Дийн Кунц
Служители на Здрача (55)

55.

До сутринта бурята беше преминала.

Кристин и Джоуи станаха рано. Момчето не беше така ентусиазирано, както миналата вечер. Всъщност, Джоуи потъваше отново в меланхолия и може би в отчаяние, но помогна на майка си и на Чарли да приготвят закуската и яде добре.

След закуската Чарли се облече и излезе навън, за да настрои оптическия мерник на пушката, която беше купил вчера в Сакраменто.

През нощта беше паднал доста нов сняг. Облегналите се на хижата преспи бяха значително по-високи, отколкото вчера и бяха затрупали няколко от прозорците на партера. Клоните на вечнозелените дървета бяха увиснали по-ниско под тежестта на новия сняг, а светът беше така мълчалив, че приличаше на огромно гробище.

Денят беше студен, сив и мрачен. В момента нямаше никакъв вятър.

Чарли беше направил една мишена от картон във формата на квадрат и две парчета канап. Той завърза мишената около ствола на един Дъглас Фър^[1], който се намираше надолу по склона на няколко ярда от вятърната мелница. После се отдръпна на петдесетина метра и се просна по корем в снега. Чарли използва един от навитите на руло спални чували като импровизирана подложка, прицели се и стреля три пъти с кратки паузи между изстрелите, за да се увери, че кръстчето на оптическия мерник продължава да лежи върху центъра на мишената.

Уинчестърът модел 100 беше комплектуван с едно тристепенно телескопично устройство, което докарваше мишената съвсем близо до него. Чарли стреляше със 180-гранови^[2] куршуми с мек връх и беше видял всеки от тях да улучва целта.

Изстрелите изтрещяха в сутрешната тишина, огласявайки цялата планина, а ехото от тях се върна, отразено от далечните долини.

Чарли стана, отиде до мишената и измери точката на втория удар, която беше средната точка от трите попадения. После измери разстоянието от точката на средния удар до прицелната точка (центъра на мишената, който съвпадаше с кръстчето на оптическия мерник) и това число му показа как да нагласи оптическия мерник. Пушката биеше ниско и вдясно. Чарли коригира първо повдигането и след това хоризонталното отклонение. После се просна отново на снега и даде още три изстрела. Този път той констатира със задоволство, че и трите изстрела бяха намерили центъра на мишената.

Понеже куршумът не пътува по права линия, а по извита траектория, той пресича два пъти линията на прицелването — веднъж, когато се издига и веднъж, когато пада. С Уинчестъра и мунициите, които използваше, Чарли можеше да се надява, че всеки изстрелян куршум щеше първо да пресече линията на прицелване на около двадесет и пет ярда, после щеше да се издигне на около два и половина инча над целта при стотния ярд и след това щеше да падне и да пресече линията на прицелване за втори път на разстояние около двеста ярда. Следователно, Уинчестърът беше настроен сега на разстояние двеста ярда.

Той не искаше да убива никого.

Надяваше се, че убиването няма да бъде необходимо.

Но сега не беше беззащитен.

Кристин и Чарли сложиха своите снегоходки и раници и тръгнаха надолу по склона към по-долната поляна, за да завършат разтоварването на джипа.

Чарли носеше пушката провесена на едното рамо.

— Ти не очакваш неприятности, нали? — попита тя.

— Не. Но каква е ползата да имам оръжие, ако то не ми е винаги подръка?

