Дийн Кунц
Служители на Здрача (4)

4.

Посред нощ, Кристин слезе по стълбите до стаята на Джоуи, за да го види. Лампата, която тя беше оставила запалена, сега бе загасена, а спалнята беше черна като гробница. Страх спря дъха й за момент. Но когато щракна светлината, видя, че Джоуи е в леглото, заспал, в безопасност.

Бренди също беше се разположил удобно в леглото, но се събуди, когато Кристин запали светлината. Той се прозя, облиза се и й отправи един поглед, пълен с кучешка вина.

— Ти знаеш правилата, рунтавелко — прошепна тя. — Слез на пода.

Бренди слезе от леглото без да събуди Джоуи, промъкна се до най-близкия ъгъл и се сгуши на пода. После я погледна сънено.

— Добро куче — прошепна тя.

Той махна с опашка, помитайки килима около себе си.

Кристин загаси лампата и тръгна обратно към своята стая. Беше направила само една или две крачки, когато чу шум от движение в стаята на момчето. Тя знаеше, че това е Бренди, който се връщаше към леглото. Тази нощ обаче не я беше особено много грижа, дали Джоуи ще има кучешки косми по чаршафа и одеялото си. Тази нощ, единственото нещо, което имаше значение, беше Джоуи да бъде в безопасност.

Кристин се върна в леглото си и започна да дреме на пресекулки. Тя се мяташе, въртеше и мърмореше в съня си, докато нощта пълзеше към зората. Кристин виждаше в съня си една старица със зелено лице, зелена коса и дълги зелени нокти, които бяха закривени като на хищно животно.

Най-после се съмна. Сутринта беше слънчева. Дяволски слънчева. Кристин се събуди рано, а проникналата през прозорците на спалнята й светлина я караше да примигва. Очите й бяха замъглени, чувствителни и кървясали.

Тя взе един продължителен горещ душ, който изпари част от умората й. После се облече за работа в кафява блуза, семпла сива пола и сиви обувки.

Кристин пристъпи към голямото огледало на вратата на банята и критично се заоглежда, въпреки че взирането в собственото си отражение винаги я смущаваше. Нямаше никаква мистерия относно нейната срамежливост. Тя знаеше, че нейното смущение е резултат от нещата, на които е била научена по време на Загубените Години, между нейния осемнадесети и двадесети рожден ден. През този период тя беше се борила да отхвърли цялата си суетност и една голяма част от своята индивидуалност, защото от нея се изискваше тогава сива еднообразност. Бяха очаквали от нея да бъде непретенциозна, прекалено скромна и откровена. Всяка грижа за външния й вид и всяка най-малка гордост в погледа й би довела до бързи дисциплинарни мерки от страна на нейните началници. Въпреки че Кристин беше оставила тези тъжни години на самота и тези събития зад себе си, те продължаваха да имат върху нея забавящ ефект, който тя не можеше да отрече.

Сега, почти като тест за това до каква степен беше триумфирала над Загубените Години, тя се пребори със смущението си и решително изследва своето огледално изображение с толкова голяма суета, колкото можа да призове от една душа, полуочистена от нея. Кристин имаше хубава фигура, въпреки че нямаше тяло, което, ако бъдеще показано по бикини, биха могли да бъдат продадени един милион плакати с него. Краката й бяха тънки и добре оформени. Бедрата й се разширяваха точно колкото беше необходимо и беше твърде тънка в талията, което правеше бюста й (среден по големина) да изглежда по-голям, отколкото беше в действителност. На Кристин понякога й се искаше да има голям бюст като Вал, но Вал беше казала, че големите гърди са по-скоро проклятие, отколкото дар, че е също като да носиш навсякъде чифт дисаги и че понякога, вечер, рамената я боляха от тежестта на този товар. Дори ако казаното от Вал беше истина, а не добронамерена лъжа, изречена от симпатия към тези, които бяха по-малко надарени, Кристин желаеше да има големи цици и знаеше, че това желание, тази безнадеждна суетност, беше една очевидна реакция срещу и отхвърляне на всичко, на което бяха я учили на това мрачно място, където беше живяла от осемнадесетата до двадесетата си година.

