Дийн Кунц
Служители на Здрача (30)

30.

В осем часа сутринта във вторник, Чарли се срещна с Хенри Ранкин пред Църквата на Здрача. Тя представляваше конструкция в испански стил със стъклописи на прозорците, червен керемиден покрив, две камбанарии и широки стъпала, водещи нагоре към шест масивни дъбови врати с резба. Дъждът биеше косо във вратите, стичаше се на потоци по стъпалата и образуваше мазни локви върху разбития и наклонен тротоар. Вратите се нуждаеха от ново лаково покритие, а сградата от нова мазилка. Последната беше запусната и занемарена, но бе в тон със съседните сгради, чието състояние беше се влошавало десетилетия наред. Църквата някога е била дом на някакво презвитерианско паство, което се беше преместило десет квартала на север.

— Изглеждаш уморен — каза Хенри, който стоеше в началото на стъпалата към църквата с голям черен чадър и се мръщеше на приближаващия се Чарли, също с чадър.

— Легнал съм в три и половина — каза Чарли.

— Опитах се да уредя тази среща за по-късен час, но това беше единственото удобно за нея време.

— Всичко е наред. Щях да имам повече време за сън, ако не бях лежал и гледал в тавана. Полицията разговаря ли с нея снощи?

Хенри кимна утвърдително.

— Рано тази сутрин говорих с лейтенант Карела. Те са разпитвали Спайви и тя е отрекла всичко.

— И те са й повярвали?

— Те се съмняват дори само поради това, че имат свои собствени проблеми с повечето от тези култове.

Всеки път, когато по улицата минаваше някоя кола, гумите й съскаха върху мокрия паваж, както при остър завой.

— Успяха ли да открият името на някой от тримата мъртви мъже?

— Все още не. Колкото до оръжията, серийните номера са от една партида на търговец на едро в Ню Йорк от верига пазари на спортни стоки в Саутуест преди две години. Пратката изобщо не пристигнала. Била е ограбена по пътя. И така, тези оръжия са били купени на черния пазар. Няма начин да се проследи кой ги е продал или кой ги е купил.

— Те добре прикриват следите си — отбеляза Чарли.

Беше станало време за разговора с Грейс Спайви. Чарли не бързаше за него. Той не очакваше с голямо нетърпение психопатското бръщолевене, типично за тези култове. Освен това, след последната нощ, всичко беше възможно. Те можеха да се опитат да извършат убийство дори пред собствената си врата.

Чарли погледна към колата си до бордюра на тротоара, където един от неговите хора, Картър Рилбек, чакаше зад волана. Картър щеше да чака и да повика помощ, ако те не излезеха до половин час. В добавка, и Чарли, и Хенри носеха револвери в кобурите под мишницата.

Жилището беше вляво от църквата — то бе навътре от улицата в едно доста буренясало място, между две нуждаещи се от подкастряне коралови дървета и бе оградено от храсти, които не бяха подкастряни или оформяни от месеци. Подобно на църквата, жилището се нуждаеше от ремонт. Чарли предполагаше, че ако наистина вярваш, че краят на света е неизбежен — както твърдяха Служителите на Здрача — тогава ти не си губиш времето за такива подробности като поддържане на градината и измазване на къщата.

Настилката пред входа на жилището беше напукана, а звънецът издаваше тънък, пронизителен и неравномерен звук, който приличаше повече на животински, отколкото на механически.

Пердетата, закриващи прозореца в средата на вратата, рязко се разтвориха. Една жена с червендалесто, подпухнало лице и изпъкнали зелени очи се вторачи в тях. После пусна пердетата, отключи вратата и ги поведе по някакъв мрачен коридор.

След като вратата се затвори и ромолящият глас на бурята поотслабна, Чарли каза:

— Моето име е…

— Зная кои сте — отвърна кратко жената и ги поведе към една стая вдясно по коридора, чиято врата беше открехната. Тя отвори широко вратата и ги покани с жест да влязат. Жената не ги придружи вътре, нито обяви пристигането им. Тя просто затвори вратата зад тях и ги остави да се представят сами. Очевидно, обичайната любезност не беше съставна част на странната религия, на която последователите на Спайви се бяха посветили.

