Дийн Кунц
Служители на Здрача (28)

28.

В колата, движейки се бързо през мокрите от бурята улици, Чарли настоя да погледне раната на Кристин, макар тя да твърдеше, че не е сериозна. Той откри с облекчение, че Кристин има право. Беше само одраскване. Куршумът бе оставил плитка бразда с дължина два инча точно над ханша й. Това беше повече ожулване, отколкото рана и най-вече обгаряне от нагрятия куршум. Куршумът не беше в нея и имаше само леко кървене. Независимо от това, те спряха при един нощен пазар, откъдето купиха алкохол, йод и превръзки и Чарли превърза раната, докато Винс зад волана ги извеждаше отново на пътя. Те обикаляха от улица на улица, завиваха внезапно в обратна посока и летяха в шибаната от дъжда тъмнина подобно на насекомо, бягащо от светлината от страх да не бъде ударено и смачкано.

Взеха всички възможни предпазни мерки, за да бъдат сигурни, че не са проследени и пристигнаха в къщата-убежище в Лагуна Бийч чак в един часа след полунощ. Къщата бе по средата на една дълга улица с изглед (на дневна светлина) към океана. Сградата беше малка, едноетажна, с две спални й една баня; старомодна; на около четиридесет години, но добре поддържана, с покрит главен вход, дървена решетка за пълзящи растения и украсени с резба кепенци. Беше забулена от бегонвилия, която пълзеше по една от стените и покриваше по-голямата част от разстоянието до покрива. Къщата беше собственост на лелята на Хенри Ранкин, която беше на почивка в Мексико и нямаше никакъв начин, по който Грейс Спайви или който и да е от Църквата на Здрача да знае това.

Чарли съжаляваше, че не бяха дошли тук по-рано. Разбира се, той не предполагаше, че Грейс Спайви ще предприеме толкова скоро и такава дръзка и яростна атака. Убиването на куче беше едно, а наглото изпращане на убийци, въоръжени с ловни пушки в тих жилищен квартал… е, той не очакваше, че тя е толкова луда. Беше загубил двама от своите хора, двама свои приятели. Една емоционална киселина, отчасти скръб, отчасти самоупрек, го разяждаше. Той познаваше Пит Локбърн от девет години, а Франк Ройтер от шест и много ги харесваше и двамата. Макар да знаеше, че няма вина за случилото се, той не можеше да спре да се самообвинява.

Чарли се опитваше да скрие скръбта и яростта си, защото не искаше да разстройва още повече Кристин. Тя беше объркана от убийствата и изглеждаше твърдо решена да се счита отчасти отговорна за тях. Той се опитваше да я убеди, че Франк и Пит са знаели риска, когато са приели службата и че ако тя не беше наела Клемет-Харисън, сега телата на път за моргата щяха да бъдат нейното и на Джоуи, така че тя е постъпила правилно като е потърсила помощ. Независимо от аргументите, тя не можеше да се отърси от своето мрачно чувство за отговорност.

Джоуи беше заспал в колата и Чарли го пренесе през косо падащия дъжд и замайващата нощна тишина в детската стая, момчето дори не помръдна, само промърмори тихо и въздъхна.

— Мисля, че няма да му навреди, ако пропусне да си измие една вечер зъбите — каза загрижено Кристин.

Чарли не можа да потисне усмивката си, тя го видя и се усети колко нелепо беше да се тормози за някакви дупчици в зъбите само часове след като момчето се беше спасило от трима убийци.

Изчерви се и каза:

— Мисля, че ако Бог го е запазил от куршумите. Той ще го предпази и от разваляне на зъбите, а?

— Това е едно добро разсъждение.

Чубака се сгуши до леглото и с удоволствие се прозя. Той също бе имал труден ден.

Винс Фийлдс дойде до вратата и попита:

— Къде искаш да бъда, шефе?

