Дийн Кунц
Служители на Здрача (38)

38.

Малко преди обяд, Чарли пристигна в автосервиза на Лагуна Бийч, където го чакаха Сенди, Макс, Кристин, Джоуи и кучето.

Джоуи изтича към него викайки:

— Хей, Чарли, ти трябваше да видиш как къщата хвръкна във въздуха, също като в някой военен филм или нещо подобно!

Чарли го вдигна и задържа.

— Очаквах да си ядосан на нас, загдето направихме грешка. Помислих, че отново ще настояваш за наемането на Магнъм — каза той.

— О, не — каза момчето. — Твоите момчета бяха великолепни. В края на краищата, откъде можеш да знаеш, че това ще се превърне във военен филм?

Наистина откъде?

Чарли занесе Джоуи в задната част на гаража, където другите стояха в сенките между рафтовете с резервни части и купчини гуми.

Сенди беше му казал, че жената и момчето са добре и той, разбира се, беше повярвал, но се отпусна едва сега, когато ги видя със собствените си очи. Преминалата през него вълна на облекчение беше с физическа, а не само с емоционална сила. Тя му напомни, макар той да не се нуждаеше от напомняне, колко важни бяха станали за него тези хора за един толкова кратък период от време.

Вече поизсъхнали, но измачкани и кални, с провиснали и сплъстени коси, те представляваха една жалка на вид група. Макс и Сенди изглеждаха сурови, разгневени и опасни, с вида на хора, които опразват заведението още с влизането си в него.

Това подчертаваше красотата на Кристин и беше знак за нейната дълбочина, защото тя изглеждаше сега почти толкова добре, както ако беше чиста, свежа и добре сресана. Чарли си спомняше какво чувстваше, докато я притискаше до себе си миналата нощ в кухнята на малката къща на Мириам Ранкин, точно преди да си отиде. Той искаше отново да я притисне, чувстваше една топла, разтапяща нужда да стори това, но пред своите хора не можеше да направи нищо друго, освен да пусне Джоуи долу, да вземе ръката й в двете си ръце и да каже:

— Слава Богу, че сте добре.

Долната й устна затрепери. За момент Кристин имаше вид, като че ли ще се облегне на рамото му и ще заплаче. Но се овладя и каза:

— Непрекъснато си повтарям, че това е просто един кошмар… но не мога да се събудя.

— Ние трябва веднага да се махнем оттук, да се махаме от Лагуна — каза Макс.

— Съгласен съм — каза Чарли. — Ще ги взема в моята кола. След като заминем, вие двамата се обадете в агенцията, кажете на Шери къде се намирате и поискайте да ви изпратят кола. Върнете се нагоре по хълма до къщата на Мириам…

— От нея не е останало нищо — прекъсна го Сенди.

— Взривът беше страхотен — потвърди Макс. — Пикапът трябва да е бил натъпкан догоре е експлозиви.

— От къщата може да не е останало нищо — каза Чарли, — но полицаите и пожарното отделение са все още там. Шери е проверила това в полицията на Лагуна Бийч, а аз разговарях с нея по телефона, идвайки насам. Представете се на полицаите, помагайте им с каквото можете и разберете какво са открили.

— Намерили ли са човека на улицата? Този, по когото стрелях? — попита Макс.

— Не — отвърна Чарли. — Той е изчезнал.

— Той трябва да е пълзял. Аз го раних в крака.

— Тогава е пълзял — каза Чарли. — Или наоколо е имало някой, който му е помогнал да избяга.

— Трети човек ли? — попита Сенди.

— Да — потвърди Чарли. — Шери казва, че вторият човек е останал в пикапа.

— Господи.

— Те са камикадзе — отбеляза с треперещ глас Кристин.

— От тях трябва да не е останало нищо, освен голям брой малки парченца… — каза Макс и щеше да продължи, но Чарли го спря като кимна с глава към момчето, което слушаше с отворена уста.