Чарли и Хенри се намираха в оскъдно и евтино мебелирана стая с дължина двадесет фута и широчина петнадесет фута. Покрай една от стените бяха подредени шкафове. В средата имаше обикновена метална маса, върху която лежаха дамска чанта и пепелник. Един метален сгъваем стол стоеше зад масата и още два пред нея. Нищо друго. Никакви пердета на прозорците. Никакви украшения. Нямаше също и никакво допълнително осветление освен висящата от тавана лампа. Тя хвърляше жълтеникава светлина, която, смесвайки се с идващата от прозорците сива светлина, придаваше на помещението още по-мрачен вид.

Може би, най-странното от всичко беше пълната липса на религиозни предмети: никакви картини, изобразяващи Христос, никакви скулптури на Библейски фигури или ангели, никакви бродерии, носещи религиозни послания и нито един от светите обекти (или кичове, в зависимост от гледната точка), каквито би трябвало да обкръжават религиозни фанатици. Такива предмети липсваха също в коридора или в която и да е от стаите, покрай които бяха минали.

Грейс Спайви стоеше с гръб към тях при прозореца в далечния край на стаята и се взираше навън в дъжда.

Хенри се покашля.

Тя не се помръдна.

— Мисис Спайви? — попита Чарли.

Тя се откъсна от прозореца и се обърна към тях. Спайви беше облечена изцяло в жълто; светложълта блуза, шал с веселожълт десен на точки, завързан на врата й, тъмножълта пола и жълти обувки. Тя носеше жълти гривни на всяка китка и половин дузина пръстени с жълти камъни. Ефектът беше абсурден. Яркостта на нейното облекло само подчертаваше бледото й подпухнало лице и повехналата от възрастта кожа. Спайви беше пародия на дванадесетгодишно момиче, отиващо да празнува рожден ден.

Косата й беше разрошена, а очите й имаха безумно изражение. Дори от срещуположния край на стаята, тези очи изглеждаха странни и приковаваха вниманието.

Тя изглеждаше необикновено скована със силно издадени нагоре рамена. Здраво стиснатите й в юмруци ръце бяха опънати право надолу.

— Аз съм Чарли Харисън — представи се Чарли, защото в действителност, никога преди не беше срещал тази жена, — а това е моят колега, мистър Ранкин.

Неустойчива като пияница, Спайви направи две крачки към тях. Лицето й беше изкривено, а бялата й кожа бе станала още по-бяла. Тя извика от болка и се препъна, но навреме запази равновесие и остана да се клатушка, като че ли подът под нея се люлееше.

— Нещо не е ли наред? — попита Чарли.

— Вие трябва да ми помогнете — отвърна тя.

Чарли не беше си представял нищо подобно. Очакваше тя да бъде силна жена, енергична и хипнотизираща личност от атакуващ тип, която още от началото да ги извади от равновесие. Вместо това, тя самата бе извадена от равновесие и то в буквалния смисъл на думата.

Сега тя стоеше приведена, като че ли болка беше я превила на две. Все още беше вдървена, а ръцете й продължаваха да бъдат стиснати в юмруци.

Чарли и Хенри отидоха при нея.

— Помогнете ми да отида до този стол, преди да падна — каза тя. — Причина са ходилата ми.

Чарли погледна ходилата й и беше шокиран да види кръв върху тях. Той хвана лявата й ръка, а Хенри дясната и двамата я занесоха до стола, който стоеше зад металната маса. Когато тя седна, Чарли установи, че има по една кървяща рана от горната страна на всяко ходило, точно върху езика на обувката. Това бяха две еднакви малки дупчици, като че ли тя беше пронизана не с нож, а с нещо, имащо много тясно острие — може би пикел.