Тази сутрин Кристин понесе по-леко оставянето на Джоуи сам, но това продължаваше да не й е приятно. Джоуи беше се отдръпнал отново, затваряйки се в своя вътрешен свят. Тази промяна дори я плашеше повече, защото след неговото възстановяване вчера вечерта, тя бе помислила, че той се е възстановил напълно. Ако Джоуи отново потънеше в мълчание и отчаяние, вероятно то щеше да е още по-дълбоко отпреди и вероятно този път нямаше да успее да се възстанови. Едно съвършено нормално и дружелюбно дете беше възможно да стане аутистично^[3], прекъсвайки повечето или всички взаимоотношения с реалния свят. Кристин беше чела за такива случаи, но никога не беше се безпокоила за това така много, както за болести или нещастни случаи, защото Джоуи винаги е бил едно отворено, весело и контактно дете. Аутизмът беше нещо, което можеше да се случи на децата на другите хора, но никога на нейното общително малко момче. Но сега… Тази сутрин той говореше малко и изобщо не се усмихваше. Кристин искаше да стои с него непрекъснато и да го прегръща, но си спомняше, че оставането му за известно време сам миналата вечер беше го убедило, че вещицата, в края на краищата, сигурно не беше наблизо. Оставянето му сам тази сутрин можеше отново да има същия благотворен ефект.

Кристин не погледна назад, когато тя и Чарли се отправиха надолу по склона, отдалечавайки се от хижата. Ако Джоуи ги наблюдаваше от някой прозорец, той можеше да изтълкува един поглед назад като указание, че тя се страхува за него, а нейният собствен страх щеше след това да подхрани неговия.

Дъхът й се заскрежаваше. Беше изключително студено, но понеже нямаше никакъв вятър, не беше нужно да слагат ски-маските.

Отначало тя и Чарли не говореха, а само вървяха, намирайки пътя през новия мек сняг. Те потъваха от време на време, въпреки снегоходките. Търсеха по-твърда повърхност и присвиваха очи, защото блясъкът на снега беше уморителен за очите дори и под това небе без слънце. Така, те достигнаха гората в долния край на поляната.

— Уф… последната нощ… — каза Чарли.

— Първо аз — прекъсна го бързо тя, говорейки тихо, защото въздухът беше така неподвижен, че едно шепнене се носеше като вик. — Аз бях един вид… ами, малко объркана цялата сутрин.

— Относно случилото се миналата вечер ли?

— Да.

— Съжаляваш ли, че това се случи?

— Не, не.

— Хубаво. Защото аз със сигурност не съжалявам.

— Аз просто исках ти да знаеш… че начинът, по който се държах миналата нощ… така страстна… така агресивна… така… — каза тя.

— Страстна?

— Не мислиш ли, че това беше повече от страст?

— Така бих казал.

— Боже мой, аз бях като… едно животно или нещо подобно. Исках да получа всичко от теб.

— Това беше чудесно за моето его — каза, усмихвайки се, той.

— Не знаех, че твоето его е намаляло.

— Не беше. Но аз никога не съм мислил за себе си като за Божи дар за жените.

— Но след последната вечер се мислиш, а?

— Безусловно.

На двадесет ярда навътре в гората те спряха, погледнаха се един други нежно се целунаха.

— Просто искам да разбереш, че аз никога преди не съм била такава — каза тя.

— Искаш да кажеш, че не си била луда по секса ли? — попита той с престорена изненада и престорено разочарование.

— Само когато съм с теб.

— Ето защо съм Божи дар за жените, мисля си аз.

Кристин не се усмихна.

— Чарли, за мен е важно… ти да разбереш. Миналата нощ… аз не зная какво влезе в мен.

— Аз влязох в теб.

— Бъди сериозен. Моля те. Не искам да мислиш, че съм била такава с други мъже. Не съм била. Никога. Последната нощ направих с теб неща, които никога не съм правила преди. Аз дори не знаех, че мога да ги правя. Бях наистина като диво животно. Искам да кажа… аз не съм „Света Богородица“, но…

— Слушай — прекъсна я той, — ако ти си била животно през изминалата нощ, тогава аз бях звяр. Не е характерно за мен да губя напълно контрол над себе си по този начин и също да бъда така… ами, така… груб. Но аз не съм объркан и ти също не трябва да бъдеш. Ние получихме нещо специално, нещо уникално. Ето защо и двамата се почувствахме способни да дадем воля на чувствата си, както направихме. На моменти, това, може би, беше грубо… но беше също и доста страхотно, нали?

— Господи, да.

