Дийн Кунц
Служители на Здрача (25)

25.

С повишен адреналин и изгаряща от страх като в трескав сън, с настойчивото и странно чувство за забавено движение на времето на един кошмар, Кристин тичаше от своя кабинет към всекидневната. Краткото разстояние изискваше само няколко секунди, но изглеждаше, като че от единия до другия край на нейната къща са сто мили, а за паническото й преминаване от една стая до друга са необходими часове. Тя знаеше, че е будна и въпреки това се чувстваше като в сън. Това беше реалност и все пак нереално.

Когато Кристин достигна всекидневната, Пит Локбърн и Джоуи точно влизаха в нея откъм спалнята на момчето. Револверът на Локбърн беше в ръката му.

Чубака влезе след тях с клепнали уши, отпусната опашка и силно лаейки. Изстрел от ловна пушка разби бравата на входната врата. Още докато във въздуха летяха трески, един мъж нахълта в къщата. Той се сви във фоайето към всекидневната с ловна пушка в ръцете пред себе си. Очите му бяха широко отворени, а лицето бяло от ярост, ужас или и двете. Противоречив човек с обикновена външност. Беше нисък и набит с гъста черна брада, украсена с дъждовни капки. Той пръв видя Кристин и насочи оръжието си към нея.

Кристин изпищя.

Една силна оглушителна експлозия разтърси стаята и Кристин беше сигурна, че изживява последните милисекунди от своя живот.

Но ударен беше неканеният гост. Ризата му цъфна като грозно червено цвете от кръв.

Пит Локбърн беше стрелял пръв. Сега стреля отново.

Фонтан кръв бликна от рамото на натрапника. Ловната пушка падна от ръцете му, а той залитна назад. Третият изстрел на Локбърн го улучи в шията. Вече мъртъв, той се просна на една масичка във фоайето. Главата му се блъсна назад в огледалото над нея, направи го на парчета и после тялото му рухна на кървава купчина.

Когато Джоуи се хвърли в ръцете на Кристин, тя извика на Локбърн:

— Има още един човек! Кабинетът…

Твърде късно. Убиецът, който бе убил Франк Ройтер, беше вече във всекидневната.

Локбърн се придвижи бързо, но не достатъчно. Ловната пушка изрева и Пит Локбърн беше отнесен.

Макар да беше тяхно куче по-малко от едно денонощие, Чубака знаеше на кого трябва да е верен. Ръмжейки с оголени зъби, той скочи към убиеца и захапа левия му крак, забивайки зъбите дълбоко и държейки здраво.

Мъжът извика, вдигна ловната пушка и стовари тежкия й приклад върху главата на златистия ретривър. Кучето изквича и се сгърчи на пода.

— Не! — извика Джоуи, като че ли загубата на втория домашен любимец беше по-лошо, отколкото перспективата да бъде убит самият той.

Хленчейки от болка и очевидно уплашен, убиецът каза: „Боже, помогни ми, Боже, помогни ми, Боже, помогни ми!“ и после обърна ловната пушка към Кристин и Джоуи.

Тя забеляза, че той, подобно на брадатия мъж, всъщност не изглеждаше да е луд, дегенерат или зъл човек. Свирепостта на ужаса, който го измъчваше беше най-необикновеното нещо в него. Иначе той беше съвсем обикновен. Млад, на малко повече от двадесет години. С леко наднормено тегло. Светлокож, с малко лунички и наквасена от дъжда червеникава коса, която покриваше главата му. Неговата обикновеност беше нещото, което го правеше така страшен. Щом този човек можеше да стане един безумен убиец под влиянието на Грейс Спайви, тогава старицата можеше да поквари всеки. На никого не можеше да се вярва. Всеки попаднал в плен на нея, можеше да бъде убиец.

Той дръпна спусъка.

Чу се само сухо щракване.

Той беше забравил, че двете цеви бяха празни.

Хленчейки и циврейки, като че ли той беше в опасност, убиецът започна да рови в джоба на якето си и извади от там два патрона за ловджийска пушка.

Със сила и бързина, породени от страха, Кристин грабна Джоуи и побягна, но не към входната врата и улицата отвъд, защото там щяха със сигурност да умрат, а към стълбите и детската спалня, където бе оставила дамска чанта — чантата, в която държеше собствения си пистолет. Джоуи се вкопчи отчаяно в нея и като че ли изобщо не тежеше. Тя беше обладана за кратко време от нечовешка сила, а стъпалата отстъпваха пред енергичните й крака. После почти горе тя се препъна, едва не падна, хвана се за парапета и отчаяно извика.

Но това че се препъна беше добре, защото в същия момент убиецът отдолу откри огън, изпразвайки и двете цеви. Две серии едри сачми удариха парапета в горния край на стълбището, разбивайки го на трески, изрониха мазилка от стената и пръснаха лампата на тавана на самото място, където щеше да бъде тя, ако не беше се спънала.

