и търсеше нещата по техния списък за пазаруване, силно желаещ да помогне. Днес обаче се движеше бавно и проявяваше слаб интерес към рафтовете.

— Моята агенция е била подпалена миналата нощ — каза тихо Чарли, когато момчето беше се отдалечило на достатъчно голямо разстояние.

— Подпалена ли? — попита Кристин и внезапно я сви стомаха. — Искаш да кажеш… че е изгоряла?

Той кимна, докато взимаше две кутии с мандаринови резенчета от рафта и ги слагаше в количката за пазаруване.

— Всичко е… загубено… мебелировка, оборудване, всичките папки… са изчезнали. — Той направи пауза, докато покрай тях минаваха две жени с колички. — Те бяха в огнеупорни шкафове, но някой е отворил чекмеджетата, извадил е всички документи и ги е залял с бензин.

— Но при работа като твоята, ти би трябвало да имаш алармени устройства срещу крадци… — каза шокирана Кристин.

— Две независими една от друга системи и двете с аварийни източници на захранване в случай на прекъсване на тока — отвърна Чарли.

— Но това е добро обезопасяване.

— Да, такова трябваше да бъде. Но нейните хора са го преодолели по някакъв начин.

— Ти мислиш, че това е работа на Грейс Спайви — каза Кристин и почувства, че й прилошава.

— Аз зная, че е била Грейс. Ти още не си чула всичко, което се е случило миналата нощ. Освен това, трябва да е била тя, защото в цялата работа е вложена огромна ярост и отчаяние. Тя трябва да е разгневена и отчаяна точно сега, защото сме й се изплъзнали. Не знае къде сме отишли и не може да се добере до Джоуи, така че нанася безразборно удари, където може, изпадайки в луда ярост.

Кристин си спомни бюрото Хенредон в своя работен кабинет и картините на Мартин Грийн и каза:

— О, дявол да го вземе, Чарли. Така съжалявам. Заради мен ти си загубил своята работа и всичко…

— Всичко може да бъде заменено — каза Чарли, макар тя да виждаше, че загубата беше го разтревожила. — Най-важните файлове и микрофилми се съхраняват другаде. Те могат да бъдат възстановени. Можем да намерим нови канцеларии. Застраховката ще покрие почти всичко. Но не парите или неудобството ме безпокоят. Факт е, че за няколко дни, докато Хенри организира там нещата, моите хора няма да са в състояние да следят зорко Грейс Спайви и няма да можем да разчитаме на тяхната подкрепа. Временно ще бъдем оставени сами на себе си.

Това беше една смущаваща мисъл.

Джоуи се върна с една кутия ананасов компот.

— Може ли да я взема, мамо? — попита той.

— Разбира се — отвърна Кристин и постави кутията в количката. Ако знаеше, че това ще предизвика усмивка на неговото малко мрачно лице, тя би му позволила да вземе цял пакет с бадеми или някакво друго лакомство, което обикновено не му беше позволено.

Джоуи се отдалечи напред, за да проучи останалата част от пътеката.

— Ти спомена, че още нещо се е случило миналата нощ — обърна се Кристин към Чарли.

Чарли се поколеба. Той сложи два буркана с компот от ябълки в количката. После каза със съчувствие и загриженост:

— Твоята къща също е била подпалена.

Мигновено, без съзнателно намерение, Кристин бе започнала да съставя списък на нещата, които беше загубила, на сантименталните, както също на истински ценните неща, които този палеж беше откраднал от нея: всички бебешки снимки на Джоуи; ориенталския килим във всекидневната на стойност петнадесет хиляди долара, който беше първото нещо, притежавано от нея, нейния първи жест на задоволяване на собствените желания след годините на себеотрицание, изисквано от майка й; снимките на Тони, нейния отдавна починал брат; колекцията й от Лалик кристал…

За един ужасен момент, Кристин почти избухна в сълзи, но точно тогава се върна Джоуи, за да каже, че отделението с млечни продукти е в края на тази пътека и че той би искал малко извара с ананас. А Кристин осъзна, че загубата на ориенталските килими, картините и дори старите снимки не са чак толкова важни, докато тя има Джоуи. Той беше единственото незаменимо нещо в нейния живот. Тя преодоля плача и му обеща, че ще купи изварата.