Те отново се целунаха, но целувката беше кратка, прекъсната от една далечно бумтене-бръмчене.

Чарли наклони глава, вслушвайки се.

Звукът ставаше все по-силен.

— Самолет ли е? — попита тя, вдигайки поглед към тясната ивица небе над подредените от двете страни на пътя дървета.

— Снегомобили — отвърна Чарли. — Имаше време, когато планините бяха винаги тихи, спокойни. Повече не са. Тези снегомобили са навсякъде, като бълхи на котка.

Ревът на двигателите ставаше все по-силен.

— Те не биха дошли толкова далеч, нали? — попита с безпокойство Кристин.

— Може би.

— Звучи, като че ли са почти до нас.

— Вероятно са все още доста далеч. Звукът мами тук, горе. Носи се на голямо разстояние.

— Но, ако се натъкнем на някои снегомобилисти…

— Ще кажем, че сме наели хижата. Моето име е… Боб… ммм… Хендерсън. Ти си Джейн Хендерсън. Живеем в Сиатъл. Тук сме на някакъв ски-поход и просто да се махнем от градския шум. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна тя.

— Не споменавай Джоуи.

Кристин кимна.

Те започнаха отново да се спускат.

Бръмченето на снегомобилите ставаше все по-силно и по-силно… и после започнаха да замлъкват един по един, докато отново се възцари само дълбоката обграждаща ги тишина на планината и тихото съскане и скърцане на снегоходките в снега.

Когато стигнаха следващото прекъсване на гората в горната част на по-долната поляна, те видяха на почти триста ярда по-надолу четири снегомобила и осем или десет души, събрани около джипа. Хората бяха твърде далеч, за да може Кристин да види как изглеждат или дали бяха мъже или жени. Те представляваха просто малки тъмни фигурки на фона на замайващата белота на снежното поле. Джипът беше почти заровен в навалелия сняг, а непознатите бяха заети с почистването му и се опитваха да отворят вратите.

Кристин чу слаби гласове, но не можа да различи нито дума. Звън от счупено стъкло прозвуча в свежия студен въздух и тя осъзна, че това не бяха обикновени любители на снегомобилите.

Чарли я дръпна назад в тъмнината под дърветата, вляво от пъртината и двамата едва не паднаха, защото снегоходките не бяха конструирани за резки отбивания и за тичане. Те стояха под една гигантска канадска ела. Нейните клони започваха на височина около седем фута и хвърляха сенки и иглички върху тънката корица сняг, която покриваше земята под нея. Чарли се облегна на огромния ствол на дървото и се взря встрани от него покрай две-три други ели и между няколко бора с валчести шишарки към поляната и джипа. Той отвори кутията на бинокъла, която беше закачена на колана му и извади уреда отвътре.

— Кои са тези? — попита Кристин, докато наблюдаваше как Чарли фокусира бинокъла. Тя определено вече знаеше отговора на своя въпрос, но не искаше да му повярва, нямаше сила за това. — Не са просто група хора, любители на зимните спортове. Със сигурност. Те нямаше да обикалят и чупят прозорците на изоставени превозни средства.

— Може да се група деца — предположи Чарли, продължавайки да нагласят фокуса. — Просто са излезли навън и си търсят белята.

— Никой не излиза в дълбокия сняг и не отива толкова далеч в някоя планина само за да си търси белята — каза тя.

Чарли се отдалечи на две крачки от елата, хвана бинокъла с двете ръце и се взря надолу по склона.

— Познавам един от тях — каза накрая той. — Огромният мъж, който влезе в кабинета й точно, когато Хенри и аз го напускахме. Тя го нарече Кайл.

— О, Господи!

В края на краищата, планината не беше някакъв рай, а задънена улица. Клопка.

Внезапно, самотата на покритите със сняг склонове и горите направиха отстъплението им към хижата да изглежда недалновидно, глупаво. Идеята да се махнат от хората някъде, където няма да бъдат открити, изглеждаше много добра, но те бяха се отдалечили и от всякакъв шанс за помощ, от всеки, който би могъл да им се притече на помощ, ако бъдат нападнати. Тук те можеха да бъдат убити и заровени, и никой, освен техните убийци нямаше да знае какво се е случило с тях.

