Дийн Кунц
Служители на Здрача (50)

50.

Джипът, както беше предсказал Мадиган, беше в отлично състояние. Той изобщо не им създаваше никакви неприятности и те достигнаха Лейкс Таху в четвъртък следобед.

Кристин беше уморена, но Джоуи беше малко ободрен. Той показа известен интерес към преминаващите пейзажи и това беше една добра промяна. Джоуи не изглеждаше по-щастлив, а само по-бодър и тя установи, че до ден-днешен, той не беше виждал сняг, освен на снимки в списания, по телевизията и на филм. В Таху имаше сняг в изобилие. Дърветата бяха отрупани с него. Дебел пласт сняг бе покрил и земята. Внезапни пориви на вятъра завихряха падащите от стоманеносивото небе дребни снежинки и според новините по радиото тези вихрушки щяха да преминат през нощта в снежна буря.

Езерото се намираше на междущатската граница и беше наполовина в Калифорния, наполовина в Невада. В града Сауд Лейк Таху, от страната на Калифорния, имаше голям брой мотели (от които някои бяха учудващо запуснати за един така хубав и относително скъп район за почивка), множество дюкянчета за сувенири, магазини за спиртни напитки и ресторанти. От страната на Невада имаше няколко големи хотела и казина с почти всички видове хазартни игри, макар и не така атрактивни както в Лас Вегас. Северното крайбрежие беше по-слабо благоустроено и създадените от човека структури бяха по-добре интегрирани с терена, отколкото по южното крайбрежие. От двете страни на границата, и от северната, и от южната, беше най-красивата природа на земята, която много европейци наричаха „Американска Швейцария“: покрити със снежни шапки върхове, главозамайващи дори в облачен ден; огромни девствени гори от бор, ела, смърч и други вечнозелени дървета; едно езеро, което през лятото, когато не бе заледено, беше най-чистото, най-прозрачното и най-колоритното в света, с всички нюанси на синьото и яркозелено. То беше толкова чисто, че човек можеше да види дъното му на дълбочина от двадесетина метра.

Те спряха при едни хали на северния бряг, представляващи обширна, недодялана сграда, засенчвана от бор и смърч. Все още имаха доста от припасите, които бяха купили вчера в Санта Барбара, нещата, които изобщо нямаха възможността да сложат в хладилника и кухненските шкафове на Уайл Ауей Лодж. Разбира се, бяха се отървали от тези, които можеше да се развалят и добавиха: мляко, яйца, сирене, сладолед и различни видове замразена храна.

По искане на Чарли, касиерът беше опаковал замразената храна в картонена кутия с капак, отделно от другата. На паркинга, Чарли проби внимателно в кутията няколко дупки. Той беше купил от халите найлоново въже за простиране и с помощта на Кристин го промуши през дупките и пристегна кутията, към багажника отгоре на джипа. Температурата беше под нулата. Нищо на покрива нямаше да се разтопи по пътя за хижата.

Докато те работеха (Чубака ги наблюдаваше с интерес), Кристин забеляза, че много от колите на паркинга на халите бяха снабдени с багажници за ски. Тя винаги бе искала да се научи да кара ски. Често си обещаваше, че един ден ще взема уроци заедно с Джоуи, когато той станеше достатъчно голям. Щеше да бъде забавно. Сега, това вероятно беше само още едно нещо, което те никога нямаше да могат да правят заедно…

Тази мисъл беше ужасно тъжна. Невероятно тъжна.

Кристин знаеше, че трябва да поддържа духа си висок, дори само заради Джоуи. Той щеше да почувства нейния песимизъм и щеше да се отдръпне още по-дълбоко в психологическата дупка, в която бе пропаднал.

Тя обаче не можеше да се отърси от мрачното настроение, което й тежеше и нейният дух беше паднал и нямаше никакъв начин да го повдигне.