— А също и моята къща — каза Чарли, когато Джоуи отново се отдалечи.

За момент, Кристин не беше сигурна, че е разбрала.

— Изгоряла ли? — попита тя.

— До основи — отвърна той.

— О, Боже мой!

Това беше твърде много. Кристин се почувства като разпространителка на чума. Тя носеше беда на всеки, който се опитваше да й помогне.

— Ти виждаш, че Грейс е отчаяна — каза възбудено Чарли. — Тя не знае къде сме отишли, наистина мисли, че Джоуи е Антихриста и се страхува, че ще претърпи неуспех във възложената й от Бога мисия. Грейс е ядосана и уплашена, и нанася удари напосоки. Самият факт, че тя върши тези неща означава, че ние сме в безопасност тук и още, че тя бързо се самоунищожава. Отишла е твърде далеч. Преминала е всякакви граници. Полицаите не могат да не свържат тези три палежа с убийствата в твоята къща миналата нощ и с взривяването на къщата на Мириам Ранкин в Лагуна. Това е сега най-голямата история в Ориндж, а може би, най-голямата и в целия щат. Тя не може да обикаля така, да взривява и изгаря до основи къщите. За Бога, тя започна война в окръг Ориндж и никой няма да търпи това. Полицаите възнамеряват вече здраво да се заемат с нея. Те ще подложат на строг разпит нея и всеки в нейната църква. Ще разгледат делата й под микроскоп. Тя трябва да е направила някаква грешка миналата нощ. Трябва да е оставила уличаващо я доказателство. Някъде. По някакъв начин. Една малка грешка е всичко, от което се нуждаят полицаите. Те ще се уловят за нея и ще оборят алибито на Грейс. Тя е свършена. Всичко е само въпрос на време. Ние трябва само да се крием тук в продължение на няколко дни, да стоим в мотела и да чакаме Църквата на Здрача да се разпадне.

— Надявам се, че си прав — каза Кристин, но всъщност не хранеше никакви надежди. Не отново.

Джоуи се върна с изварата и остана известно време близо до тях, докато не навлязоха в една пътека, съдържаща отделение за играчки, където той се отправи, за да разгледа пластмасовите оръжия.

— Ние ще завършим пазаруването, ще вземем една връзка списания, тесте карти, няколко игри и от каквото друго се нуждаем, за да бъдем заети през останалата част от седмицата. След като отнесем всичко в стаята, аз ще се освободя от колата…

— Но аз мислех, че тя няма да бъде включена в никакъв списък за спешно търсени коли поне още няколко дни. Така каза ти.

Чарли се опитваше да не изглежда мрачен, но не можеше да скрие безпокойството нито от лицето, нито от гласа си. Той взе един пакет бисквити и го сложи в количката.

— Да, ама, според Хенри, полицаите вече са намерили жълтия Кадилак, който изоставихме във Вентура и вече са го свързали с откраднатия Форд ЛТД и липсващите табели с номерата. Те са взели отпечатъци от пръсти от Кадилака и понеже моите отпечатъци от пръстите се пазят в архива заедно с моето заявление за лична служебна карта, бързо са направили връзката.

— Но от това, което каза ти, аз не очаквах, че те ще работят толкова бързо.

— Обикновено не работят толкова бързо. Но за съжаление имаме лош късмет.

— Какво още?

— Този Кадилак е собственост на някакъв щатски сенатор. Полицията не е процедирала така, както при обикновено съобщение за открадната кола.

— Ние кутсузи ли сме или какво?

— Просто малко лош късмет — каза Чарли, но беше явно разстроен от това откритие.

