Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Били Цимерман не бе обикновен задържан в окръжния затвор. Радваше се на специално внимание и бе настанен отделно от останалите, очакващи реда си на опашката за правосъдие. Това се дължеше на факта, че е бивше ченге, а такива хора не виреят особено добре в подобна среда. Например често ги наръгват.

Освен отделянето от другите задържани, отношението на охраната към бившите ченгета е както дойде. Някои чувстват затворника като близък поради предишната му работа. Други гледат на бившето ченге като на предател и ренегат, който е по-противен от средностатистическия престъпник.

Когато доведоха Били за първата ни среща в специално предвидената за целта стая, останах с впечатлението, че е един от щастливците. Изглеждаше спокоен, което бе изненадващо за човек, обвинен в убийство. Със сигурност знаеше колко трудно ще му бъде и несъмнено си даваше сметка, че има съвсем реална вероятност да не се види на свобода. Но дори и да бе обхванат от паника, успяваше да го скрие добре.

— Здрасти, Анди Карпентър, нали? — Протегна ръцете си — доста неловък жест, тъй като китките му бяха закопчани с белезници.

Проявих нещо като солидарност и отвърнах със същото, така че се ръкувахме с четири ръце.

— Точно така.

— Благодаря, че дойдохте. Пит каза, че мога да разчитам на вас.

— Пит е добър приятел.

Той кимна енергично.

— Момче на място.

Тъй като бях бесен, че Пит ме е въвлякъл във всичко това, предпочитах да прескоча хвалебствената част от разговора.

— Каза, че искате да помогна на кучето ви. Опитвам се да го направя.

— Добре — кимна той. — Страхотно.

— Опитах да се свържа с адвоката ви по въпроса, но като че ли нямате такъв.

Отново кимане.

— Точно така. Няма проблем. Можете да говорите с мен.

Тук ставаше нещо шантаво; този тип се държеше така, сякаш командваше ситуацията, а това никак не отговаряше на фактите в онзи им вид, в който ми бяха познати.

— Добре — казах аз. — Отидох да видя Майло, който в момента е в окръжния приют.

— Добре ли е? — попита Били и за първи път го видях загрижен.

— Много е добре. В общи линии се отнасят с него по начина, по който се отнасят с вас. Държат го отделно от останалите.

— Добре. Много добре.

— Необичайното е, че пред клетката му има въоръжена охрана.

Пак кимане.

— Добре.

Явно му доставях удоволствие, макар че нямах идея по какъв начин.

— Имате ли представа защо е тази охрана?

— За да не може никой да го открадне.

— Защо някой ще прави подобно нещо? — попитах аз.

— Засега не мога да говоря по този въпрос. Но съм сигурен, че има хора, които си мислят, че той може да им помогне.

— Мислят, че Майло може да им помогне? Как? И защо?

Той протегна ръце с дланите нагоре и сви рамене.

— Съжалявам, но наистина не мога да говоря по този въпрос.

Дойде ми до гуша и станах от мястото си.

— Честно да ви кажа, Пит е добър приятел, но никой не е чак толкова добър приятел. Обичам да помагам на кучета и бих помогнал на вашето. В онзи приют обаче има предостатъчно други, които не могат да се похвалят с въоръжена охрана, така че предпочитам да насоча усилията си към тях.

За първи път на лицето му се изписа тревога.

— Недейте така, не се опитвам да ви преча. Просто нещата, за които питате… Наистина не мога да отида натам.

— Разбирам — отвърнах аз. — Затова аз отивам натам. — Посочих вратата за по-голяма яснота и тръгнах към нея. Искрено се надявах той да не каже нищо, докато не се озова от другата й страна.

— Чакайте. Моля ви. — В тона му вече нямаше арогантност или увереност. Звучеше точно толкова уязвимо, че да накара смотаняк като мен да спре. Взрях се в него, но не казах нищо.

— Искам да ми бъдете адвокат — каза той.

Това бе нещо, към което определено не проявявах интерес.

— Говорим за Майло — изтъкнах аз. — Освен това останах с впечатление, че не ви е нужен адвокат.

— Така е, но ако ще ви казвам нещо, трябва да съм сигурен, че ще го пазите в тайна. А единственият начин да го постигна, е да ви наема за адвокат.

Разбира се, в случая бе напълно прав. Казах му, че ще му представя писмен договор, според който ще може да ме наеме за определено време срещу един долар. Засега уговорката можеше да бъде устна и бях готов да я изпълня.

Той се замисли над думите ми и като че ли реши, че предложението е приемливо.

След като се разбрахме, той взе думата.

— Добре, ето какво мога да ви кажа. Когато се прибрах от Ирак, опитах да се върна на старата си работа в полицията. Нямаше начин.

— Защо?

— Казаха ми, че покрай кризата и тъй нататък приемането на нови полицаи е замразено, но могат да ми намерят канцеларска работа на непълен работен ден. Пълни глупости, разбира се. Просто не им трябва еднокрако ченге. Пък и винаги са гледали на мен като на трън в задника.

— А бяхте ли такъв?

— Трън в задника ли? — Той се разсмя. — Разбира се. И то какъв. Както и да е, Майло беше мой партньор навремето, патрулирахме заедно. И открих, че се канят да изхвърлят и него.

— Защото е трън в задника ли? — поинтересувах се аз.

— Не, защото е остарял. Тъкмо щеше да навърши седем. Това е пределната възраст за кучетата в управлението. Така че пуснах молбата и те с радост ми го дадоха.

— Защо го поискахте?

Въпросът ми го изненада.

— Обичам кучето. Може да звучи глупаво, но той е най-добрият ми приятел в целия свят. Пит ми каза, че сте луд на тема кучета, така че би трябвало да схващате.

— Схващам.

— Майло е обучен да обезврежда нарушители. Беше невероятен в работата си, най-добрият в управлението. В един миг държиш пистолет, а в следващия Майло е полетял във въздуха и ти го отмъква от ръката.

— И?

— И щом си го взех, реших малко да усъвършенствам обучението му. Сега може да отмъкне всичко от всекиго. В състояние е да извади и пломбите от зъбите ви.

— Значи е крадец? — попитах аз.

Били се ухили.

— И двамата сме такива. При това сме добри в занаята си. Майло и Клайд.

— От кого крадете?

— Е, добрата новина е, че хората, от които си заслужава да се краде, са онези, които могат да си го позволят. Нали се сещате, застраховки и тъй нататък. Затова сме доста придирчиви и нямаме намерение да забогатяваме, а само да свързваме двата края.

— Значи това сте правили в нощта на стрелбата?

Той кимна.

— Да. Майло грабна нещо от жертвата точно преди да я прострелят.

Не го попитах кой е стрелял, защото не исках да чуя отговора. Но от историята му личеше, че не се смята за виновен; ако бяха излезли да откраднат нещо чрез дарбите на Майло, самата кражба правеше стрелбата ненужна. Е, можеше да е имало и допълнителни обстоятелства, но засега от думите му разбирах само толкова.

— Не стрелях аз — прочете мислите ми Били.

— А кой?

— Не зная.

— Къде е нещото, което Майло е откраднал?

Били отново се ухили.

— Ето това е въпросът за милиард долара.