Чарли се поколеба, спомняйки си Пит и Франк. Беше ги поставил на пътя на изстрелите. Не искаше да постъпва по същия начин и с Винс. Но, разбира се, не трябваше да мисли така. Той не можеше да каже на Винс да се скрие в дъното на килера, където беше безопасно. Работата на Винс беше да бъде на пътя на изстрелите, ако е необходимо. И Винс и Чарли знаеха това, а също и че работата на Чарли е да дава нареждания, независимо от последствията. И така, какво чакаше? В тази работа или ти изнася да поемеш рисковете, или не.

— Да… аз искам да бъдеш точно тук, Винс — каза Чарли след като се прокашля. — Седни до леглото.

Чарли заведе Кристин в малката спретната кухня, където Джордж Суортаут беше направил един голям кафеник кафе и наливаше чаши за себе си и Винс. Чарли изпрати Джордж до прозорците на всекидневната, за да наблюдава улицата и наля от кафето за себе си и Кристин.

— Мириам, лелята на Хенри, обича бренди. Бихте ли желали малко бренди в кафето?

— Може би, идеята е добра — отвърна Кристин.

Чарли намери брендито в шкафа до хладилника и сипа по малко в двете чаши с кафе.

Те седяха един срещу друг на малката маса до прозореца с изглед към окъпана от дъжда градина, където в момента цъфтяха само сенки.

— Как е раната? — попита той.

— Само малко прищраква.

— Сигурна ли сте?

— Да. Слушайте, какво стана сега? Полицията ще предприеме ли арести?

— Не може. Всичките нападатели са мъртви.

— Но жената, която ги е изпратила, не е мъртва. Тя е част от опита за убийство. Един заговорник. Тя е толкова виновна, колкото и те.

— Ние нямаме доказателство, че ги е изпратила Грейс Спайви.

— Ако и тримата са членове на нейната църква…

— Това би било важна улика. Проблемът е, как можем да докажем, че те са били членове на църквата?

— Полицията би могла да разпита техни приятели, техните семейства.

— Което тя със сигурност ще направи… ако успее да намери техни приятели и техни семейства.

— Какво искате да кажете?

— Никой от тримата гангстери не носеше документи за самоличност. Никакви портфейли, никакви кредитни карти, никакви шофьорски книжки, нищо.

— Отпечатъци от пръсти. Сигурно биха могли да бъдат идентифицирани по техните отпечатъци.

— Разбира се, полицията ще е заеме с това. Но ако тези мъже не са били в армията или нямат криминални досиета, или не са били някога на служба като охрана, за която се изискват отпечатъци от пръстите, техните отпечатъци няма да бъдат регистрирани никъде.

— И така, ние може никога да не узнаем кои са били те?

— Може. Ако не ги идентифицираме, няма начин да ги проследим назад до Грейс Спайви.

Кристин се намръщи и сръбна малко от своето, кафе с бренди. Обмисляше положението. Опитваше се да открие какво може да са пропуснали, за да се намери връзката между убийците и Църквата на Здрача. Чарли можеше да й каже, че си губи времето, че Грейс Спайви сигурно е била много внимателна, но тя трябваше сама да стигне до това заключение.

— Човекът, който ни нападна пред къщата… беше ли същият, който караше пикапа? — попита накрая тя.

— Не. Не беше този, когото наблюдавах с бинокъла.

— Но, ако той е бил вътре, като пътник, може би пикапът е все още паркиран на улицата.

— Не. Полицията го потърси. Никъде в квартала нямаше бял пикап. Нямаше изобщо нищо, което би насочило вниманието към „Тру Уърд“ или към Църквата на Здрача.

— Ами техните оръжия?

— Те също са били проверени. Очаквам да не са били закупени законно. Няма да има никакъв начин да се разбере кой ги е закупил.

Лицето на Кристин изразяваше разочарованието й, когато каза:

— Но ние знаем, че Грейс Спайви е заплашвала Джоуи и знаем също, че нейни хора са ни преследвали с пикапа. Нямат ли полицаите достатъчно основание, след случилото се нощес, поне да поговорят с нея?

— Да. И те ще го сторят.

— Кога?

— Веднага. Ако вече не са го сторили. Но тя ще отрича всичко.