— Виждаш ли я… нея? — попита Кристин.

— Спайви ли? Мисля… да… единствената личност, която още седи в снегомобила. Сигурен съм, че това е тя.

— Но как са могли да ни открият?

— Някой, който знае, че съм собственик на хижата. Спомнил си е този факт и го е предал на хората на Спайви.

— Хенри Ранкин?

— Може би. Твърде малко хора знаят това място.

— Но, все пак… така бързо!

— Шест… седем… девет. Не. Десет. Всичко десет — преброи ги Чарли.

Ние ще умрем, мислеше тя. И за първи път откакто беше напуснала манастира, откакто бе загубила своята религия, на нея й се прииска да не беше се отвръщала напълно от църквата. Внезапно, в сравнение с лудостта на вярващите в култа на Спайви, древните и изпълнени със състрадание доктрини на Римската Католическа църква бяха неизмерно по-привлекателни и по-комфортни, а на нея й се искаше да може да се върне към тях сега, без да се чувства като лицемер, да помоли Бога за помощ и Благословената Дева за нейното божествено застъпничество. Но ти не можеш просто да отхвърлиш Църквата, да я изключиш напълно от своя живот… а после да тичаш отново при нея, когато ти стане нужна и да очакваш да бъдеш посрещнат с отворени обятия, без първо да се покаеш. Бог иска да вярваш в него както в добри, така и в лоши времена. Ако Кристин умреше от ръцете на фанатиците на Спайви, това щеше да стане без да се е изповядала преди смъртта си на някой свещеник, без последните церемонии и без подходящо погребение в християнско гробище. Тя беше изненадана, че тези неща имаха значение за нея и изглеждаха важни след всичките тези години, през които беше се абстрахирала от тяхната ценност.

Чарли прибра обратно бинокъла и затвори кутията. После свали пушката от рамото си.

— Ти се връщай назад в хижата — каза той. — Колкото можеш по-бързо. Върви през гората, докато не стигнеш завоя на пъртината. След него, те не могат да те видят от по-долната поляна. Облечи Джоуи. Сложи храна в твоята раница. Направи всичко възможно да бъдете готови.

— Ти оставаш тук? Защо?

— За да убия няколко от тях — отвърна той.

Чарли отвори ципа на един от джобовете на своето топлоизолиращо яке, който беше, пълен с патрони. След като изразходваше намиращите се в пълнителя, той трябваше да бъде в състояние бързо да го зареди отново.

Кристин се колебаеше. Страхуваше се да го остави.

— Върви! — подкани я той. — Побързай! Нямаме много време.

Кристин кимна с разтуптяно сърце, обърна се и тръгна през гората нагоре по склона, придвижвайки се толкова бързо, колкото позволяваха снегоходките и повдигайки многократно ръце, за да отстранява клоните от пътя си.

Успешната стрелба с пушка изискваше две неща: възможна най-стабилна поза за стрелеца и натискане на спусъка точно в подходящия момент и по възможно най-лекия начин. Твърде малко стрелци (ловци, военни и всякакви други) са изобщо добри. Много голяма част от тях се опитват да стрелят без подготовка, когато е налице по-добра позиция или натискат спусъка само с едно бързо движение, при което целта им напълно убягва.

Един стрелец стреля най-добре от легнало положение, особено когато се цели надолу по склон или в някакъв басейн. След като свали снегоходките, Чарли се придвижи до края на гората, на границата на самата поляна и легна по корем. Тук снегът беше дълбок само няколко сантиметра, защото вятърът прекосяваше поляната от запад и омиташе земята, изтласквайки по-голямата част от снега на изток и трупайки го на преспи по дължината на този фланг на гората. Склонът беше стръмен и той виждаше хората под него, които продължаваха да се суетят около джипа. Чарли повдигна винтовката и я постави върху лявата длан, а лакътят на прегънатата му лява ръка беше точно под нея. В това положение винтовката нямаше да се поклати, защото бе добре подпряна от ръката, която служеше като опора между земята и оръжието.

