Дийн Кунц
Служители на Здрача (29)

29.

Кристин не очакваше, че ще е в състояние да спи. Тя се просна на леглото, където Джоуи лежеше като камък, но си мислеше, че само ще полежи със затворени очи, почивайки си, докато той се събуди. Трябва да беше заспала мигновено.

Събуди се през нощта и установи, че дъждът беше спрял. Тишината беше дълбока.

Джордж Суортаут седеше на един стол в ъгъла и четеше списание на меката светлина на една настолна лампа със седефен абажур. Тя искаше да поговори с него, да разбере дали всичко е наред, но нямаше сили да се надигне, дори да каже дума. Затвори очи и отново потъна в тъмнината.

Кристин се събуди напълно преди седем часа. Чувстваше се с леко размътена глава след четирите и половина часа сън. Джоуи тихо похъркваше. Остави Джордж да наблюдава сина й, отиде в банята и взе един продължителен горещ душ. Тя трепна, когато водата проникна под превръзката на ханша й и предизвика щипеща болка от заздравяващата й рана.

Излезе изпод душа, избърса се, сложи нова превръзка и започна да си облича дрехите, когато почувства, че Джоуи е в опасност, непосредствена, ужасна опасност. Тя я почувства в костите си. Кристин помисли, че чува вика му над бръмченето на вентилатора в отдушника на банята. О, Исусе, не. Той беше убит там, в банята, насечен на парчета от някакъв агресивен тълкувател на Библията. Стомахът й се сви, кожата й настръхна и въпреки бръмченето на вентилатора, тя помисли че чува още нещо — едно тупкане, един звук като от удари с тояга. Те сигурно го биеха, убиваха и биеха. Дъхът й секна. Кристин знаеше това, знаеше, че Джоуи е мъртъв. Боже мой! В луда паника, тя дръпна ципа на джинсите и без дори да закопчае всички копчета на блузата, излезе, препъвайки се от банята с мокра и висяща на слепени кичури коса.

Всичко беше само въображение.

Момчето беше невредимо.

Джоуи беше се събудил и седеше в леглото, слушайки с широко отворени очи, докато Джордж Суортаут му разказваше някаква история за един магически папагал и краля на Сиам.

По-късно, обезпокоена, че майка й може да чуе за техните проблеми в новините или да прочете за тях във вестниците, Кристин й телефонира, но после съжали. Евелин изслуша всички подробности и беше силно шокирана, но вместо да предложи съчувствие, тя атакува с един разпит, който изненада и ядоса Кристин.

— Какво си направила на тези хора? — поиска да знае Евелин.

— Кои хора?

— Хората от тази църква.

— Не съм им направила нищо, майко. Те се опитват да ни направят зло. Не чу ли, какво ти казах?

— Те не биха те тормозили без причина — отвърна Евелин.

— Те са луди, майко.

— Не може всички хора, принадлежащи към една църква да са луди.

— Е, те са луди. Те са лоши хора, майко. Истински лоши хора.

— Не могат всички те да бъдат лоши. Няма такива религиозни хора. Не могат всички те да те преследват само за свое забавление.

— Аз ти казах, защо ни преследват. Те са си втълпили тази безумна идея, че Джоуи…

— Това е, което ми каза — рече Евелин, — но не може да бъде вярно. Наистина не. Трябва да има още нещо. Трябва да има нещо, с което си ги разгневила. Но дори да са ядосани, аз съм сигурна, че те не биха са опитали да убият никого.

— Майко, аз ти казах, че те дойдоха с огнестрелни оръжия и бяха убити хора…

— Тогава хората, които са имали оръжия, не са били от църквата — каза Евелин. Ти погрешно си разбрала всичко. Нещо друго е.

— Майко, аз не съм разбрала погрешно всичко. Аз…

— Хората на църквата не използват оръжия, Кристин.

— Тези хора на църквата използват.

— Нещо друго е — настоя Евелин.

— Но…

— Ти имаш зъб на религията — каза Евелин. — Винаги си имала зъб на църквата.

— Майко, аз не държа никакъв карез…

— Ето защо ти така бързо обвиняваш в това религиозни хора, когато всичко е просто работа на някой друг, може би на политически терористи, както непрекъснато съобщават в новините или пък си замесена в нещо нередно и то сега е излязло от контрол, което не би ме изненадало. Замесена ли си в нещо, Кристин! В афера с наркотици, например? Търговците на наркотици винаги се убиват един друг, както ги виждаш по телевизията. Нещо подобно ли е, Кристин?

Кристин си въобрази, че чува като фон монотонното тиктакане на стария часовник. Внезапно дишането й се затрудни.

Разговорът продължаваше по този начин, докато накрая Кристин не можеше повече да издържа. Тя каза, че трябва да върви и затвори телефона, преди майка й да успее да възрази. Евелин не беше казала дори „Аз те обичам“ или „Бъди внимателна“, или „Безпокоя се за теб“, или „Ще направя всичко, какво мога, за да ти помогна.“

Все едно, че майка й беше мъртва. Мъртва със сигурност беше връзката между тях.

В седем и тридесет Кристин направи закуска за Джордж, Винс, Джоуи и себе си. Тя мажеше препечена филия с масло, когато отново заваля.