— Да повикам ли доктор? — попита той, смутен, че е така внимателен към нея.

— Не — отвърна тя. — Никакъв доктор. Моля, седнете.

— Но…

— Ще бъда добре. Ще се оправя. Бог се грижи за мен. Бог е добър към мен. Седнете, моля.

Объркани, те се доближиха до двата стола от другата страна на масата, но преди някой от тях да успее да седне, старицата разтвори юмруците и им показа дланите си.

— Вижте — каза тя с настоятелен шепот. — Вижте това! Гледайте това!

Ужасната гледка попречи на Чарли да седне. Във всяка от дланите на жената имаше по една кървава дупка, като тези на ходилата. Докато той се взираше в раните й, кръвта започна да сълзи по-силно от преди.

Невероятно, тя се усмихваше.

Учуден Чарли погледна към Хенри й видя в очите на своя приятел същия въпрос: „Какво, по дяволите, става тук?“

— Това е за вас — каза възбудено старицата. Тя се наведе напред към тях с протегнати през масата ръце, показвайки им дланите си.

— За нас ли? — попита слисан Хенри.

— Какво имате предвид? — попита Чарли.

— Един знак — отвърна тя.

— Знак?

— Един свещен знак.

Чарли се взря в дланите й.

— Стигмата^[1] — каза тя.

Студени тръпки полазиха по гърба на Чарли.

— Раните на Христос — допълни старицата.

На какво се натъкнахме, питаше се Чарли.

— По-добре да повикам доктор — предложи Хенри.

— Не — отвърна тихо, но властно тя. — Тези рани болят, да, но това е една сладка болка, добра болка, прочистваща болка и те няма да се инфектират, ще заздравеят сами. Не разбирате ли? Това са раните, които е изтърпял Христос, дупките от пироните, с които Той е бил прикован към кръста.

Тя е луда, помисли Чарли и погледна неспокойно към вратата, питайки се, къде ли е отишла жената с червендалестото лице. Да доведе още други луди ли? За да организира взвод на смъртта? Принасяне в жертва на човек? Те имат нахалството да наричат това Християнство?

— Зная какво мислите — каза Грейс Спайви с глас, който ставаше все по-висок и по-силен. — Вие не мислите, че аз приличам на пророк. Вие не мислите, че Бог би действал чрез една стара, приличаща на луда жена като мен. Но точно така действа Той. Христос се е движел с бездомниците, сприятелявал се е с прокажените, проститутките, крадците, уродливите и ги е изпращал напред да разпространяват Неговото слово. Знаете ли защо? Знаете ли?

Сега тя говореше толкова високо, че гласът й отекваше от стените, а Чарли си спомни за един телевизионен евангелист, който бе говорил с хипнотични ритми и маниера на добре обучен артист.

— Знаете ли, защо Бог избира най-невероятните предвестници? — попита тя. — Това е, защото той иска да ви изпита. Всеки би могъл да си наложи да повярва на проповедите на един красив свещеник с лице на Робърт Редфорд и глас на Ричард Бъртън! Но само праведните, само тези, които наистина искат да повярват на Словото… само тези с достатъчно вяра ще познаят и приемат Словото, независимо от вестоносеца!

Кръвта й капеше върху масата, а гласът й беше се издигнал така, че вибрираше в прозоречното стъкло.

— Бог ви изпитва. Можете ли да чуете Неговото послание, независимо какво мислите за вестоносеца? Достатъчно чиста ли е вашата душа, за да можете да чувате? Или във вас има поквара, която ви прави глухи?

И Чарли и Хенри бяха безмълвни. Нейният глас имаше някаква хипнотизираща способност, която вцепеняваше и изискваше внимание.

