Дийн Кунц
Служители на Здрача (6)

6.

Кристин влезе в къщата, затвори вратата и я заключи.

— Добре ли си, миличък? — попита тя Джоуи, разрошвайки косата му.

— Ще ми липсва Бренди — отвърна той с треперещ глас, опитвайки се да бъде малък храбър мъж, но не успя съвсем.

— На мен също — каза Кристин, спомняйки си колко забавен изглеждаше Бренди в ролята на Чубака.

— Аз мислех… — каза Джоуи.

— Какво?

— Може би това ще бъде една добра идея…

— Да?

— … една добра идея, да си вземем скоро друго куче.

Кристин клекна до неговото ниво.

— Знаеш ли — каза тя, — че това е една много зряла идея. Мисля, че е много умна.

— Аз не искам да кажа, че възнамерявам да забравя Бренди.

— Разбира се, че не.

— Не бих могъл никога да го забравя.

— Ние винаги ще си спомняме Бренди. За него винаги ще има едно специално място в нашите сърца — каза Кристин. — И съм сигурна, че би ни разбрал защо бързаме да си вземем друго куче. Всъщност, аз съм сигурна, че точно това той би искал от нас да направим.

— Така аз ще продължавам да бъда защитен — каза Джоуи.

— Правилно. Бренди би искал ти да бъдеш защитен.

Телефонът в кухнята иззвъня.

— Слушай какво — каза Кристин, — аз само ще отговоря на позвъняването и после ще се погрижим за погребението на Бренди.

Телефонът иззвъня отново.

— Ще намерим някое хубаво гробище за любимци или нещо подобно и ще погребем Бренди с всички почести.

— Аз бих желал това — каза Джоуи.

Телефонът иззвъня за трети път.

— След това ще потърсим някое кученце — каза Кристин, отправяйки се към кухнята. Тя вдигна слушалката точно когато телефонът иззвъня за пети път.

— Ало?

— Вие участвате ли в това? — попита един женски глас.

— Извинете?

— Вие участвате ли в това или не знаете какво става? — попита женският глас.

— Мисля, че сте набрали погрешен номер — отвърна Кристин, въпреки че гласът й се стори познат.

— Вие сте мис Скавело, нали? — Да. Трябваше да зная, дали вие сте част от това. Една от тях ли сте? Или сте невинна? Аз трябва да зная.

Изведнъж Кристин позна гласа и по гърба й полазиха тръпки.

— Знаете ли какво всъщност е вашият син? — попита старицата. — Познавате ли злото в него? Знаете ли, защо той трябва да умре?

Кристин затръшна телефона.

Джоуи беше я последвал в кухнята. Той стоеше точно от страната на вратата към трапезарията, гризейки нокътя на единия палец. В своите раирана риза, джинси и някак овехтели гуменки той изглеждаше трогателно малък и беззащитен.

Телефонът започна отново да звъни.

— Ела, момчето ми. Стой при мен. Стой близо до мен — каза Кристин без да обръща внимание на телефона.

Тя го поведе нагоре по стълбите към неговата спалня.

Джоуи не я попита какво не е наред. От изражението на лицето му тя мислеше, че той вероятно знае.

Телефонът продължи да звъни.

В спалнята Кристин издърпа най-горното чекмедже на високия скрин, затършува под една купчина сгънати пуловери и измъкна оттам един противен на вид пистолет, един селективно двойно действащ Астра Канстъбъл 32 автоматик с къса цев. Тя беше го купила преди години, преди да се роди Джоуи, когато бе започнала да живее сама и тогава бе се научила как да го използва. Пистолетът й даваше едно много необходимо чувство за сигурност. Същото беше и сега.

Телефонът звънеше ли звънеше.

Когато Джоуи беше влязъл в нейния живот и особено когато беше започнал да ходи, тя се страхуваше, че в своето непрестанно любопитство, би могъл да намери оръжието и да играе с него. Защитата срещу крадци трябваше да бъде съпоставена с по-вероятната (и по-страшна) възможност, че Джоуи може да се нарани. Кристин беше изпразнила пистолета, беше поставила пълнителя в едно чекмедже на тоалетната маса, а самия пистолет заровила под пуловерите във високия скрин. За щастие, никога оттогава насам не бе имала нужда от него.

До този момент.