Докато убиецът зареди отново, Кристин се гмурна напред в коридора на втория етаж. За момент тя се поколеба, стискайки здраво Джоуи, полюляваща се и дезориентирана. Това беше нейната собствена къща, по-позната за нея от всяко друго място на света, но тази нощ тя беше чужда. Ъглите, пропорциите и осветлението в стаите изглеждаха други, различни. Коридорът, например, изглеждаше безкрайно дълъг, с изкривени стени като на проход в панаирен лабиринт. Тя мигаше и се опитваше да потисне паниката, която изкривяваше нейните възприятия. Бързаше напред и накрая успя да се добере до детската спалня.

Зад нея откъм стълбището идваше шума от стъпките на убиеца, който я следваше, щадейки ухапания си крак.

Кристин влезе в спалнята, затръшна вратата, сложи резето и пусна Джоуи. Чантата й беше на нощното шкафче. Тя я грабна точно когато убиецът достигна вратата и започна да трака с дръжката. Пръстите й трепереха твърде силно и няколко секунди тя не можа да дръпне ципа. Накрая отвори чантата и взе пистолета.

Джоуи беше изпълзял в ъгъла до високия скрин. Той се сви, опитвайки се да стане още по-малък, отколкото беше в действителност.

Вратата на спалнята се разтресе и беше отчасти разбита от бурята едри сачми. Една дупка се отвори от дясната й страна. Една панта бе откъсната от касата на вратата. Тя се завъртя във въздуха, отскочи от една стена й изтрака отгоре върху скрина.

Кристин стисна пистолета с две ръце и с неприятното чувство, че не го държи достатъчно устойчиво, се обърна към вратата.

Друг изстрел строши бравата и вратата се отвори навътре, висейки само на една панта.

Младият червенокос убиец стоеше на прага и изглеждаше по-уплашен, отколкото се чувстваше Кристин. Той издаваше нечленоразделни звуци. Ръцете му трепереха по-силно от нейните. От едната му ноздра висеше сопол, но той изглежда не го усещаше.

Кристин насочи пистолета към него и натисна спусъка.

Нищо не се случи.

Предпазителят не беше свален.

Убиецът изглеждаше стреснат от факта, че тя е въоръжена. Неговата ловджийска пушка беше отново празна. Той я хвърли настрана и извади един револвер от колана на панталоните си.

Тя се чу да казва „Не, не, не, не, не“, повтаряйки думичката монотонно от чист страх, докато търсеше пипнешком двата предпазителя на пистолета. Тя ги свали и после натисна спусъка отново и отново.

Гърмежите от нейната стрелба, отекващи от стените около нея, бяха най-приятните звуци, които някога беше чувала.

Натрапникът падна на колене, когато куршумите се забиха в него и после се просна по очи. Револверът падна от отпуснатата му ръка.

Джоуи плачеше.

Кристин се приближи предпазливо до тялото. Кръвта се просмукваше в килима около него. Тя побутна тялото с крак. После отиде до вратата и погледна в коридора, който беше осеян с парчета от парапета на стълбището и стъкълца от лампата, натрошени от едрите сачми на ловната пушка. По килима имаше кървави петна от ухапания крак на мъртвия убиец. Той беше оставил кървава следа от началото на стълбището.

Тя се вслуша. Долу никой не се движеше, нито говореше. Не се чуваха никакви стъпки.

Само двама ли бяха убийците?

Кристин се питаше колко куршума бяха й останали. Магазинът побираше десет. Тя помисли, че е изстреляла пет. Пет оставаха.

— М-мамо — хленчеше приглушено Джоуи.

— Шшшшт — каза тя.

И двамата се заслушаха!

Вятър, гръм. Дъждът тропаше по покрива и прозорците.

Четирима мъже бяха мъртви. Тази констатация достигна съзнанието й и тя почувства, че й се гади. Къщата й беше заприличала на касапница, на гробище.

Един клон от дърво, размърдан от вятъра, драскаше къщата.

Вътре мъртвата тишина стана още по-дълбока.

Накрая тя погледна Джоуи.

Той беше силно пребледнял. Косата му падаше на лицето. Очите му изглеждаха неспокойни. В момент на страх той беше прехапал устната си и струйка кръв беше се стекла по брадичката му и надолу по част от шията. Както винаги, тя беше шокирана при вида на неговата кръв. Обаче, като се има предвид какво му се бе случило, това нараняване можеше да бъде понесено.

Гробищната тишина загуби своето студено въздействие върху нощта. Отвън по улицата имаше викове, не гневни, а от страх и любопитство, когато най-после някои съседи се осмелиха да излязат от домовете си. В далечината нарастваше звукът от сирена.