Те мълчаха, размишлявайки върху безумната смърт на шофьора. Дъждът тропаше върху покрива като тържествен марш при погребална процесия.

Внезапно механикът включи един автоматичен гаечен ключ и всички подскочиха при тракащия звук.

Когато механикът изключи устройството, Чарли погледна Кристин и каза:

— Окей, нека се махаме оттук.

Макс и Сенди ги съпроводиха до сивия Мерцедес пред пункта за обслужване, изследвайки подозрително всичко, което се движеше в дъждовния ден. Кристин седна отпред с Чарли, а Джоуи отзад с Чубака.

— Вие свършихте чудесна работа — каза Чарли на Сенди и Макс през отворения прозорец.

— Почти загубихме — отвърна Сенди, отхвърляйки хвалбата.

— Работата е, че не сте — каза Чарли. — А и вие също сте здрави и читави.

Той не знаеше как би понесъл, ако още някой от неговите хора бе загинал така скоро след смъртта на Пит и Франк. Отсега нататък само той щеше да знае къде са Кристин и Джоуи. Негови хора щяха да работят по случая, но само той щеше да знае местонахождението на своите клиенти, докато Грейс Спайви не бъде спряна по някакъв начин. Така шпионите на старицата нямаше да бъдат в състояние да открият Кристин и Джоуи, а той щеше да рискува единствено своя собствен живот.

Чарли вдигна прозореца си, заключи вратите и потегли.

Лагуна беше в действителност един приятен, топъл, чист, пълен с живот град, но днес той изглеждаше мрачен и потънал в дъжд, сива мъгла и кал. Градът напомняше на Чарли за гробища и като че ли се стоварваше върху тях, като капак на ковчег. Чарли започна да диша по-леко, когато излязоха от града и се отправиха по главния път Пасифик Коуст Хайдуей.

Кристин се обърна и погледна Джоуи, който седеше тихо в задната част на колата. Бренди… е, Чубака лежеше върху седалката с голямата си рунтава глава в скута на момчето. Джоуи милваше равнодушно кучето и се взираше през прозореца в бушуващия океан, където вятърът блъскаше вълните сред гъста като стена пепелявосива мъгла, движеща се към брега от разстояние половин миля. Лицето му беше почти безизразно. Но все пак имаше някакво неуловимо изражение, каквото тя никога преди не беше виждала и не можеше да разчете. За какво ли мислеше той? Какво ли чувстваше? Кристин го беше попитала вече два пъти, дали е добре и той беше отговорил утвърдително. Тя не искаше да му досажда, но се безпокоеше.

Беше загрижена не само за физическата му безопасност, въпреки че този страх я гризеше. Тя се тревожеше също за психическото му състояние. Ако Джоуи преживееше безумната кампания на Грейс Спайви срещу него, какви ли емоционални белези щеше да носи до края на живота си? Беше невъзможно да мине през тези преживявания незасегнат. Може би щеше да има психологически последици.

Сега той продължаваше да гали главата на кучето, но по един хипнотичен начин, като че ли не усещаше напълно присъствието му до себе си и се взираше в океана зад прозореца.

— Полицията иска от мен да ви заведа там, за да ви зададат още въпроси — каза Чарли.

— Да вървят по дяволите — отвърна Кристин.

— Те са по-склонни да помогнат сега…

— За да заслужим тяхното внимание бяха необходими всички тези смъртни случаи.

— Не ги отписвайте от сметката. Разбира се, ние ще ви защитим по-добре, отколкото могат те и сигурно ще открием нещо, което да им помогне да арестуват Грейс Спайви. Но сега, когато са започнали разследване за убийство, те ще извършат по-голямата част от работата, водеща до обвинението й. Те ще бъдат тези, които ще я спрат.

— Аз нямам доверие на полицаите — каза категорично Кристин. — Спайви, може би, има внедрени свои хора там.

— Тя не може да е проникнала във всеки полицейски участък в страната. Няма толкова много последователи.

— Не във всеки полицейски участък — каза Кристин. — Само в градовете, в които има свои секти.