Кристин си внушаваше, че трябва да се радва на свежия и чист планински въздух. Но той й се струваше болезнено студен. Ако вятърът се засилеше, времето щеше да стане непоносимо. Внушаваше си, че снегът е красив и че тя трябва да му се радва. Но той изглеждаше мокър и отблъскващ.

Кристин погледна Джоуи. Той стоеше до нея и наблюдаваше как Чарли връзва последния възел на въжето за простиране. Джоуи приличаше повече на дребен възрастен човек, отколкото на дете. Той не направи снежна топка. Не изплези език, за да лови с него снежинки. Не тичаше и не се пързаляше по заледените участъци от паркинга. Не правеше нищо от нещата, които би правило едно малко момче, стъпващо за първи път през живота си на сняг.

Той е просто уморен, както и аз, каза си Кристин. Денят беше дълъг. Никой от нас не е имал спокойна нощ от последната събота насам. Щом веднъж прекараме една добра вечер, осем пълни часа в леглото, без кошмари, без да се събуждаме дузина пъти от въображаем шум от стъпки… тогава ние ще се почувстваме по-добре. Със сигурност ще се почувстваме. Със сигурност.

Но Кристин не успяваше да убеди себе си нито, че утре ще се почувства по-добре, нито че тяхното положение ще се подобри. Въпреки цялото разстояние, което бяха пропътували и отдалечеността на мястото, където бяха, тя не се чувстваше в безопасност. Не само няколкото хиляди религиозни фанатици, които повече от всичко друго искаха тяхната смърт бяха причина. Това беше достатъчно лошо, но имаше също и нещо необичайно задушаващо в огромните дървета, които се издигаха от всички страни и бяха потискащо близо отвсякъде. Имаше и нещо клаустрофобично в начина, по който планините ги ограждаха и някаква заплаха в плътните сенки и сивата зимна светлина на тази естествена крепост. Тя никога нямаше да се почувства в безопасност тук.

Причина не бяха просто планините. Кристин не би се почувствала в по-голяма безопасност, където и да било другаде.

Те напуснаха главното шосе, което обикаляше езерото и тръгнаха по един асфалтиран път с две платна, който изкачваше серия от стръмни склонове, минавайки покрай скъпи къщи и дървени вили, скътани между гъсто разположените масивни дървета. Ако не бяха лампите в тези къщи, излъчващи топла светлина в пурпурночерните сенки зад дърветата, човек можеше да не разбере, че повечето от тях са там. Тук още на свечеряване имаше нужда от осветление.

Снегът беше натрупан на големи купчини от двете страни на пътя и на някои места нови преспи стесняваха движението само по едното платно. Не че наоколо имаше други коли. Те задминаха само две — един джип със снегорин отпред и една Тойота Ланд Роувър.

На края на асфалтирания път Чарли реши, че ще е добре да постави вериги на гумите. Макар снегоринът да беше минал неотдавна, преспите тук настъпваха по-навътре върху асфалта, отколкото по-ниско по склоновете. Тук имаше и по-големи заледени участъци. Той се изтегли в една странична алея за коли напреко на склона, спря и извади веригите от багажника. Бяха му необходими двадесет минути, за да свърши тази работа и със съжаление почувства колко бързо отслабваше слънчевата светлина иззад пръскащите сняг облаци.

Те продължиха нататък с дрънкане на веригите и скоро асфалтираният път свърши, преминавайки в черен с едно платно. Първата половин миля от него също беше почиствана, но понеже беше по-тесен, той се бе задръстил по-бързо със сняг. Въпреки това, бавно, но сигурно, джипът продължаваше да се катери по своя път нагоре.

Чарли не правеше опит да поддържа разговор. Нямаше смисъл да прави такова усилие. Откакто бяха напуснали Сакраменто рано тази сутрин, Кристин бе престанала да разговаря. Сега, тя беше почти толкова мълчалива и затворена в себе си, колкото Джоуи.

