Дийн Кунц
Служители на Здрача (23)

23.

О’Хара насочи бинокъла към един от прозорците на втория етаж на къщата на Скавело, после към следващия прозорец и така нататък. Накрая прегледа също и прозорците на първия етаж. Във всяка стая светеше, но навсякъде пердетата бяха плътно затворени.

— Може би тя се е прибрала вкъщи, а е изпратила момчето някъде другаде за през нощта — предположи Баумберг.

— Момчето е там — каза О’Хара.

— Откъде знаеш?

— Не можеш ли да го почувстваш, че е ей там?

Баумберг хвърли бърз поглед през прозореца.

— Почувствай го — каза О’Хара с тих и уплашен глас.

Баумберг потърси усещането, което беше уплашило неговия партньор.

— Тъмнината — каза О’Хара. — Почувствай особената тъмнина на момчето, всяващата страх тъмнина, която се отделя от него подобно на мъгла от океан.

Баумберг напрегна сетивата си.

— Злото — каза О’Хара с понижен до дрезгав шепот глас. — Почувствай го.

Баумберг постави ръцете си върху хладното стъкло, притисна челото си към него и се взря напрегнато в къщата на Скавело. След известно време той го почувства, точно както беше казал О’Хара. Тъмнината. Злото. То се излъчваше от тази къща като радиация от плутониев блок и струеше през нощта и през стъклото, през Баумберг, замърсявайки го. Това беше една лоша енергия, която не даваше никаква топлина или светлина, която беше мрачна, черна и студена.

О’Хара свали с рязко движение бинокъла от очите си, отвърна се от прозореца и застана с гръб към къщата на Скавело, като че ли излъчваната от нея лоша енергия беше повече, отколкото той можеше да понесе.

— Време е — каза Баумберг, вземайки една пушка и един револвер.

— Не — възрази О’Хара. — Остави ги да се настанят. Остави ги да се отпуснат. Дай им шанс да намалят бдителността си.

— Докога ще чакаме?

— Ще излезем оттук в… осем и тридесет.