— Полицията на Лагуна Бийч, разбира се, също иска да говори с вас за случилото се тази сутрин.

— Тя също да върви по дяволите. Дори никой там да не принадлежи към Църквата на Здрача. Спайви може да очаква от мен да се появя в участъка. Може нейни хора да наблюдават и чакат, за да ни убият в минутата, в която излезем от колата. — Внезапно през главата й премина една ужасна мисъл. — Нали няма да ни водите в никакъв полицейски участък? — попита тя.

— Не — отвърна Чарли. — Само казах, че те искат да говорят с вас. Не съм казал, че смятам идеята за добра.

Кристин се облегна на седалката.

— А има ли някакви добри идеи? — попита тя.

— Не трябва да увесвате нос.

— Имам предвид, какво ще правим сега? Нямаме никакви дрехи, нищо освен това, което носим на гърба си плюс моята дамска чанта и кредитните карти, което не е много. Никъде не можем да останем. Не смеем да отидем при наши приятели или където и да е другаде, където ни познават. Хората на Спайви ще ги преследват като диви животни.

— Това не е чак толкова лошо — каза той. — Преследваните животни нямат удоволствието да бягат в Мерцедес Бенц.

Кристин оцени неговия опит да я накара да се усмихне, но не можа да намери воля, за да го стори.

Това „туп-туп-туп“ на чистачките на предното стъкло звучеше като странно нечовешко сърцебиене.

— Мисля да отидем в Ел Ей^[1] — каза Чарли. — Църквата на Здрача се подвизава в града, но по-голямата част от нейните дейности са съсредоточени в окръзите Ориндж и Сан Диего. Из Ел Ей бродят малко от хората на Грейс, така че рискът някой от тях да ни открие е малък. Фактически, няма почти никакъв риск.

— Те са навсякъде — каза Кристин.

— Бъдете оптимист — каза Чарли. — Не забравяйте малките уши.

Кристин погледна назад към Джоуи и пристъп на вина я проряза при мисълта, че може да го плаши. Но той изглежда не обръщаше внимание на разговора от предните седалки. Джоуи продължаваше да гледа през прозореца, но вече не океана, а поредицата магазини в Корона Дел Мар.

— В Ел Ей ние ще купим куфари, дрехи, тоалетни артикули и всичко друго, от което се нуждаете — каза Чарли.

— После?

— Ще вечеряме.

— После?

— Ще намерим хотел.

— Ами, ако в хотела работят нейни хора?

— Ами, ако някой от нейните хора е кмет на Пекин? — попита Чарли. Тогава ще е по-добре да не ходим и в Китай.

В края на краищата, тя му отпусна една слаба усмивка. Не беше много, но бе всичко, което Кристин имаше в себе си и тя дори се изненада, че може да реагира толкова добре.

— Извинявайте — каза тя.

— За какво? Че сте човешко същество и се страхувате?

— Не желая да изпадам в истерия.

— Тогава недейте.

— Няма.

— Това е хубаво, защото е налице благоприятно развитие.

— Като например?

— Един от тримата мъртви мъже от миналата нощ — червенокосият, който застреляхте вие — е бил идентифициран. Името му е Пат О’Хара. Те са били в състояние да го идентифицират, защото той е професионален крадец с три ареста и една присъда в досието си.

— Крадец ли? — попита тя, слисана от това неочаквано въвеждане на един по-обикновен криминален елемент.

— Полицаите не само са открили името му. Те могат също да го свържат с Грейс.

— Как? — попита Кристин, изправяйки се в седалката, стресната.

— Неговото семейство и приятелите му казват, че той се е присъединил към Църквата на Здрача преди осем месеца.

— Това е то! — възкликна възбудено тя. — Точно от каквото се нуждаят, за да арестуват Грейс Спайви.

— Е, разбира се, те са се върнали в църквата, за да поговорят отново с нея.

— И това е всичко? Само да поговорят с нея?