Чарли взе на прицел тъмната фигура на водещия снегомобил, защото бе сигурен, че това е Грейс Спайви. Главата й беше над предното стъкло на превозното средство, но това нямаше особено значение. Нямаше никакъв шанс изстрелът да бъде отразен от плексигласа. Ако успееше да я отстрани, другите можеше да загубят своето чувство за ангажираност и да се разпаднат психически. За един фанатик сигурно е ужасно да види как неговото незаслужено възвеличавано нищожество умира право пред очите му.

Покритият от ръкавицата пръст беше свит около спусъка, но Чарли не харесваше усещането. Не можеше да почувства правилно спусъка, затова той свали ръкавицата си със зъби и постави отново голия пръст върху него. Така усещането беше много по-добро. Чарли беше поставил кръстчето на оптическия мерник в средата на челото на Спайви, защото от това разстояние куршумът щеше, падайки, да премине линията на прицелване, докато удари целта и щеше да попадне с един инч по-ниско от нея. При късмет… щеше да я улучи точно между очите. Без късмет, но с умение, куршумът, все пак, щеше да я порази в лицето или в гърлото.

Чарли се потеше, въпреки че температурата на въздуха беше под нулата. Отвътре, в скиорския му екип, потта се процеждаше надолу от подмишниците му.

Можеше ли да се нарече това самоотбрана? В момента никой от тях нямаше оръжие. Животът му не беше в непосредствена опасност. Разбира се, ако той не унищожеше няколко от тях, преди те да се приближат повече, те щяха да го смажат. Въпреки това, Чарли се колебаеше. Никога преди не беше постъпвал така… хладнокръвно. Един вътрешен глас му казваше, че избивайки хората по този начин, той нямаше да бъде с нищо по-добър от чудовищата, срещу които се беше изправил. Но, ако той не стреляше, накрая със сигурност щеше да умре, а също и Кристин и Джоуи.

Кръстчето беше върху челото на Спайви.

Чарли натисна спусъка, но не до края с едно движение, защото първият натиск щеше да измести малко пушката от целта, така че той задържа спусъка натиснат на косъм от произвеждането на изстрела, докато не върна кръстчето отново върху целта. Пушката гръмна и той трепна, но не в очакване на звука, а само като закъсняла реакция от него, за което време беше станало твърде късно за куршума да бъде отклонен, защото беше вече извън цевта. Едно предварително трепване беше това, което човек трябваше да избегне, а двустепенното натискане на спусъка винаги заблуждаваше малко подсъзнанието, просто достатъчно, за да бъде излизането от дулото лека изненада.

Имаше още една изненада, но лоша, когато Чарли помисли, че е видял Спайви да се навежда напред в снегомобила, пресягайки се за нещо и снишавайки профила си точно в момента на изстрела. Сега, насочвайки отново оптическия мерник, той не можеше да я види, което означаваше или че той я е поразил и тя е паднала под предното стъкло на снегомобила… или че тя наистина се е навела в предпоследния момент, спасена от съдбата и стои свита извън линията на стрелбата.

Чарли незабавно насочи пушката към един от другите.

До джипа стоеше един мъж. Той просто се беше обърнал насам, като реакция от изстрела. Объркан и несъзнаващ напълно опасността.

Чарли стреля. Този път той успя, неговата цел се олюля назад и човекът се просна в снега мъртъв или смъртно ранен.

* * *

Движейки се по края на гората Кристин беше достигнала завоя при откритото пространство и вече извън полезрението на тези отдолу бе излязла върху по-лекия терен, когато чу изстрел и после, секунда или две по-късно, още един. Тя искаше да се върне при Чарли, искаше да бъде там, за да му помага, но знаеше, че всъщност не би могла да направи нищо за него. Кристин нямаше време дори да погледне назад. Вместо това, тя удвои своите усилия. Пухтеше, изпускайки кълба пара, опитваше се да върви леко върху снега, пропадаше на места през ледената корица в бързината си и търсеше като обезумяла ометени от вятъра повърхности от терена, по които можеше да се движи по-бързо.