Пронизителният звън на телефона ставаше все по-силен и по-дразнещ.

С пистолет в ръка, Кристин отиде до тоалетната маса и намери празния пълнител. Отиде до шкафа, където на най-горната полица държеше една кутия с амуниции. С треперещи и несръчни пръсти Кристин напълни пълнителя с патрони и после го блъсна в дръжката на пистолета достатъчно силно, за да легне точно на мястото си.

Джоуи я наблюдаваше с ококорени от любопитство очи.

Най-после телефонът спря да звъни.

Внезапната тишина имаше силата на удар. Тя за кратко шокира Кристин.

Джоуи проговори пръв. Все още гризейки нокътя на палеца си, той попита:

— Вещицата ли беше на телефона?

Нямаше никакъв смисъл да крие това от него и никакъв смисъл да му казва, че старицата наистина не е вещица.

— Да. Тя беше — каза Кристин.

— Мами… страх ме е.

За изминалите няколко месеца, откакто беше преодолял своя страх от въображаемата бяла змия, която смущаваше съня му, той й викаше „мамо“, вместо „мами“, защото се опитваше да изглежда по-голям. Неговото връщане към „мами“ показваше колко силно беше уплашен.

— Всичко ще бъде наред. Няма да позволя да се случи нищо… на никой от нас. Само ако сме внимателни, ще бъдем окей.

Кристин продължаваше да очаква да чуе почукване на вратата или да види лице на прозореца. Откъде ли старицата беше телефонирала? Колко ли време щеше да й е нужно да дойде тук сега, когато полицаите вече си бяха отишли и тя можеше да се опита да убие Джоуи?

— Какво ще правим? — попита Джоуи.

Кристин постави заредения пистолет върху високия скрин с шест чекмеджета и измъкна иззад шкафа два куфара.

— Ще приготвя по един куфар багаж за всеки от нас и ще се махнем оттук — каза тя.

— Къде отиваме?

Кристин хвърли единия от куфарите върху леглото си и го отвори.

— Не зная със сигурност, миличък. Някъде, където и да е. Може би в някой хотел. Ще отидем на някое място, където тази луда стара вещица няма да е в състояние да ни намери, колкото и старателно да ни търси.

— После какво?

— После ще намерим някой, който да може да ни помогне… наистина да ни помогне — отвърна Кристин, докато сгъваше дрехи и ги слагаше в отворения куфар.

— Не както полицаите ли?

— Не както полицаите.

— Тогава кой?

— Не съм сигурна. Може би… някой мастен детектив.

— Като Магнъм по телевизията ли?

— Може би, не точно като Магнъм — отвърна Кристин.

— Тогава като кого?

— На нас ни е нужна някоя голяма фирма, която да може да ни осигури бодигардове и всичко друго необходимо, докато нейните служители проследяват тази старица. Някоя първокласна организация.

— Както в онзи стари филми.

— Кои са тези стари филми?

— Ти знаеш. Където те са в наистина голяма беда и казват, „Ние ще наемем Пинкелтон.“

— Пинкертон — поправи го тя. — Да. Нещо подобно на Пинкертон. Аз мога да си позволя да наема хора като него и, ей Богу, ще ги наема. Ние няма да бъдем като двойка патици за примамка, както искат от нас полицаите.

— Аз ще се чувствам в много по-голяма безопасност, ако отидем и наемем Магнъм — каза Джоуи.

Кристин нямаше време да обяснява на едно шестгодишно дете, че Магнъм не е истински частен детектив.

— Ами, може би си прав. Може би ще наемем Магнъм.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Той ще свърши добра работа — каза сериозно Джоуи. — Винаги я свършва добре.

По нареждане на Кристин Джоуи взе празния куфар и се отправи към своята стая. Тя го последва, носейки куфара, който беше вече напълнила и пистолета.

Кристин реши, че няма да отидат първо на хотел. Те щяха да отидат направо в някоя детективска агенция и нямаше да губят никакво време да се занимават с това.

Устата на Кристин беше пресъхнала. Сърцето й лудо биеше. Тя дишаше тежко и учестено.

В съзнанието й изникна едно ужасно видение — образът на едно окървавено и обезглавено тяло, проснато на площадката пред входа. Но във видението Кристин виждаше окървавеното тяло не на Бренди, а на Джоуи.