Дийн Кунц
Служители на Здрача (37)

37.

В центъра на Лагуна Бийч те намериха убежище от бурята и от последователите на Грейс Спайви в един автосервиз на Арко Сървис. След като Сенди Брекенстайн показа на управителя своята служебна карта и обясни нещата така, че да получи съдействие, на тях им беше позволено да въведат и Чубака при условие, че го завържат добре към един рафт за инструменти. Сенди не искаше да оставя кучето отвън не само за да не се мокри (то беше вече достатъчно мокро и трепереше), а защото съществуваше възможност, макар и незначителна, хората на Спайви да кръстосват града и да забележат кучето.

Докато Макс, Кристин и Джоуи стояха в задната част на помещението за услуги, далеч от врати и прозорци, Сенди използва телефонния автомат в малкото помещение за продажби. Той телефонира в Клемет-Харисън. Чарли не беше в агенцията. Сенди разговаря с Шери Ордуей, администраторката. Той й обясни положението в което се намираха, за да може тя да разбере сериозността му, но не й каза къде са, нито на кой телефон могат да бъдат намерени. Сенди се страхуваше да не би Шери да е доносникът на Църквата на Здрача, не беше абсолютно сигурен в нейната лоялност.

— Намери Чарли — каза той. — Ще говоря само с него.

— Но той как ще разбере, къде да те намери? — попита Шери.

— Аз ще се обадя отново след петнадесет минути.

— Ако успея да го намеря до петнадесет минути…

— Ще се обаждам всеки петнадесет минути, докато го намериш — каза той и затвори телефона.

Сенди се върна във влажното помещение, което миришеше на машинно масло, грес и бензин. Една тригодишна Тойота беше повдигната на едното от двете хидравлични устройства и някакъв мъж с лисичо лице и в сив работен комбинезон подменяше шумозаглушителя. Сенди каза на Макс и Кристин, че ще е необходимо известно време, докато се свържат с Чарли Харисън.

Работникът при помпата, младо русо момче, монтираше нови гуми на комплект хромирани джанти, а Джоуи наблюдаваше, смаян от силата на специалните инструменти и очевидно бе изпълнен с въпроси, но се опитваше да не безпокои човека. Бедното дете беше мокро до костите, окаляно и мърляво, но въпреки това не се оплакваше, нито хленчеше, както биха правили повечето деца при тези обстоятелства. Той бе изключително добро дете и изглеждаше в състояние да намери положителна страна на всяка ситуация. В този случай, възможността да наблюдава монтирането на гуми беше достатъчна компенсация за изпитанието, през което току-що бе преминал.

Преди седем месеца съпругата на Сенди, Мериан, беше родила момче. Трой Франклин Брекенстайн. Сенди се надяваше и неговият син да бъде така добър, като Джоуи Скавело.

После си помисли, че ако трябва да си пожелае каквото и да било, най-добре щеше да бъде това, да живее достатъчно дълго, за да види Трой пораснал, без значение дали има или не добро държане.

Когато минаха петнадесет минути, Сенди отиде до телефона при един автомат за бонбони и позвъни отново на Шери Ордуей в щаба. Тя беше оставила съобщение за Чарли, но той още не се беше обадил.

Дъждът отскачаше от настилката пред пункта. Улицата започна да изчезва под една дълбока локва. Работникът монтира още една гума. А Сенди беше по-неспокоен от всякога, когато позвъни в агенцията за трети път.

— Чарли е в полицейската лаборатория с Хенри Ранкин — каза Шери. — Опитват се да разберат, дали специалистите са открили нещо за тези тела в къщата на Скавело, което да ги свърже с Грейс Спайви.

— Това звучи като работа с малък шанс за успех.

— Мисля, че е най-доброто, с което разполага — каза тя.

Тази новина беше още по-лоша.

Тя му даде номера на лабораторията и той го записа в малкия си бележник.

Сенди телефонира в лабораторията, помоли за Чарли и веднага го свързаха. Той му разказа за нападението с повече подробности, отколкото беше дал на Шери Ордуей.

Чарли беше чул най-лошото от Шери, но продължаваше да бъде поразен и слисан от това, колко бързо Спайви беше открила Кристин и Джоуи Скавело.

— И двамата са добре, нали? — попита той.

— Мръсни, мокри, но без наранявания — увери го Сенди.

— Значи сред нас има изменник — каза Чарли.

— Така изглежда. Освен ако не сте били проследени, когато сте напуснали къщата миналата нощ.

— Сигурен съм, че не сме били проследени, но, може би, колата, която използвахме, да е имала монтирано подслушвателно устройство.

— Възможно е.

— Вероятно не е така — каза Чарли. — Не ми е приятно да го призная, но, може би, имаме шпионин в нашата агенция. Откъде се обаждаш?

Вместо да му отговори, Сенди попита:

— При теб ли е Хенри Ранкин?

— Да. Тук е. Защо? Искаш да говориш с него ли?

— Не. Просто исках да знам, дали той може да чуе това.

— Не и казаното от теб.