Чарли беше разтревожен от промяната в нея, но разбираше защо среща трудности при отхвърляне на депресията. Планините, които обикновено предизвикваха приповдигнато чувство на отвореност и свобода, сега изглеждаха парадоксално ограничаващи и потискащи. Дори, когато преминаха през една широка поляна и дърветата се отдръпнаха от пътя, потиснатостта от пейзажа остана.

Кристин може би се питаше, дали идването тук не беше сериозна грешка.

Чарли също не беше съвсем сигурен, но нямаше къде другаде да отидат. При положение, че ги търсеха хората на Грейс, че полицията ги търсеше из Калифорния и че не можеха да се доверят на властите или дори на собствените служители на Чарли, нямаха избор, освен да се спотайват на някое място, където никой не би ги забелязал. А това означаваше място с малко хора.

Чарли си мислеше, че са направили най-мъдрото нещо, че са били внимателни с покупката на джипа, че са планували нещата добре, че са се движили с възхитителна скорост и гъвкавост и че все пак са управлявали своята съдба. Вероятно, те щяха са останат тук само около седмица, докато Грейс Спайви попаднеше на следите им чрез своите хора или чрез полицаите.

Обаче, въпреки всичко, Чарли знаеше, че бяха загубили самообладание и бягаха панически. Планината приличаше не на убежище, а на капан. Той се чувстваше, сякаш бяха излезли на някакъв мостик.

Опита се да престане да мисли за това. Знаеше, че не постъпва съвсем разумно. За момента, надделяваха емоциите му. Докато не започнеше отново да мисли спокойно, най-доброто нещо бе да изхвърли Грейс Спайви от съзнанието си.

Покрай черния път имаше по-малко къщи и хижи, отколкото покрай асфалтирания, а след една трета миля не се виждаха вече изобщо никакви сгради. В края на първата половин миля, черният път не беше почистван и изчезваше под няколко фута дълбок сняг. Чарли спря джипа, дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя.

— Къде е хижата? — попита Кристин.

— На половин миля оттук.

— И сега какво?

— Ще ходим пеш.

— Със снегоходките ли?

— Да. Затова ги купихме.

— Никога не съм ги използвала преди.

— Можеш да се научиш.

— Джоуи…

— Ще го носим на смени. Той може после да остане в хижата, докато ти и аз се върнем за…

— Да остане сам ли?

— Той ще бъде с кучето и ще е в пълна безопасност. Спайви не може да знае, че сме дошли тук. Тя не е никъде наблизо.

Джоуи не възрази. Той изглежда не чу, какво бяха казали те. Той гледаше през прозореца, но не можеше да види нищо, защото стъклото се замъгляваше от дъха му.

Чарли излезе от автомобила и трепна, когато студеният въздух започна да щипе лицето му. Бе станало значително по-студено, откакто бяха напуснали пазара долу при езерото. Снежните парцали бяха огромни и падаха по-бързо от преди. Те бяха завихряни надолу под снишаващото се небе от един леко преместващ се бриз, който все повече се засилваше и ставаше настойчив, дори когато Чарли спираше за момент, за да огледа гората. Дърветата се подпираха едно с друго и сякаш се привеждаха готови за скок по краищата на поляната.

По някаква причина, Чарли си мислеше за една стара приказка: Червената шапчица. Той още си спомняше призрачната илюстрация в книжката с приказки, която бе имал като дете. Тя изобразяваше как Червената шапчица върви по своя път през една тъмна и обитавана от вълци гора.

Това го караше да мисли за загубените в гората Хензел и Гретел.

А последното го караше да мисли за вещици.

Вещици, които пекат деца в пещи и ги изяждат.

Господи, той никога не беше съзнавал колко жестоки са били някои приказки.

Снежните парцали бяха се смалили малко и падаха с по-голяма скорост.

Полека, постепенно вятърът започна да вие.