— До този момент те нямат никакво доказателство…

— О’Хара е бил един от нейните хора!

— Но няма никакво доказателство, че той е действал по нейно указание.

— Те, всичките, правят каквото им каже тя, точно каквото им каже тя.

— Но Грейс твърди, че нейната църква вярва в свободната воля, че никой от нейните хора не е и в най-малка степен повече направляван, отколкото католиците или презвитерианците, или с по-промит мозък от който и да е евреин в която и да е синагога.

— Глупости — каза тя тихо, но с чувство.

— Вярно — съгласи се Чарли. — Но това е дяволски трудно да се докаже, особено като се има предвид, че не можем да пипнем някой бивш член на църквата, който би могъл да ни разкаже как стоят нещата вътре в нея.

Част от възбудата на Кристин се изпари.

— Тогава, каква полза имаме от идентифицирането на О’Хара като Служител на Здрача? — попита тя.

— Ами, това влага известно съдържание във вашето твърдение, че Грейс Спайви ви е безпокоила. Сега полицаите приемат вашия разказ много по-сериозно, отколкото в началото и това няма да навреди.

— Нуждаем се от много повече.

— Има още едно малко нещо.

— Какво е то?

— О’Хара или може би, другият човек, който е дошъл с него, е оставил пред вашата къща една чанта, в която е имало инструменти за кражба с взлом, а също и други неща. Между тях е бил и един голям пластмасов съд, пълен с безцветна течност, която се оказала обикновена вода. Те не знаят защо е била там и за какво е трябвало да послужи. По-голям интерес са предизвикали един малък месингов кръст… и един екземпляр от Библията.

— Това не доказва ли, че са били там по някаква странна религиозна мисия?

— Не, но, във всеки случай, е интересно. Това е още един възел в примката на палача, още едно малко нещо, което помага за завеждане на дело срещу Грейс Спайви.

— При тази скорост ще я изправим пред съда в края на века — отбеляза кисело Кристин.

Сега те пътуваха по Макартър Булевард, изкачвайки и спускайки се по серия хълмове. Пътят ги водеше покрай Фешън Айлънд, покрай стотици къщи от по един милион долара, покрай някакъв мочурлив район със застояла вода от Нюпорт Бей и покрай полета с висока трева, която ту се огъваше под порива на дъжда, ту се изправяше и потрепваше, когато променливият бурен вятър сменяше внезапно посоката си. Въпреки че беше средата на деня, повечето от колите в насрещното платно се движеха със запалени фарове.

— Полицията знае какво проповядва Грейс Спайви относно идването на Здрача, Второто пришествие и Антихриста, така ли? — попита Кристин.

— Да. Те знаят за всичко това — отвърна Чарли.

— Те знаят, че тя мисли, че Антихристът е вече сред нас?

— Да.

— И те знаят също, че тя е прекарала последните няколко години в търсенето му?

— Да.

— И че възнамерява да го убие, когато го намери ли?

— Тя никога не го е казвала нито в проповед, нито в книгите с религиозна тематика, които е публикувала.

— Но има точно такова намерение. Ние знаем това.

— Какво знаем и какво можем да докажем са две различни неща.

— Полицията би трябвало да е в състояние да разбере, че поради тази причина тя се е съсредоточила върху Джоуи и…

— Миналата вечер, когато полицията я е разпитвала, Спайви е отказала, че ви познава вас, и Джоуи, а така също, че не е била в Сауд Коуст Плаца. Тя казва, че не разбира какво имате против нея и защо се опитвате да я клеветите. Казва, че още не е открила Антихриста и дори не мисли, че ще успее да го стори в скоро време. От полицията са я питали, какво би направила, ако някога го открие, а тя е отговорила, че ще насочи молитвите си срещу него. Те са я питали, дали би се опитала да го убие, а тя се е престорила на обидена от самата идея. Казала е, че е Божия жена, а не престъпничка и че молитвата ще бъде достатъчна. Спайви е казала, че ще окове дявола с молитви, ще го върже с молитви и че ще го върне обратно в Ада с нищо друго, освен с молитви.