— Ще я поставят ли под наблюдение?

— Не. Във всеки случай, няма смисъл. Те могат да я наблюдават, но не са в състояние да следят всеки член на нейната църква. Това ще изисква по-многоброен персонал от този, с който разполага полицията. Освен това, тази мярка е противоконституционна.

— Тогава ние сме се върнали назад до точката, от която тръгнахме — заключи отчаяно тя.

— Не. В края на краищата, може би, не веднага, но след известно време, някой от тези безименни мъртви мъже или някое от техните оръжия, или снимките, които направих на мъжа в пикапа, ще ни дадат някаква конкретна връзка с Грейс Спайви. Тези хора не са съвършени. Някъде, те са пропуснали някоя подробности, направили са грешка и ние ще извлечем полза от нея. Рано или късно, те ще направят и други грешки и ние ще имаме достатъчно доказателство, за да ги арестуваме.

— А през това време?

— Вие и Джоуи ще се спотайвате.

— Тук?

— За известно време.

— Е, ще ни намерят.

— Няма.

— Ще ни намерят — каза мрачно Кристин.

— Дори полицията не знае къде сте.

— Но вашите хора знаят.

— Ние сме на ваша страна.

Кристин се съгласи, но той усети, че има още нещо за казване, нещо, което всъщност, не искаше да каже, но не можеше също и да се въздържи.

— Какво има? Какво мислите? — подкани я той.

— Не е ли възможно някой от вашите хора да принадлежи към Църквата на Здрача?

Въпросът го стресна. Той сам беше подбирал хората си, познаваше ги, харесваше ги, доверяваше им се.

— Невъзможно.

— В края на краищата, вашата агенция се е занимавала със Спайви. Вие сте спасили тези две малки деца от нейния култ, откраднали сте ги от тяхната майка. Аз мисля, че, може би, Грейс Спайви ще бъде предпазлива с вас, достатъчно предпазлива, за да внедри някой във вашата организация. Тя би могла да привлече някой от вашите хора.

— Не. Невъзможно. Първият път, когато тя се опита да осъществи контакт с един от тях, той незабавно ми докладва.

— Това може да е някой от вашите нови служители, който е бил последовател на Спайви, преди да постъпи на работа при вас. Вземали ли сте на работа някой нов, откакто сте откраднали тези деца?

— Няколко души. Но ние подлагаме нашите служители на щателна проверка, преди да ги наемем…

— Членството в църквата може да бъде скрито, запазено в тайна.

— Това би било трудно.

— Забелязвам, че престанахте да казвате „невъзможно“.

Тя го караше да се чувства неловко. Чарли обичаше да вярва, че винаги мисли за всичко и е подготвен за всяка евентуалност. Но за това не беше помислил, главно защото познаваше твърде добре своите хора, за да погледне благосклонно на схващането, че някой от тях е толкова слабоумен, че да се остави да бъде привлечен в някакъв шантав култ. Все пак, хората бяха странни, особено в днешно време и единственото нещо в тях, което можеше да те изненада беше, че те никога не са те изненадвали.

Чарли отпи от кафето си и каза:

— Аз ще наредя на Хенри Ранкин да направи изцяло нова проверка на всеки, който се е присъединил към нас от случая „Спайви“ насам. Ако първия път е било пропуснато нещо, Хенри ще го открие. Той е най-добрият, който имаме.

— И вие сте сигурен, че можете да се доверите на Хенри?

— Господи, Кристин, та той ми е като брат!

— Спомнете си за Каин и Авел.

— Слушайте, Кристин, малко подозрение, едно докосване на параноя… това е добре. Не съм против да сте по-предпазлива. Но вие може да отидете твърде далеч. Трябва да се доверите на някого. Не можете да се справите с това сама.

Кристин кимна и погледна в полуизпитото кафе с бренди.

— Прав сте — каза я. — И мисля, че не е много уместно да се безпокоя колко от вашите хора заслужават доверие, когато двама от тях вече умряха за мен.

— Те не умряха за вас — възрази той.