Кристин се изненада, че така бързо се научи да ходи с тромавите снегоходки и осъзна колко трудно, а, може би, и невъзможно, би било ходенето без тях, особено с тежките раници, които носеха. На някои места вятърът беше почти оголил поляната, но на други, където теренът представляваше и най-незначителна преграда за него, се натрупваха преспи с дълбочина до осем, десет или дванадесет фута и дори до още по-голяма. А по техния път снегът беше запълнил всяка бразда, дупка или вдлъбнатина в терена. Ако на човек се наложеше да прекоси една невидима падина без снегоходки, той можеше да се окаже потънал в дълбок снежен кладенец, от който би било трудно или невъзможно да се измъкне.

Сивата следобедна светлина, която имаше една объркваща способност да прави трикове с гладката повърхност на снега и със сенките, даваше фалшиво чувство за разстояние и изкривяваше формите. Понякога тя правеше един изпъкващ снежен ръб да изглежда като падина, докато Кристин не го достигаше и не установеше, че противно на очакванията и, трябва да се изкачва, вместо да се спуска.

Джоуи откри, че за него е по-трудно да се адаптира към снегоходките, отколкото за майка му, въпреки че неговият чифт беше съобразен за деца. Поради бързото свечеряване и защото не искаха да завършат разтоварването на джипа в пълен мрак, те в момента не можеха да отделят време, за да го учат да се движи с тях. Чарли го взе да го носи.

Чубака беше голямо куче, но достатъчно леко, за да не пропада през кората върху снега. Също, той имаше инстинкт да избягва местата, където кората беше тънка или изобщо липсваше и често намираше своя път като заобикаляше най-дълбокия сняг и се движеше от едно място с остърган от вятъра сняг до друго. Чубака пропада три пъти. Единият път успя да се измъкне сам, но останалите два пъти трябваше да му се помогне.

От напуснатия джип, те вървяха нагоре по склона в продължение на триста ярда, докато стигнаха на поляната. Те следваха един скрит под снега път между дърветата, придържайки се в дясната страна на широко било. Вдясно от тях имаше залесен равнинен участък, а в ляво задръстена от дървета долина. Въпреки че до падането на нощта имаше, може би, още цял час, долината потъваше в сиви, сини и пурпурни сенки и накрая в тъмнина. Там, долу, нямаше светли петна, така че Кристин предположи, че няма и никакви жилища.

Кристин вече бе разбрала, че Чарли е страхотен мъж, но въпреки това, тя беше изненадана от неговата енергия. Кристин започна да чувства своята раница като натоварен с бетонни блокове камион, а въпреки че раницата на Чарли бе по-голяма и по-тежка от нейната, това изглежда не му правеше впечатление. В добавка, той носеше Джоуи, без да се оплаква и спря само веднъж, на първата четвърт миля, за да пусне момчето долу и облекчи малко напрегнатите си мускули.

След сто ярда пътят се отклони от края на долината, преминавайки напреко на склона, а после зави и отново продължи нагоре още петдесет ярда. Дърветата започнаха да стават по-нагъсто, по-големи и по-клонести, а на места закътаният път беше така дълбоко потънал в сянка, сякаш нощта беше вече паднала. След известно време, те стигнаха до началото на друга поляна. Тя беше по-широка от тази, на която бяха паркирали джипа и бе дълга около четиристотин ярда.

— Ето я хижата! — извика Чарли, а думите излязоха от устата му с облак кристализиран дъх.

Кристин не я виждаше.

Чарли спря и отново пусна долу Джоуи.

— Ето там — посочи той. — В далечния край, точно пред линията на дърветата. До нея има една вятърна мелница.

Кристин видя първо вятърната мелница, защото окото й долови движението на въртящите се перки. Мелницата беше висока и приличаше на скелет. В нея нямаше нищо интересно. Приличаше повече на някаква сондажна кула за нефт, отколкото на нещо, което би познал един холандец. Изглеждаше много практична, но някак грозна.

И хижата и мелницата хармонираха добре с дърветата зад тях, макар тя да предполагаше, че те биха се откроявали по-добре в по-ранните часове на деня.