От другата страна на пътеката, срещу бисквитите, беше отделението за пържени картофи и други храни за закуска — точно нещата, от които тя се опитваше да държи далеч Джоуи. Но сега сложи пържени картофи и някои други от тези храни в количката. Кристин правеше това отчасти, защото искаше да зарадва Джоуи, но също й защото изглеждаше да си отказват нещо, когато времето, което им оставаше, можеше да бъде много кратко.

— И така, сега полицаите не търсят просто Форда ЛТД — каза Кристин. — Те търсят също и теб.

— Има и по-лошо — каза той шепнешком.

Тя го погледна втренчено. Не беше сигурна, че иска да чуе това, което той имаше да й каже. През последните няколко дни тя имаше чувството, че те всички бяха уловени в някакво менгеме. За изминалите няколко часа, челюстите на менгемето бяха се охлабили малко, но сега Грейс Спайви беше притегнала отново дръжката.

— Те са намерили моя Мерцедес в паркинга на Уестууд. Едно телефонно обаждане ги е изпратило при него. В багажника… те са намерили едно мъртво тяло.

— Чие? — попита уплашено Кристин.

— Те още не знаят. На някакъв мъж. Около тридесетгодишен. Неустановена самоличност. Бил е прострелян два пъти.

— Хората на Спайви са го убили и са го сложили в твоята кола? — попита тя, държейки под око Джоуи, докато той изпробваше оръжията-играчки в края на пътеката.

— Да, така мисля. Може би, той е бил в паркинга, когато са ни нападнали. Може би е видял твърде много и е трябвало да бъде елиминиран, а са установили, че биха могли да използват тялото му, за да насочат полицията след мен. Сега не ни търсят само хилядата или две хилядите последователи на Грейс. Тя е накарала всеки полицай в щата да й помага при търсенето.

Те стояха неподвижно, говорейки тихо, но напрегнато и повече не се преструваха, че се интересуват само от бакалските стоки.

— Но сигурно полицията не мисли, че ти си го убил.

— Те са длъжни да приемат, че по някакъв начин съм замесен.

— Но полицаите не са ли установили, че това е свързано с църквата, с тази луда жена…

— Разбира се, че са го свързали. Те обаче може да мислят, че човекът в моя багажник е някой от нейните хора и че аз съм го убил. Дори и да подозират, че това е инсценирано, те, все пак, ще искат да говорят с мен, за да получат някакво оправдание.

Целият свят беше сега по следите им. Нямаше никаква надежда. Отчаянието се просмукваше в костите като някакъв токсичен химикал, разтваряйки силата си. Тя просто искаше да легне, за затвори очи и малко да поспи.

— Хайде — подкани я Чарли. — Нека завършим с пазаруването, да занесем всичко в мотела и после да се отървем от колата. Искам да се скрия вътре, преди някой полицай да е забелязал табелките с регистрационни номера или да ме е познал.

— Как мислиш, дали полицията знае, че ние сме се отправили към Санта Барбара, след като сме напуснали Вентура?

— Те не могат да знаят със сигурност. Но трябва да са помислили, че сме избягали от Лос Анджелис, движейки се на север, така че Санта Барбара е добро предположение.

Докато вървяха нагоре-надолу по оставащите пътеки и докато отмятаха и плащаха продуктите, Кристин откри, че дишането й е затруднено. Чувстваше се, като че ли към тях бе насочена светлината на прожектор и чакаше да засвирят сирени и алармени устройства.

Джоуи бе станал още по-летаргичен и сериозен от преди. Той чувстваше, че те крият нещо от него и може би не беше добре да се премълчава истината, но тя реши, че би било по-лошо, ако му каже, че вещицата е изгорила тяхната къща. Това щеше да го убеди, че те никога няма да се върнат обратно в техния дом, което можеше да се окаже повече, отколкото той би могъл да понесе.

Защото, може би, това беше истината. Може би, никога нямаше да имат възможност да се върнат отново у дома.