Дийн Кунц
Служители на Здрача (31)

31.

След закуска Кристин телефонира на Вал Гарднър и на няколко свои познати и ги увери, че тя и Джоуи са добре, но на никой не каза къде се намират. Благодарение на Църквата на Здрача, тя повече не се доверяваше и на своите приятели.

Точно когато завърши телефонните разговори, пристигнаха двамата нови бодигарда, за да сменят Винс и Джордж. Единият от тях, Сенди Брекенстайн, беше висок и слаб, около тридесетгодишен, с изпъкнала адамова ябълка. Той напомняше Икабод Крейн в старата версия на рисувания филм на Дисни „Легенда за тихата пещера“. Партньорът на Сенди беше Макс Стек. Той беше набит мъж с големи възлести ръце, масивни гърди, дебел почти колкото главата му врат и мила детска усмивка.

Джоуи незабавно хареса и Сенди и Макси и скоро тичаше напред-назад от единия до другия край на малката къща, опитвайки се да прави компания и на двамата. Той бърбореше, питаше ги какво е да си бодигард и им разказваше своята очарователно изопачена версия на разказаната му от Джордж Суортаут история за жирафа, който можел да говори и принцесата, която нямала кон.

Кристин не беше така бърза като Джоуи. Тя беше любезна с тях, но предпазлива и внимателна.

Искаше да има свое собствено оръжие. Пистолетът й вече го нямаше. Полицията беше го задържала миналата нощ, докато провери дали е регистриран. Не беше много подходящо да вземе нож от кухнята и да се разхожда с него из къщата. Ако Сенди или Макс бяха последователи на Грейс Спайви, ножът нямаше да предотврати насилието, а да го предизвика. А ако не бяха Служители на Здрача, тя щеше само да ги обиди с една такава демонстрация на недоверие. Единствените й оръжия бяха предпазливостта и нейната съобразителност, които нямаше да бъдат кой знае колко ефективни, ако се окажеше лице с лице срещу маниак с 357 Магнум.

Когато обаче, малко след девет часа, бедата я посети, тя не дойде нито от Сенди, нито от Макс. Фактически Сенди, който беше на пост до прозореца на всекидневната забеляза, че нещо не е наред и насочи вниманието си към улицата.

Когато Кристин дойде, за да попита, дали иска още кафе, тя го завари да изучава улицата отвън с видимо напрежение. Сенди се беше надигнал от стола и наблюдаваше през бинокъла.

— Какво е това? — попита тя. — Кой е там, навън?

Сенди й даде знак да изчака, после свали бинокъла.

— Може би няма никой отвърна той.

— Но вие мислите, че има някой.

— Идете и кажете на Макс да наблюдава много внимателно задната страна — каза Сенди, при което адамовата му ябълка заподскача. — Кажете му, че един и същ пикап е минал три пъти покрай къщата.

Сърцебиенето й се ускори, като че ли някой беше включил някакъв превключвател.

— Един бял пикап ли? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Тъмносин Додж с рисунка на сърфинг от едната страна. Може би, това е нищо. Просто някой, който не познава квартала, се опитва да намери някакъв адрес. Но… ъ… по-добре кажи на Макс, за всеки случай.

Кристин побърза да се върне в кухнята, която беше в задната част на сградата и се опита да предаде спокойно новината на Макс Стек, но гласът й трепереше, а и не можеше да контролира ръцете си, които правеха нервни, безсмислени жестове във въздуха.

Макс провери ключалката на кухненската врата, макар че беше я проверил веднага след като бе поел дежурството. Той затвори напълно транспарантите на единия прозорец, а на другия ги притвори наполовина.

Чубака лежеше в един ъгъл и дремеше. Той повдигна глава и започна да души, усещайки напрежение във въздуха.

Джоуи седеше при масата до градинския прозорец и усърдно оцветяваше картинка в някаква книжка за оцветяване. Кристин го измести от прозореца и го постави в ъгъла, близо до бръмчащия хладилник, за да бъде извън линията на евентуалната стрелба.

С емоционалната приспособимост на едно шестгодишно дете, Джоуи беше забравил твърде скоро за опасността, която беше ги принудила да се крият в чуждата къща. Сега всичко отново се върна и очите му се разшириха.

— Вещицата ли идва? — попита той.

— Може би няма нищо, за което да се безпокоим, миличък.

Тя се наведе, издърпа нагоре джинсите му и напъха в тях ризата, който беше се измъкнала наполовина от колана. Неговият страх свиваше сърцето й и тя го целуна по бузата.

— Може би това е само фалшива тревога — каза тя. — Но ти знаеш, че хората на Чарли не рискуват.

— Те са супер — съгласи се той.

— Със сигурност — каза тя.

Сега, когато личеше, че те са готови да изложат живота си на опасност за нея и Джоуи, тя се чувстваше виновна, че е била подозрителна към тях.

Макс отмести малката масичка от прозореца, така че да не трябва да се обляга върху нея, за да погледне навън.

Чубака тихо изскимтя и започна да обикаля в кръг, почуквайки с нокти по кухненските плочки.

От страх, че кучето може да попречи на Макс в някой решителен момент, Кристин го повика. Животното не можеше още да научи новото си име, но реагира на тона на гласа. Той отиде и седна до Джоуи.

Макс погледна през пролуката на транспаранта и каза:

— Тази проклета мъгла е сигурно от сутринта.

Кристин установи, че в мъглата и дъжда, градината със своите азалии, буйно растящ олеандър, вероники, грижливо оформени миниатюрни портокалови дръвчета, люляк, покрита с пълзящи растения градинска беседка и други храсти би помогнала на някой лесно да се промъкне на опасна близост до къщата без да бъде забелязан.

Въпреки уверенията на майка си, Джоуи вдигна поглед към тавана, към звука от дъжда върху покрива, който се чуваше силно в едноетажната къща и каза:

— Вещицата идва. Тя идва.