— А те, разбира се, са й повярвали.

— Не. Аз говорих с един детектив тази сутрин и прочетох доклада от тяхната среща с нея. Те мислят, че тя е неуравновесена, може би опасна и че трябва да бъде считана за главна заподозряна в опитите за покушение над вас.

Кристин беше изненадана.

— Виждате ли? — каза той. — Трябва да бъдете по-уверена. Случват се някои неща. Не така бързо, както ви се иска, не, защото има процедури, които полицията трябва да следва, правила на доказателство, конституционни права, които трябва да бъдат уважавани…

— Понякога изглежда, че единствените хора, които имат конституционни права, са престъпниците.

— Зная. Но ние трябва да работим вътре в системата, колкото можем най-добре.

Те минаха покрай аерогарата на окръг Ориндж и излязоха на Сан Диего Фриуей, отправяйки се на север към Лос Анджелис.

Кристин хвърли поглед към Джоуи. Той не гледаше през прозореца, нито галеше кучето. Беше се отпуснал в един ъгъл на задната седалка със затворени очи и отворена уста, дишайки тихо и дълбоко. Движението на колата беше го приспало.

— Това, което ме безпокои е, че докато ние трябва да действаме вътре в системата, бавно и предпазливо, за тази кучка Спайви няма никакви правила, които да я спрат. Тя може да се движи бързо и да бъде брутална. И докато ние тъпчем предпазливо около нейните права, тя ще ни убие всичките — каза Кристин на Чарли.

— Тя може първа да се самоунищожи — каза Чарли.

— Какво имате предвид?

— Тази сутрин ходих в църквата и се срещнах с нея. Тя е напълно откачила, Кристин, тя е съвършено безразсъдна. Разпада се по шевовете.

Той й разказа за срещата си със старицата и за кървавите белези, подобни на раните на Христос, върху нейните ръце и крака.

Ако искаше да я успокои, като обрисува Грейс Спайви като някаква бръщолевеща луда, колебаеща се на ръба на колапса, Чарли не успя. Силата на лудостта на старицата я правеше по-застрашителна, с по-непредсказуеми постъпки и по-безмилостна от всякога.

— Съобщихте ли това на полицаите? — попита Кристин. Казахте ли им, че тя е заплашвала Джоуи пред вас?

— Не. Това би било просто моя дума срещу нейна.

Чарли й разказа за своята дискусия с Дентън Буд, неговия приятел психолог.

— Бу казва, че един психопат от този вид притежава изненадваща сила — каза Чарли. — Той казва, че ние трябва да очакваме тя да колабира и да реши този проблем вместо нас, но той не я беше виждал. Ако Бу беше с мен и Хари в кабинета й, когато тя протягаше кървящите си ръце, щеше да знае, че тя не може да издържи още много дълго.

— Имаше ли той някакви предложения или идеи относно това как да бъде спряна?

— Той каза, че най-добрия начин е да бъде убита — отвърна с усмивка Чарли.

Кристин не се усмихваше.

Той откъсна погледа си от обливаното от дъжда шосе достатъчно дълго, за да измери нейната реакция и после каза:

— Разбира се, Бу се пошегува.

— Настина ли?

— Ами… не… той, един вид го имаше предвид… но знаеше, че това не е възможност, която би могла да се разглежда сериозно…

— Може би, това е единственият отговор.

Чарли я погледна отново и челото му се набръчка от безпокойство.

— Надявам се, че вие се шегувате — каза той.

Тя не каза нищо.

— Кристин, ако вие я премахнете някак си с оръжие, ако вие я убиете, ще отидете в затвора. Държавата ще ви отнеме Джоуи. Във всеки случай, ще го загубите. Отговорът не е убиването на Грейс Спайви.

Кристин въздъхна и кимна в знак на съгласие. Тя не искаше да спори по този въпрос.

