Дийн Кунц
Служители на Здрача (65)

65.

Пепел и полуизгорели черни клони беше всичко, което бе останало от до неотдавна буйно горящия огън в средата на пътеката. Кайл Барлоу ритна обгорения детрит, разпръсквайки го.

Той пристъпи под скалния навес и хвърли поглед на изоставената раница. В един от ъглите на скалната ниша имаше хартиени отпадъци — обвивки от опаковките на марлени превръзки.

— Ти беше прав — каза Бърт Тъли. — Човекът е бил ранен.

— Достатъчно тежко, за да не може да носи повече своята раница — допълни Барлоу, отвръщайки се от изоставения товар.

— Аз обаче все още не съм сигурен, дали трябва да го преследваме само ние, четиримата — отбеляза Тъли. — Нуждаем се от подкрепления.

— Няма време, за да ги докараме — каза Барлоу.

— Но той… той уби така много от нас.

— Подозираш ли ни?

— Не, не — отвърна Тъли, но изглеждаше уплашен.

— Сега ти си войник — напомни му Барлоу. — С Божията закрила.

— Зная. Само че… този… Харисън… той е дяволски добър стрелец.

— Вече не е толкова добър, колкото е бил преди да го рани Дени.

— Но той е застрелял Дени! Сигурно все още е много добър.

— Ти видя мястото по-назад на пътеката, където е падал. Там, където е дошла тя и му е помогнала, има още кръв — отвърна нетърпеливо Кайл.

— Но подкрепления…

— Забрави за тях — каза Кайл, проправяйки си път покрай него.

Барлоу също имаше своите съмнения и се питаше, дали не беше рязък с Бърт само за да изхвърли от съзнанието си своето собствено променено мнение.

Една Ваноф и Майка Грейс чакаха на пътеката.

Старицата не изглеждаше добре. Очите й бяха кървясали, хлътнали дълбоко и полузатворени от потъмнялата плът, която ги ограждаше. Тя беше прегърбена и превита в кръста като самия образ на изтощението.

Барлоу беше учуден, че тя бе дошла толкова далеч. Той искаше да я остави в хижата с пазачи, но тя бе настояла да продължи в планината с тях. Барлоу знаеше, че е жизнена жена и че притежава значителни за нейната възраст сила и издръжливост, но беше изненадан от непоколебимото й движение напред през гората. Понякога, те трябваше да й помагат на някое трудно място и веднъж дори той я носи в продължение на тридесетина ярда, но по-голямата част от пътя тя беше изминала със собствени сили.

— Колко отдавна са напуснали това място? — попита Грейс, чийто глас беше толкова дрезгав, колкото напукани и безкръвни бяха устните й.

— Трудно е да се каже. Огнището е изстинало, но в такова време въглените се охлаждат наистина бързо.

— Ако Харисън е така лошо ранен, както мислим ние — каза Бърт Тъли, — те не може да са много далеч. Ние сигурно сме ги наближили: Можем да си позволим да вървим бавно, да бъдем внимателни и да се уверяваме, че няма да се натъкнем на нова засада.

— Не. Ако те са наблизо, нека побързаме и приключим с тях — каза Грейс.

Тя се обърна, направи една крачка, препъна се и падна.

Барлоу я вдигна и постави на крака.

— Безпокоя се за теб, Майко — каза той.

— Аз съм добре — отвърна тя.

— Майко, ти изглеждаш… изтощена — намеси се Една Ваноф.

— Може би ще трябва да починем тук няколко минути — добави Бърт.

— Не! — отсече Майка Грейс. Нейните кървясали очи ги пронизаха. — Никакви няколко минути. Нито дори една минута. Не можем да си позволим да дадем на момчето дори секунда повече, отколкото трябва. Казах ви… с всяка секунда, която живее, неговата сила се увеличава. Казах ви го хиляда пъти!

— Но, Майко, ако нещо се случи с теб, останалите няма да сме в състояние да продължим.

Барлоу потрепери от пронизващата сила на нейния поглед. И сега гласът й имаше едно особено качество, което се появяваше в него само след видение. Това беше един пронизващ резонанс, който вибрираше в костите му.

— Ако аз угасна, вие ще трябва да продължите. Вие ще продължите. Богохулство е да се говори, че вашият съюз е по-скоро с мен, отколкото с Бога. Ще продължите, докато не ви оставят вашите собствени крака, докато не можете да пролазите дори един фут повече. И вие, все пак, ще продължавате да вървите, иначе Бог няма да се съжали над вас. Няма да има никакво съжаление и никаква милост. Ако вие го разочаровате в тази мисия, Той ще остави душите ви да бъдат повикани в армиите на Пъкъла.

Някои хора не се повлияваха, когато Майка Грейс им говореше по този начин. Други чуваха само декламирането на една стара глупачка. Трети бягаха, като че ли тя ги заплашваше. Четвърти се смееха. Кайл Барлоу обаче винаги беше смирен. Нейният глас продължаваше да го очарова.

Те напуснаха скалния навес и се отправиха надолу по еленовата пътека. Колоната се водеше от Барлоу, Една Ваноф беше втора, Майка Грейс трета, а Бърт Тъли бе последен. Виенето на вятъра приличаше на страховит демоничен глас, а на Барлоу той непрекъснато му напомняше за злите сили, които дори сега заговорничеха, за да поемат управлението на Земята.