— Като ти кажа къде сме, това ще трябва да го запазиш само за себе си. Само за себе си — каза Сенди и после бързо добави. — Не защото имам основание да подозирам, че Хенри е внедрен от Спайви. Нямам такова. Вярвам на Хенри повече, отколкото на по-голямата част от останалите. Въпросът е, че аз, всъщност, не се доверявам на никого, освен на теб. На теб, на себе си и… на Макс, защото, ако това беше Макс, той вече щеше да е убил детето.

— Ако изобщо имаме някой ненадежден човек — каза Чарли, — това, най-вероятно, е някоя секретарка или счетоводител, или нещо подобно.

— Зная — каза Сенди. — Но аз съм отговорен за живота на жената и детето. А и моят живот също е в опасност, докато съм с тях.

— Кажи ми, къде сте — каза Чарли. — Ще запазя информацията само за себе си й ще дойда сам.

Сенди му каза.

— Това време… по-добре ми дай четиридесет и пет минути — каза Чарли.

— Ние няма да мърдаме оттук — увери го Сенди.

Той затвори телефона и се върна в гаража, за да бъде с другите.

Когато предишната вечер дъждът започна да вали, имаше кратък период със светкавици, но през последните дванадесет часа нямаше нито един. Повечето от бурите в Калифорния бяха много по-тихи от тези в другите части на страната. Светкавицата обикновено не придружаваше дъждовете тук и силните електрически бури бяха рядкост. Но сега, освен че хълмовете бяха прогизнали от вода и съществуваше опасност от свличания на кал, улиците бяха наводнени, а бреговата линия блъскана от гонени от вятъра вълни, почти на два пъти по-големи от нормалните, Лагуна Бийч беше внезапно атакувана също и от мълнии. С трясъка на съпровождаща я гръмотевица, която разтресе стените на сградата, катастрофална мълния прониза земята някъде наблизо, а сивият ден стана за кратко примигващо светъл. С ефект, подобен на стереоскопичния, светлината пулсираше през отворените врати на гаража и през мръсните разположени високо прозорци, давайки за момент луд живот на сенките, които се извиваха и танцуваха в продължение на една или две секунди. Последва кратка пауза с още по-силна гръмотевица и халтавите прозорци затракаха в своите рамки. После падна трета мълния и мократа настилка пред пункта блесна и светна с искрящите отражения на силния гняв на природата.

Джоуи се беше отдалечил от майка си към отворените врати на гаражните помещения. Той трепкаше при гръмотевичния трясък, който следваше всяка мълния, но изглежда, че не го беше много страх. Когато небето се успокои за момент, той погледа назад към майка си и каза:

— Ау! Божи фойерверки, а, мамо? Не са ли те, за които беше ми говорила?

— Да. Божи фойерверки — съгласи се Кристин. По-добре ще е, ако се дръпнеш оттам.

Друга мълния разсече небето и денят отвън изглежда подскочи, когато убийственият ток премина през него. Тази мълния беше по-лоша от всички останали и взривът от нея не само разтрака прозорците и накара стените да затреперят, а изглежда разтърси също и земята. Сенди дори я почувства в зъбите си.

— О! — възкликна момчето.

— Миличък, махни се от тази отворена врата — помоли го Кристин.

Момчето не се помръдна и в следващия миг силуетът му беше очертан от поредица мълнии, далеч по-ярки и по-бурни от всички досега. Те бяха така замайващи и поразяващи със своята мощ, че монтьорът на гуми се стресна и изпусна един гаечен ключ. Кучето изскимтя и се опита да се скрие под рафта с инструменти, а Кристин изтича до Джоуи, сграбчи го и го дръпна назад от отворените врати.

— О, мамо. Това е много красиво — каза той.

Сенди се опита да си представи какво щеше да бъде, ако бе отново малък, така малък, че още да не си осъзнал от колко много неща на света има да се страхуваш, че думата „рак“ да няма определение, да нямаш реална представа за значението на смъртта, неизбежността на данъците, ужаса от ядрена война или за коварното съсирваме на кръв в човешката кръвоносна система. Как би изглеждало всичко, ако можеше да бъде отново малък, така малък, че да може да наблюдава с възхищение мълниите по време на буря, не подозирайки, че някоя от тях може да се стовари върху теб и да изпепели мозъка ти за една хилядна от секундата? Сенди погледна Джоуи Скавело и се намръщи. Той се чувстваше стар, ужасно стар, а беше само на тридесет и две години.

Безпокоеше го факта, че въпреки че е бил малък някога, все пак не му е липсвал страх, макар със сигурност да е нямал представа що е смърт, когато е бил шестгодишен. Говореше се, че животните живеят своя живот без чувството за смъртност и беше ужасно несправедливо, че хората нямаха същото удоволствие. Човешките същества не можеха да избегнат предопределеността на своята смърт. Съзнателно или подсъзнателно, тя беше с тях всеки час и всеки ден. Ако Сенди би имал възможност да поговори с тази религиозна фанатична, с тази Грейс Спайви, той щеше да поиска да узнае, как тя можеше да вярва в (и да бъде предана на) един Бог, който е създал човешки същества, само за да ги остави да умрат по един или друг ужасен начин.

Сенди въздъхна. Почваха да го налягат мрачни мисли, а това не беше характерно за него. При това положение, той се нуждаеше от нещо повече от своята обичайна бутилка бира, преди лягане — например, една дузина бутилки. Все пак… той би желал да зададе на Грейс Спайви този въпрос.