Но тя се питаше…

Може би, тя щеше да свърши в затвора и може би щяха да й отнемат Джоуи, но поне той щеше да бъде жив.

Когато Чарли отклони Мерцедеса от автострадата при наклона на Уилшър Булевард от западната страна на Ел Ей, Джоуи се събуди, прозя се шумно и поиска да знае къде се намират.

— Уестууд — отвърна Чарли.

— Никога не съм бил в Уестууд — каза Джоуи.

— О! — възкликна Чарли. — Аз мислех, че си светски човек. Мислех, че си бил навсякъде.

— Как бих могъл да бъда навсякъде? — попита момчето. — Аз съм само на шест години.

— Достатъчно голям, за да бъдеш навсякъде — отвърна Чарли. — Навремето, като шестгодишен, аз съм бил навсякъде от моя дом в Индиана чак до Пиория.

— Не е ли това мръсна дума? — попита подозрително момчето.

Чарли се засмя и видя, че Кристин също се смее.

— Пиория ли? Не, това не е мръсна дума, а място. Мисля, че в края на краищата, не си светски човек. Един светски човек трябва да познава Пиория също така добре, както познава Париж.

— Мамо, за какво говори той?

— Той просто се занася, миличък.

— Така си и мислех — каза момчето. — Много детективи се държат понякога така. Джим Рокфорд също се прави понякога на глупав по подобен начин.

— Ето откъде съм взел това — каза Чарли. — От добрия стар Джим Рокфорд.

Те паркираха колата в подземния гараж до Уестуудския театър, от другата страна на У.К.Л.А.^[2] и отидоха да пазаруват дрехи и други необходими неща в Уестууд Вилидж, използвайки кредитните карти. Въпреки обстоятелствата и въпреки времето, това беше една приятна екскурзия. Пред всичките магазини имаше навеси и сенници, така че винаги се намираше сухо място, за да завържат Чубака, когато влизаха вътре да разглеждат. Невероятният проливен дъжд, който беше главна тема на разговори сред продавачите, помагаше да се обясни лошия външен вид на Джоуи и Кристин. Никой не ги гледаше подозрително. Чарли се шегуваше за някои от дрехите, които пробваха, а Джоуи си хвана носа, сякаш беше усетил някаква остра миризма, когато Чарли се преструваше, че смята да купи една спортна риза в крещящ оранжев цвят. След известно време заприличаха на едно обикновено семейство на обикновена разходка в един обикновен свят. А всички религиозни фанатици бяха някъде далеч в Средния Изток, биещи се за своя нефт и своите джамии. Беше приятно да се помисли, че тримата са едно цяло и Чарли почувства още веднъж онзи изблик на копнеж за дом и семейство, който никога не беше го спохождал преди да срещне Кристин Скавело.

Направиха два курса до колата, за да оставят в багажника своите покупки. Когато Кристин и Джоуи имаха вече всичко, от което се нуждаеха, те отидоха до няколко магазина, за да екипират също и Чарли. Поради това, ме нямаше да се връща в собствената си къща, за да не би някой да го проследи, той си купи един куфар, тоалетни принадлежности и дрехи за три дни.

Няколко пъти срещаха хора на улицата, хора които сякаш ги наблюдаваха или бяха подозрителни по някакъв начин, но във всичките случаи опасността се оказа въображаема и постепенно малко си отдъхнаха. Продължаваха да бъдат предпазливи и нащрек, но вече не чувстваха, че зад всеки ъгъл ги дебнат въоръжени маниаци.

Те завършиха пазаруването точно, когато магазините вече затваряха, после намериха един уютен на вид ресторант — нищо луксозно, но с множество прозорци от лъскаво тъмно дърво, и цветни стъкла, и меню, богато на специалитети за пълнеене, като например: настъргани картофи, задушени със сирене и бекон. В пет и тридесет още бе рано за вечеря, но те не бяха обядвали и умираха от глад.

Поръчаха си нещо за пиене, а Кристин взе Джоуи със себе си в дамската тоалетна, където двамата се поизмиха и се преоблякоха в някои от новите дрехи, които бяха купили.