— Да. Те умряха за мен.

— Те само…

— Умряха за мен.

Чарли въздъхна и не каза нищо повече. Кристин беше твърде чувствителна, за да не изпитва известна вина за Пит Локбърн и Франк Ройтер. Тя просто трябваше да проумее сама, че това не е така — по същия начин като него.

— Добре — каза тя. — И така, какво ще правите вие, докато Джоуи и аз се спотайваме?

— Преди да напуснем вашата къща, телефонирах на административната служба на църквата.

— На нейната църква ли?

— Да. Тя не беше там. Но помолих нейната секретарка да ми уговори среща за утре. Накарах я да обещае, че ще телефонира довечера на Хенри Ранкин, без значение колко късно, и ще му съобщи кога да бъде там.

— Отивате в бърлогата на лъва.

— Не е чак толкова драматично или опасно.

— Какво очаквате да постигнете, като говорите с нея?

— Не зная. Но това изглежда е следващата логическа стъпка.

Кристин се размърда неспокойно на стола си, взе чашата, остави я отново без да пийне от нея и прехапа нервно долната си устна.

— Страхувам се, че…

— Какво?

— Страхувам се, че ако вие отидете при нея… тя може някак си да ви накара да й кажете къде сме ние.

— Не съм толкова лесен — отвърна той.

— Но тя може да използва упояващи средства или изтезание, или…

— Повярвайте ми, Кристин, аз мога да се владея и мога да се справя с тази старица и нейните щуротии.

Тя дълго време го гледа втренчено.

Очите й хипнотизираха с красотата си.

— Вие можете — каза тя. — Аз зная това. Вие можете да се справите с тях. Аз силно ви вярвам, Чарли Харисън. Просто… инстинкт. Имам добро чувство към вас. Зная, че сте способен. Не се съмнявам във вас. Наистина не. Но все още се страхувам.

В един и тридесет, един служител от Клемет-Харисън докара сивия Мерцедес на Чарли до къщата в Лагуна Бийч, така че да може сам да се прибере у дома си. Уморен и със зачервени очи, Чарли погледна часовника си. Беше два и пет.

— Ами, мисля, че трябва да вървя — каза той и отиде до мивката, за да изплакне своята чаша.

Кристин стоеше при кухненския прозорец до вратата и се взираше навън в тъмната нощ.

Той отиде при нея.

— Кристин?

Тя се обърна към него.

— Добре ли сте? — попита той.

Тя кимна, опитвайки се да се покаже смела.

— Просто малко е хладно. — Зъбите й тракаха, докато говореше.

Без много да му мисли, той обви ръцете си около нея. Тя се притисна към него без никакво колебание. После нейните ръце също го прегърнаха. Сега те бяха свързани и нямаше нищо по-хубаво от това да я прегръща. Косата й галеше бузата му. Ръцете й го обгръщаха. Тялото й се сливаше с неговото. Нейната топлина го пронизваше. Нейният аромат го изпълваше. Прегръдката имаше наелектризираща способност на ново и силно желано преживяване и в същото време беше едно приятно и непринудено споделяне. Беше трудно за вярване, ме той я познаваше от по-малко от един ден. Изглежда беше я желал от много по-дълго време. Разбира се, това беше така, въпреки че, ако не я беше срещнал, нямаше да знае, че точно тя е тази, за която бе мечтал от толкова много години.

Тогава той би могъл да я целуне. Имаше желанието и куража да постави ръка под брадичката й, да повдигне лицето й и да притисне устните си до нейните. Знаеше, че тя няма да се противи, че може дори да приеме постъпката му като нормална. Обаче Чарли не направи нищо повече, защото чувстваше, че времето не е подходящо. Сега целувката щеше да бъде отчасти от страх, отчасти от отчаяната й нужда да бъде преосигурена. Ако се стигнеше до целувка, Чарли искаше това да бъде изцяло по други причини: желание, привързаност, любов. Той искаше началото да бъде безукорно за тях.

Кристин изглеждаше смутена, когато накрая се отдели от него.