— Ти не ми каза, че там има мелница — каза Кристин. — Означава ли това електрическа светлина?

— Разбира се. — Бузите, носът и брадичката му бяха розови от студа. Той подсмръкна, за да прочисти течащия си нос. — И гореща вода в изобилие.

— А електрическо отопление?

— Няма. Енергията, която една вятърна мелница може да осигури е ограничена, дори на такова ветровито място като това.

Закопчалката на якето при гушата на Джоуи бе се откопчала, а шалчето разхлабило. Кристин се наведе, за да го нагласи. Лицето на Джоуи беше повече червено, отколкото розово и очите му сълзяха от студа.

— Почти пристигнахме, момчето ми.

Джоуи кимна.

След като си поеха дъх, те се заизкачваха отново нагоре, а Чубака, който подскачаше отпред, сякаш бе разбрал, че хижата е тяхната крайна цел.

Хижата беше построена от червено дърво^[1], което беше посребряло от суровите атмосферни условия. Въпреки че покритият с кедрови плочки покрив беше със стръмни склонове, по него бе се задържал малко сняг. Прозорците бяха замръзнали. Върху стъпалата към входа и пред самия вход беше натрупал сняг.

Те свалиха своите снегоходки и ръкавици.

Чарли извади един свободен ключ от хитро скрита в една от стълбовете при входа кухина. Попадаха парчета лед, а замръзналите панти изскърцаха, когато Чарли отвори вратата.

Те влязоха вътре и Кристин се изненада от приятната обстановка в хижата. Партерът се състоеше от едно огромно помещение, далечният край на което се заемаше от кухнята. Точно в близката страна на кухнята имаше една дълга маса за хранене от борово дърво. После следваше всекидневната с лакиран дъбов под, вехти плетени килимчета, удобни тъмнозелени канапета и кресла, месингови лампи, ламперия, пердета карета, доминирани от зеления цвят, за да пасват на канапетата и креслата и една масивна каменна камина с големината на шкаф, в който можеш да влезеш. Половината от партера беше открит изцяло към тавана на горния етаж и имаше над себе си един балкон. Там, горе, три затворени врати водеха към три други помещения.

— Това са две спални и една баня — каза Чарли.

Изработката беше груба и, все пак, съвсем цивилизована.

Една площ, настлана с плочки, отделяше главния вход от дъбовия под на всекидневната и точно там те свалиха своите покрити със сняг обувки. После направиха инспекционна обиколка на хижата. Върху мебелите имаше малко прах, а въздухът миришеше на влага. Електричество нямаше, защото всички прекъсвачи в таблото с предпазителите бяха дръпнати надолу, а то се намираше навън, в акумулаторното помещение под вятърната мелница. Чарли каза, че ще отиде там и за няколко минути ще оправи положението. Освен това, всяка от трите камини — голямата във всекидневната и по една малка във всяка от спалните — бяха натъпкани с нацепени дърва и подпалки, които той използва, за да запали три огъня. Всички камини бяха снабдени с хиитолатори^[2], така че хижата можеше да бъде разумно топла дори в разгара на лютата зима.

— Поне никой не е влизал с взлом и нищо не е повредено — каза Чарли.

— Това проблем ли е? — попита Кристин.

— Всъщност не. През по-топлите месеци, когато пътят е отворен по цялото си протежение, тук почти винаги стои някой. Когато пътят е затворен от сняг и в хижата няма никой, който да се грижи за нея, повечето евентуални грабителите биха могли дори да знаят, че толкова далеч в гората има хижа. А онези, които знаят… ами… вероятно мислят, че пътуването дотук не си струва за малкото, което биха намерили, за да отнесат. Все пак, всяка пролет, когато пристигам пръв, се учудвам, че хижата не е разбита.