Докато те бяха заети с това, Чарли използва един телефонен автомат, за да се обади в агенцията. Шери беше още на работното си място и го свърза с Хенри Ранкин, който очакваше неговото обаждане, но нямаше много новини за съобщаване. От лабораторните тестове полицията беше установила, че откраднатият син пикап Додж е носел няколко сандъка пластичен експлозив, използван навсякъде от въоръжените сили на Съединените Щати, но не бе успяла да се добере до мястото, откъдето веществото е било закупено или откраднато. Новината, че къщата й е разрушена напълно бе достигнала в Мексико до лелята на Хенри, Мириам и я бе шокирала, но тя не обвини за това своя племенник. Изглежда нямаше намерение да се връща скоро от своето пътешествие, отчасти защото, в края на краищата, нямаше нищо за спасяване от развалините, отчасти защото застраховката щеше да покрие загубата, отчасти защото тя винаги приемаше леко лошите новини, но главно защото беше срещнала в Акапулко един интересен мъж. Казваше се Ернесто. Това беше развитието на последните събития.

— Аз ще проверявам два пъти на ден как върви работата по случая и ще давам съвети — каза Чарли.

— Ако науча някакви новини за леля Мириам и Ернесто, също ще ти ги съобщя.

— Ще ти бъда благодарен за това.

Те, и двамата, замълчаха за момент. Никой от тях не беше в настроение да продължава да се шегува.

— Мислиш ли, че е мъдро от твоя страна, да се опитваш да ги защитаваш съвсем сам? — попита накрая Хенри.

— Това е единственият начин.

— Трудно ми е да повярвам, че Спайви е внедрила някой тук, но ще поставя всеки един под микроскоп, търсейки заразата. Ако някой от тях е Служител на Здрача, аз ще го открия.

— Зная, че ще го откриеш — каза Чарли. Той не възнамеряваше да споменава, че друг детектив, Майк Спеклович, проверяваше щателно Хенри, по нареждане на Чарли, докато Хенри проверяваше щателно всички останали. Чарли се чувстваше виновен за това недоверие, но то беше неизбежно.

— Къде си сега? — попита Хенри.

— В една затънтена област в Австралия — каза Чарли.

— Какво? О. Не е моя работа, а?

— Съжалявам, Хенри.

— Всичко е наред. Ти действаш по единствения възможен начин — каза Хенри, но в гласа му се чувстваше лека обида от недоверието на Чарли.

Потиснат от начина, по който този случай разбиваше много ценното приятелство сред неговите служители, Чарли затвори телефона и се върна при масата. Келнерката точно сервираше неговата водка мартини. Той поръча още една, преди да е отпил от първата и после хвърли поглед на менюто.

Кристин се върна от дамската тоалетна в светлокафяви джинси от кадифе и зелена блуза, носейки пълна торба с техните стари дрехи. Джоуи носеше сини джинси и с каубойска риза, с която беше особено горд. Дрехите им се нуждаеха от ютия, но бяха по-чисти и по-свежи, отколкото тези, които носеха, откакто бягаха от обречената къща в Лагуна Бийч. Наистина, независимо от гънките по блузата си, Кристин беше очарователна и сърцето на Чарли подскочи отново при вида й.

Когато напуснаха ресторанта, носейки два хамбургера за Чубака, се беше стъмнило съвсем и дъждът беше спрял. Леко ръмеше и влажният въздух беше потискащо тежък, но повече не изглеждаше така, сякаш ще трябва да започнат строежа на нов Ноев ковчег. Кучето подуши хамбургерите, разбра, че са за него и настоя да си ги получи. Чубака излапа двата сандвича за секунди пред ресторанта, а Кристин каза:

— Той дори има маниерите на Бренди.

— Ти винаги си казвала, че Бренди няма маниери — напомни й Джоуи.

— Точно това имах предвид.