Утрото беше толкова мрачно, облаците така ниски и светлината така слаба, като че ли денят по-скоро свършваше. Дъждът валеше като из ведро от навъсеното небе. Отвън продължаваше да се стеле мъгла. Тя, може би, щеше да се задържи цял ден леко разсеяна, а вечерта да стане непрогледно гъста. Това беше времето от годината, когато безмилостни бури връхлитаха Калифорния. Те идваха откъм Тихия океан и бомбардираха крайбрежните области, докато реките не прелееха, а склоновете на хълмовете не започнеха да се свличат, носейки къщи с убийствена скорост надолу към дъното на каньоните. Както изглежда, в момента те бяха, може би, на път да бъдат връхлетени от една от тези бури.

Перспективата за продължаващо дълго лошо време правеше заплахата от Църквата на Здрача още по-застрашителна, когато зимните дъждове зачестяваха както сега, улиците се наводняваха, автострадите се задръстваха невероятно, мобилността намаляваше и Калифорния изглежда се смаляваше, като планините се свиваха към крайбрежието, притискайки земята помежду им. В най-лошата част на дъждовния сезон Калифорния добиваше някакъв клаустрофобичен вид, за който никога не пише в туристическите брошури или не виждаш на пощенските картички. В подобно време Кристин винаги се чувстваше като в клопка, дори когато не беше преследвана от добре въоръжени фанатици.

— Вие, момчета, трябва да сте уморени — каза Кристин, когато занесе една чиния с бекон и яйца на стоящия на пост до входната врата Винс Фийлдс. — Колко време можете да издържите така, без да спите?

Винс й благодари за храната, погледна часовника си и каза:

— Остава ни още около половин час. Дотогава ще дойде екипа, който ще ни смени.

Разбира се. Един екип за смяна. Едно ново дежурство. Това трябваше да бъде очевидно за нея, но не беше. Кристин беше свикнала с Винс и Джордж. Беше се научила да им се доверява. Ако някой от тях беше член на Църквата на Здрача, тя и Джоуи щяха досега да бъдат мъртви. Тя искаше от тях да останат, но те не можеха вечно да бъдат будни и на пост. Глупаво беше от нейна страна да не разбира това.

Сега трябваше да се безпокои за новите мъже. Единият от тях можеше да е продал душата си на Грейс Спайви.

Тя се върна в кухнята. Джоуи и Суортаут закусваха на полукръглата маса от борово дърво, която можеше да побере само три стола. Кристин седна пред своята чиния, но гладът й беше минал. Тя едва се докосна до храната и каза:

— Джордж, следващата смяна бодигардове…

— Скоро ще бъде тук — каза той с пълна уста яйца и препечена филия.

— Знаете ли кого Чарли… кого мистър Харисън изпраща?

— Имате предвид техните имена ли?

— Да, техните имена.

— Не зная. Имаме няколко екипа. Защо?

Кристин не знаеше защо би се чувствала по-добре, ако знаеше имената им. Тя не познаваше персонала на Чарли. Техните имена не означаваха нищо за нея. Не можеше да каже просто по имената им, че са хора на Спайви. Не разсъждаваше разумно.

— Ако познавате някои от нашите хора и предпочитате те да бъдат тук на смяна, трябва да кажете на мистър Харисън — посъветва я Джордж.

— Не. Не познавам никого. Аз просто… ами… няма значение. Това не беше важно.

Джоуи изглежда чувстваше естествено нейния страх. Той престана да дразни Чубака с парче бекон, постави малката си ръчичка върху рамото на Кристин, сякаш да й вдъхне увереност по начина, по който бе видял да прави Чарли и каза:

— Не се безпокой, мамо. Те ще бъдат добри хора. Които и да изпрати Чарли, наистина ще бъдат добри.

— Най-добрите — съгласи се Джордж.

— Хей — обърна се Джоуи към Джордж. — Разкажи на майка историята за говорещия жираф и принцесата, която нямала кон.

— Съмнявам се, че това е от историите, които се харесват на твоята майка — отвърна с усмивка Джордж.

— Тогава я разкажи отново на мен — настоя Джоуи. — Моля те!

Докато Джордж разказваше приказката, която изглежда сам беше измислил, вниманието на Кристин беше се пренесло към дъждовния ден зад прозореца. Някъде там, отвън, идваха насам двама от хората на Чарли и тя почти беше сигурна, че единият от тях ще е последовател и оръдие на Спайви.

Параноя. Кристин знаеше, че половината от проблема й е психологически. Тя ненужно се безпокоеше. Чарли я беше предупредил да не стига до крайности. Не би било от голяма полза нито за Джоуи, нито за себе си, ако започнеше да вижда преследвачи във всяка сянка. Причината за всичко беше проклетото отвратително време и изтъканото от дъжда и утринната мъгла покривало около тях. Кристин се чувстваше уловена в клопка, задушаваше се, а нейното въображение работеше прекалено силно.

Тя чувстваше всичко.

Това нямаше значение.

Не можеше да се отърве от своя страх. Знаеше, че ще се случи нещо лошо, когато се появяха двамата мъже.