Огньовете горяха добре, а отворите за въздух в хиитолатора на полицата над камината в партера бълваха потоци добре дошъл топъл въздух в голямото основно помещение. Чубака беше вече се установил до камината с глава върху лапите.

— А сега какво? — попита Кристин.

— Сега ти и Джоуи ще извадите всичко от тези торби, докато аз съм навън да оправям електричеството — отвърна Чарли, изваждайки фенерче от едната раница.

Тя и Джоуи занесоха раниците в кухнята, докато Чарли си нахлузи отново обувките. През времето, докато той беше при вятърната мелница, те подреждаха кутиите с храни по шкафовете и почти изглеждаше, като че ли са едно обикновено семейство на обичайната си зимна почивка, решили да се позабавляват една седмица. Почти. Кристин се опитваше да внуши на Джоуи празнично настроение, като си подсвиркваше весели мелодии, пускаше леки шеги и се преструваше, че наистина се забавлява от това приключение.

Перките бръмчаха и потракваха над главите им. Чарли взе една лопата и разчисти снега около дървената врата пред стълбите, водещи надолу, към помещението под вятърната мелница. Той слезе по два реда стъпала, които водеха твърде дълбоко в земята. Акумулаторното помещение беше под линията на замръзването. Когато слезе на дъното, Чарли се намери в една неясна синкава тъмнина. Тя отнемаше белотата от сипещите се около него снежинки, така че те приличаха на сиви парченца пепел. Той извади фенерчето от джоба на връхната дреха и го запали. Пред него стоеше тежка метална врата. Ключът от хижата ставаше на тази брава и след миг Чарли беше в акумулаторното помещение, където всичко изглеждаше, че е наред: кабели; двадесет високомощни десетгодишни акумулатори, подредени един до друг върху две яки подставки; бетонова платформа, поддържаща цялата машинария и една лавица с инструменти.

Удари го зловонна миризма и той незабавно разбра причината за нея, но първо отиде при шкафа с таблото и постави всички прекъсвачи от положение „изключено“ в положение „включено“. След като направи това, електрическият ключ до вратата даде светлина на двете дълги неонови лампи на тавана. Светлината разкри три мъртви, разлагащи се мишки, от които едната беше в средата на помещението, а останалите две в ъгъла до първата акумулаторна подставка.

Тук беше необходимо да бъдат оставени тенекии с отровна примамка, особено през зимата, когато мишките идваха, най-вече, за да търсят убежище, защото, ако не беше предприета тази мярка, гризачите щяха да изядат изолацията на всички кабели и проводници и до пролетта щяха да повредят цялата електрическа инсталация.

Мишката в средата на малкото помещение беше мъртва от дълго време. Процесът на разлагане на нейния мъничък труп беше доста напреднал. Малко друго беше останало, освен кости, козина и късчета кожа.

Двете мишки в ъгъла бяха по-скорошни случаи. Малките им сърца бяха подути и воняха. Техните очни орбити бяха пълни с мърдащи личинки. Те бяха мъртви само от няколко дни.

Погнусен, Чарли излезе навън, взе лопатата, върна се, събра трите създания, изнесе ги в гората зад вятърната мелница и ги запрати към дърветата. Дори след като се освободи от тях и въпреки носещия се нагоре по планинския склон бурен вятър, който прочистваше въздуха, Чарли не можеше да се освободи от вонята на смърт в ноздрите си. Странно, миризмата остана с него по целия път обратно до акумулаторното помещение, в което, разбира се, продължаваше да виси влажният застоял въздух.

Той нямаше време за истински подробно преглеждане на оборудването, но искаше да му хвърли един бегъл поглед, за да се увери, че мишките бяха умрели, преди да са причинили някакви сериозни повреди. Проводниците и кабелите бяха леко гризани на няколко места, но изглежда нямаше никакво основание да се безпокои, че може да загуби своето осветление поради саботаж от страна на гризачите.

Чарли беше почти удовлетворен от целостта на инсталацията, когато чу зад себе си някакъв странен заплашителен шум.