— Извинявайте — каза тя, усмихвайки се срамежливо. — Нямах намерение да се разтрепервам на рамото ви. Трябваше да бъда силна. Зная това. В тази ситуация няма място за слабост.

— Глупости — възрази нежно той. — Аз също се нуждаех от прегръдка.

— Наистина ли?

— Всеки би могъл да използва от време на време някое плюшено мече.

Тя му се усмихна.

Чарли много съжаляваше, че трябваше да я остави. По целия път до колата, докато вятърът дърпаше палтото му, а дъждът го шибаше по главата, той искаше да се обърне, да се върне обратно там, вътре и да й каже, че между тях се е случило нещо необикновено, нещо, което не би трябвало да се случва така бързо, нещо, което човек вижда във филмите, но никога в живота. Той искаше да й го каже сега, макар времето да не беше подходящо, защото, въпреки че бе сигурен в себе си, не знаеше дали ще успее да се справи със Спайви и нейната лудост. Имаше една вероятност никога да не му се удаде друг удобен случай, никога повече да не види Кристин Скавело.

Чарли живееше в хълмовете на Норт Тъстин и беше почти на половината път до дома си. Той пътуваше по една пуста отсечка от Ървин Булевард и мислеше за Франк Ройтер и за Пит Локбърн, когато събитията от изминалите няколко часа му дойдоха твърде много и изведнъж започна да не му достига въздух. Той трябваше да се изтегли до канавката и да спре. От едната страна на пътя имаше портокалова горичка, от другата — ягодови полета, а навсякъде наоколо — тъмнина. В този час нямаше движение. Отпуснат назад в седалката, Чарли се взираше в обливаното от дъжда предно стъкло, където водата правеше призрачни пъстри шарки в светлината от фаровете на собствената му кола. Задържащите се за кратко време шарки биваха изтривани от движещите се като метроном чистачки. Беше разстройващо и обезсърчаващо да осъзнае, че човешки живот може да бъде изтрит така внезапно и лесно, както тези шарки от дъжда върху стъклото. Той плачеше.

През всичките години на функциониране, Клемет-Харисън беше загубила по време на работа само още един човек. Той бе убит при автомобилна катастрофа, макар това да не е било свързано с неговата задача и да е можело да се случи също така лесно и в свободното му време. През годините, по някои от хората бе стреляно, най-вече от неверни съпрузи. Но досега, слава Богу, никой не беше убит. Работата на частните детективи далеч не бе това, което се описваше по телевизията и във филмите. Понякога си малко бит или трябва да набиеш някой друг и винаги съществува възможност за насилие, но тази възможност рядко се реализира.

Чарли не се страхуваше за себе си, а за своите служители, за хората, които работеха за него и разчитаха на него. Може би бе подписал смъртните присъди на себе си и своите сътрудници. Кой знаеше какво може да очакваш, когато си имаш работа с религиозни фанатици? Кой знаеше колко далеч биха отишли те?

От друга страна, всеки, който работеше с него, знаеше рисковете, макар обикновено да очакваха по-добри шансове. И каква детективска агенция биха били те и какви бодигардове, ако се откажеха от първия наистина труден случай, с който са се сблъскали? И как можеше да се откаже от задължението си, поето пред Кристин Скавело? На сутринта нямаше да може да се понася, ако я оставеше беззащитна. Освен това, той беше сигурен повече от всякога, че с безразсъдна, но не неумишлена бързина, беше се влюбил в нея.

Въпреки барабаненето на дъжда върху покрива и думкането на чистачките върху предното стъкло, нощта беше непоносимо мълчалива в потискащо влажната кола. Липсваше смислен звук. Налице бяха само случайните шумове на бурята, напомнящи му със своята случайност за бездната от хаос, над която бяха се развили неговия живот и живота на всички останали. Това беше една мисъл, върху която той предпочиташе да не се спира в момента.

Чарли се съсредоточи отново върху пътя, даде газ и вдигна два фонтана пръски от една дълбока локва, насочвайки се към хълмовете и дома.