— Слушайте, слушайте, слушайте! — викаше настоятелно тя. — Слушайте какво ви казвам. Бог ме наказа с тези рани в момента, в който позвънихте на входния звънец. Той ви дава знак, който може да означава само едно нещо: Вие още не сте в плен на Сатаната и Бог ви дава една възможност да се спасите от грях. Очевидно, вие не осъзнавате какво представлява жената и какво представлява нейното дете. Ако знаехте и продължавахте да ги защитавате, Бог нямаше да ви предложи спасение. Знаете ли какво са те? Знаете ли?

Чарли се прокашля, премигна и се освободи от замъгляването, което за кратко бе обхванало мислите му.

— Зная какво вие мислите, че са — отвърна той.

— Аз не мисля това. Аз го зная. Бог ми го каза. Момчето е Антихриста. Майката е Черната Мадона.

Чарли не очакваше от нея да бъде така пряма. Той бе сигурен, че тя ще откаже, че се интересува от Джоуи, както бе отказала това пред полицията. Той беше стреснат от нейната прямота и не знаеше как да постъпи по-нататък.

— Аз зная, че не записвате този разговор — каза тя. — Ние имаме уреди, които биха могли да открият наличието на звукозаписващо устройство. Тогава щях да съм предпазлива. И така, аз мога да говоря свободно. Момчето идва, за да управлява земята в продължение на хиляда години.

— То е само на шест години — каза Чарли — и е като всяко друго шестгодишно момче.

— Не — възрази тя, продължавайки да държи ръцете си с дланите нагоре, за да показва изтичането на кръв от раните. — Не. Момчето е нещо повече, нещо по-лошо. То трябва да умре. Ние трябва да го убием. Това е Божие желание, Божия работа.

— Вие наистина не може да имате предвид…

— Сега, когато беше ви казано — прекъсна го тя — и когато Бог ви изясни истината, вие трябва да престанете да ги защитавате.

— Те са мои клиенти — възрази Чарли. — Аз…

— Ако настоявате да ги защитавате, вие сте прокълнати — каза загрижено старицата, умолявайки ги да приемат спасението.

— Ние имаме едно задължение…

— Прокълнати, не разбирате ли? Вие ще гниете в Пъкъла. Цялата надежда загубена. Вечност, прекарана в мъки. Вие трябва да се вслушате. Вие трябва да научите.

Чарли погледна трескавите й очи, които го предизвикваха със своята безумна сила. Съжалението му към нея беше смесено с отвращение, което го правеше неспособен и несклонен да спори с нея. Той осъзна, че идването му е било безсмислено. Жената беше отвъд досега на разума.

Сега той се страхуваше за Кристин и Джоуи повече, отколкото миналата нощ, когато един от последователите на Грейс Спайви беше стрелял по тях.

Спайви вдигна кървящите си длани по-високо.

— Този знак е за вас, за вас — каза тя, — за да ви убеди, че аз, всъщност, съм един пратеник, носещ вярно послание. Не виждате ли? Сега вярвате ли? Разбирате ли?

— Мисис Спайви — каза Чарли, — вие не е трябвало да правите това. Никой от нас не е наивник, така че всичко е било напразно.

Лицето й потъмня и тя отново сви ръцете си в юмруци.

— Ако сте използвали ръждив или мръсен пирон — каза Чарли, — надявам се, че веднага ще отидете при вашия лекар да ви бие инжекция против тетанус. Това може да е много сериозно.

— Вие сте загубени за мен — каза тя с глас, който беше толкова равен, колкото масата, върху която свали кървящите си длани.

— Аз дойдох тук, за да се опитам да ви убедя — каза Чарли. — Но виждам, ме това не е възможно. Така че, позволете ми просто да ви предупредя…

— Сега вие принадлежите на Сатаната. Вие имахте своя шанс…

— … че ако не се оттеглите…

— … и вие го пропиляхте…

— … че ако не оставите семейство Скавело намира…

— … и сега ще платите ужасна цена!