Лицето й вече беше се зачервило, но тя се застави да остане пред огледалото още една минута, докато се прецени, че косата й е добре сресана и че гримът е равномерно положен. Кристин знаеше, че е хубава. Не великолепна. Тя имаше добър тен, нежна брадичка и правилен нос. Очите бяха най-хубавото в нея, големи, тъмни и ясни. Косата й също беше тъмна, почти черна. Вал казваше, че винаги би заменила своите големи цици за коса като нейната, но Кристин знаеше, че това са само приказки. Разбира се, косата й изглеждаше добре, когато времето беше добро. Но щом влажността се увеличеше, преминавайки определена точка, тя или се сплескваше и провисваше, или се накъдряше. Тогава Кристин заприличваше или на вампир, или на Джийн Шалит.

Накрая, силно зачервена, но чувстваща, че е преодоляла излишната, насилствено насадена в нея преди години свитост, тя се отвърна от огледалото.

Кристин отиде в кухнята, за да направи кафе и препечена филия и откри, че Джоуи е вече на масата за закуска. Той не ядеше, а просто седеше там с лице отвърнато от нея и се взираше през прозореца в обляната от слънцето тревна площ отзад.

— Какво да ти направя за закуска, момчето ми? — попита Кристин, взимайки хартиен филтър от една кутия и поставяйки го в кошчето на кафеварката.

Джоуи не отговори.

— Какво ще кажеш за сиъриъл^[1] и препечена филия с пастет от печени фъстъци? — попита тя, като същевременно слагаше с лъжичка кафе във филтъра. — Препечена кифла с масло? Може би искаш едно яйце?

Той продължаваше да не отговаря. Понякога, не често, Джоуи беше опак, сутрин, но настроението му можеше винаги да бъде подобрено с шега. Джоуи беше по натура твърде учтив, за да може да остане дълго време нацупен.

— Добре, ако ти не искаш сиъриъл, препечена филийка или едно яйце, може би ще мога да ти поднеса малко спанак, брюкселско зеле и броколи. Всички те са твои любими ястия, нали? — каза Кристин, включвайки кафеварката и наливайки й отгоре вода.

Той не се хвана на въдицата. Просто се взираше през прозореца. Неподвижен. Мълчалив.

— Или бих могла да сложа една от твоите стари обувки в микровълновата печка и да я сготвя вкусно за теб. Какво ще кажеш за това? Няма нищо така добро за закуска, като една стара обувка. Ммммммм! Истинска наслада!

Той не каза нищо.

Тя извади тостера от шкафа, постави го на плота до микровълновата печка и го включи. Внезапно установи, че момчето не беше само в лошо настроение. Нещо не беше в ред.

— Миличък? — повика го Кристин, взирайки се в тила му.

Джоуи тихо, приглушено извика.

— Миличък, какво не е в ред?

Най-после той се отвърна от прозореца и я погледна. Разрошената му коса висеше надолу и влизаше в очите му, които я гледаха със странно и мрачно изражение, което беше така непоколебимо за едно шестгодишно дете, че Кристин получи сърцебиене. На бузите му блестяха сълзи.

Кристин бързо отиде до него и хвана ръката му. Тя беше студена.

— Какво ти е, скъпи? Кажи ми.

Той избърса зачервените си очи със свободната ръка. Носът му беше сополив и Джоуи го изтри с ръкав.

Беше така бледен.

Каквото и да не беше наред, то не беше нещо обикновено. Кристин почувства това и устата й пресъхна от страх.

Джоуи се опита да говори, но не можа да произнесе дори една дума. Той посочи вратата на кухнята, пое дълбоко дъх на пресекулки, започна да трепери и накрая каза:

— В-в-входът.

— Какво искаш да кажеш за входа?

Той не беше в състояние да й каже.

Мръщейки се, тя отиде до входната врата, поколеба се и после я отвори. Кристин ахна и се олюля от гледката, която я очакваше.

Бренди. Неговото рунтаво златисто тяло лежеше на края на входната площадка близо до стълбите, а главата му лежеше непосредствено до вратата, при краката й. Кучето беше обезглавено.