Но какво щеше да стане, ако на Чарли се случеше нещо? Ако той изобщо не бъдеше в състояние да се присъедини към нея и Джоуи?

Тя не беше от типа хора, които се оправят на открито. Не знаеше как да оцелее в тези студени пустини. Ако трябваше да напусне хижата без Чарли, те щяха да се загубят в тази пустош и да умрат от глад или от студ.

И тогава, като че ли природата бе решила да изостри страха на Кристин като резеца на бръснач и да й се подиграе, снежната вихрушка започна отново.

* * *

Когато първият човек беше улучен и падна, останалите се скриха зад джипа. Двама мъже обаче се отправиха към снегомобилите и станаха отлични мишени. Чарли се прицели в единия от тях. Този изстрел беше също добре премерен, защото улучи мъжа високо в гърдите, прекатури го през един от снегомобилите и той остана неподвижен в една преспа. Другият се хвърли на земята. Въпреки това, Чарли стреля. Този път не можеше да каже, дали е улучил, защото неговата мишена беше скрита зад купчина сняг.

Чарли зареди отново.

Той се питаше, дали между тях има ловци или бивши военни с достатъчно познания, за да определят точно позицията му. Смяташе да се движи по линията на гората в търсене на друга удобна позиция и знаеше, че сенките под дърветата щяха вероятно да скрият неговото придвижване. Подозираше, че повечето от тях не са опитни в тези неща и не са годни за партизанска война, така че остана там, където си беше и зачака някой от хората на Спайви да направи грешка.

Не трябваше да чака дълго. Един от подслонилите се при джипа се оказа прекалено любопитен. Едва бе изминала половин минута без стрелба и служителят на Здрача се надигна леко, за да се огледа. Той беше полуприведен и готов да се прилепи към земята, мислейки, може би, че така представлява трудна цел, докато, всъщност, даваше на Чарли достатъчно възможност за прицелване. Най-вероятно си мислеше, че ще успее да се хвърли на земята при най-лекия звук, но бе улучен и мъртъв преди звукът от изстрела да стигне до него.

Трима повалени. Оставаха седем. Шест… ако беше убил Спайви.

За пръв път в живота си, Чарли се радваше, че беше служил във Виетнам. Оттогава бяха минали петнадесет години, но бойното умение не беше го изоставило напълно. Той чувстваше свиващия сърцето ужас на преследвача и преследвания и несравнимото напрежение. Чарли обаче знаеше как да използва това напрежение, как да получи предимство от него, за да бъде бърз и деен.

Другите останаха съвсем неподвижни, заровени в снега и използващи за прикритие джипа и снегомобилите. Чарли ги чуваше как викат помежду си, но никой от тях не дръзваше да мръдне отново.

Знаеше, че те ще останат приковани долу в продължение на още пет-десет минути и може би трябваше вече да стане й да се отправи обратно към хижата, използвайки тази пауза. Имаше обаче шанс, ако ги изчака, да произведе още един успешен изстрел следващия път, когато възвърнат малко увереността си. За момента, нямаше опасност да загуби каквото и да било предимство, ако остане на мястото си, така че той остана в края на гората. Чарли зареди отново. Той се взираше надолу в тях, доволен от своята точна стрелба. Беше много доволен, че е отстранил трима от тях и същевременно притеснен от тази своя радост.

Небето изглеждаше сурово, стоманеносиво. Падаше сняг, но все още нямаше никакъв вятър. Това беше добре — вятърът щеше да пречи на стрелбата му.

Отдолу, хората на Спайви спряха да разговарят. Свръхестествената тишина се върна в планината.

Времето отминаваше.

Там, долу, се страхуваха от него.

Чарли смееше да се надява, че е така.