Сега, когато бурята изглежда утихваше, тротоарите на Уестууд Булевард се изпълваха със студенти от У.К.Л.А., тръгнали да вечерят или на кино, зяпачи на витрини и любители на театъра, убивайки времето си до началото на представлението. Калифорнийците имаха малка или по-скоро нямаха никаква търпимост към дъжда и след буря като тази, винаги плъзваха, силно желаещи да бъдат навън и да се разхождат с почти празнично настроение. Чарли съжаляваше, че беше време да потеглят. Вилидж приличаше на някакъв оазис на здравия разум в един побъркан свят и той беше благодарен за осигурения отдих.

Покритият паркинг беше почти пълен, когато пристигнаха и те трябваше да оставят колата на най-ниското ниво. — Сега, когато взимаха асансьора за надолу към дъното на сградата, те се чувстваха много по-добре, отколкото мислеха, че ще е възможно само преди няколко часа. Нямаше нищо по-хубаво от добрата храна, няколко питиета и няколкочасова свободна разходка по улиците, без да бъде стреляно по теб, за да се убедиш, че Бог е в Своя Рай и със света всичко е наред.

Но това чувство беше за кратко време. То изчезна, когато вратите на асансьора се разтвориха.

Всички лампи наоколо бяха изгорели. Имаше някои, които светеха в далечината, разкриващи редица от коли, сиви бетонови стени и масивни, крепящи покрива колони, но пред асансьора беше тъмно.

Колко вероятно беше три или четири лампи да изгорят едновременно?

Този тревожен въпрос проблесна в главата на Чарли в момента, в който вратите се отвориха и преди той да успее да реагира, Чубака започна свирепо да лае по сенките зад тях. Кучето беше подозрително свирепо, като че ли беше обзето от внезапен силен гняв. Въпреки това, то не излезе от асансьора, за да преследва обекта на своя гняв, което беше сигурен знак, че нещо много лошо ги очаква отвън.

Чарли посегна към контролното табло на асансьора.

Нещо изсвистя в кабината и се удари в задната стена на пет сантиметра от главата на Кристин. Куршум. Той проби дупка в металната плоскост. Звукът от изстрела беше като кошмарно допълнение.

— Надолу! — извика Чарли и удари бутона ЗАТВАРЯНЕ НА ВРАТИТЕ, а един друг куршум се удари в тях, когато започнаха да се затварят. Той натисна бутона за най-горния етаж, Чубака продължаваше да лае. Кристин пищеше. Най-после вратите се затвориха напълно и когато кабината потегли по своя път нагоре, на Чарли се стори, че чува един последен напразен изстрел.

Убийците не бяха предвидили, че кучето ще реагира така бързо и шумно. Те очакваха Кристин и Джоуи да излязат от асансьора и не бяха подготвени да ударят своята плячка в самата кабина. В противен случай, изстрелите щяха да бъдат по-грижливо насочени и Джоуи или неговата майка, или и двамата, щяха да бъдат мъртви.

За щастие, единствените стрелци бяха тези на най-ниското ниво на паркинга. Но, ако те бяха предвидили възможността, че тяхната плячка може да бъде предупредена и да не излезе от асансьора, тогава, може би щяха да поставят други на най-горния етаж. Кабината можеше да спре да се издига на което и да е ниво, вратите да се отворят и някой да чака там.

Но как ги намериха? Питаше се отчаяно Чарли, докато Кристин се надигаше от пода. За Бога, как?

Все още носеше своя пистолет, който беше взел на отиване тази сутрин в Църквата на Здрача. Той го извади и го насочи към вратите пред тях.

Кабината не спря, докато не достигна най-горния етаж на паркинга. Вратите се отвориха. Жълтеникави светлини. Сиви бетонни стени. Лъскави коли, паркирани в тесни пространства. Но никакви въоръжени мъже.

— Хайде! — покани ги Чарли.

Те тичаха, защото знаеха, че мъжете от най-долния етаж на паркинга сигурно идваха бързо зад тях.