— … аз ще се заловя усърдно с тази работа и няма да я оставя. Няма да я прекъсна, каквото и да стане, докато не ви видя дадена под съд, докато всеки не разбере какво, всъщност, представлявате, докато вашите последователи не загубят своята вяра във вас и докато вашият безумен култ не бъде унищожен. Ще направя това, което казвам. Аз мога да бъда така безмилостен и решителен, като вас. Мога да ви довърша. Спрете, докато не е късно.

Тя го гледаше свирепо.

— Мисис Спайви — каза Хенри, — бихте ли сложили край на тази лудост?

Тя не отвърна нищо, само наведе глава.

— Мисис Спайви?

Никакъв отговор!

— Хайде, Хенри — каза Чарли. — Нека се махаме оттук.

Когато те приближиха вратата, тя се отвори и привеждайки се, за да не се удари в рамката, в стаята влезе един огромен мъж. Лицето му беше като от някой кошмар. Той не изглеждаше истински. Само образи от филмите биха могли да му дадат подходящо описание, помисли Чарли. Мъжът приличаше на някакво Франкенщайново чудовище, създадено по лош проект и с малко пари. Имаше мускулестото тяло на Конан Варварина и тромава походка. Мъжът видя Грейс Спайви да плаче и лицето му придоби отчаяно и гневно изражение, което накара кръвта на Чарли да се смръзне във вените му. Гигантът се пресегна, сграбчи Чарли за палтото и почти го отдели от пода.

Хенри извади пистолета, а Чарли каза: „Прибери го, прибери го“, защото макар положението да беше лошо, то не беше непременно смъртоносно.

— Какво й направихте? — попита грамадният мъж. — Какво направихте?

— Нищо — отвърна Чарли. — Ние бяхме…

— Пусни ги — каза Грейс Спайви. — Пусни ги да минат, Кайл.

Гигантът се колебаеше. Очите му гледаха Чарли с такава злоба, каквато би накарала и дявола да сънува кошмари. Накрая той пусна детектива и се заклатушка към масата. Гигантът забеляза кръвта върху ръцете й и бързо се обърна към Чарли.

— Сама си е направила това — каза Чарли, промъквайки се към вратата. Той не харесваше извинителния тон в гласа си, но в момента нямаше място за гордост. Да демонстрира мъжественост би било желязно доказателство за слабоумие. — Ние не сме я докосвали.

— Пусни ги да си вървят — повтори Грейс Спайви.

— Махайте се! Бързо! — каза с нисък заплашителен глас гигантът.

Чарли и Хенри направиха както им беше казано.

Жената с червендалестото лице и изпъкналите очи ги чакаше при входната врата. Докато те бързаха по коридора, тя я отвори. Веднага щом прекрачиха прага навън, тя затръшна вратата зад тях и я заключи.

Чарли излезе на дъжда без да отвори чадъра си и обърна лице към небето. Дъждът беше освежаващ и чист и той го остави да барабани върху него, защото се чувстваше омърсен от лудостта в къщата.

— Бог да ни е на помощ — каза разтреперан Хенри.

Те се запътиха към улицата.

Мръсна вода се пенеше върху настилката. Тя образуваше към пресечката кафяво езеро, върху чиято набраздена от вятъра повърхност, като флотилия от малки корабчета, се носеха парчета боклук.

Чарли се обърна и погледна към жилището на Спайви. Сега неговата мръсотия и запуснатост се набиваше като нещо повече от обикновен урбанистичен упадък. Плесента по сградата беше отражение от умовете на обитателите й. Покритите с тънък слой прах прозорци, белещата се боя, разкривения покрит вход и лошо напуканата мазилка, всичко това бе не само развалина, а и физическо материализиране на човешката лудост. Като дете Чарли беше чел много научна фантастика, а и все още продължаваше да чете по малко. Може би затова той се сети за Закона на Ентропията, според който Вселената и всички неща в нея се движат само в една посока — към разлагане, разруха, унищожение и хаос. Църквата на Здрача изглежда беше възприела ентропията като най-последен израз на божествеността и, отдавайки се на нея, агресивно разпространяваше лудост, безумие и хаос.

Чарли беше уплашен.