Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

— Анди, знам къде е Ем. Или най-малкото къде е бил преди два дни.

Уили Милър се обади, за да ми съобщи важната — поне според него — новина. Знаех, че е важна за него, защото ме събуди в шест и петнайсет сутринта. Видях, че Лори е станала и върти бясно педалите на велоергометъра. Сякаш светът и аз бяхме в различни часови зони.

— Къде?

— В Еверет, съвсем близо до Бостън.

— „Бил“ ли каза? Значи мислиш, че вече не е там?

— Източникът ми го е видял да излиза от един хотел — отвърна Уили. — Не знае дали ще се върне.

— Кой е източникът ти? Русо?

— Да. Пусна новината и някакъв тип се обади и каза, че го е видял. Русо каза, че на човека можело да се разчита.

Чух шум на заден план, сякаш някой говореше по високоговорител.

— Къде си? — попитах го.

— На „Ла Гуардия“. Самолетът ми излита след четирийсет и пет минути.

Чудех се какво да правя. Ако Ем наистина бе там, преследването му означаваше огромна опасност за Уили. Всеки с някаква представа за Ем, казваше, че той е убиец със сърце от лед, за премахването на който ще е нужна цяла армия от Маркъсовци.

От друга страна, бе много вероятно информаторът да е сгрешил, тъй като не знаех защо Ем ще се завира в някакво малко градче в Масачузетс. Освен това човекът бе съобщил, че е възможно Ем да е напуснал, като по този начин се застраховаше идеално, в случай че греши. Можеше да се е обадил само за да се докара пред Русо.

Решението ми значително се омаловажаваше поради факта, че Уили така или иначе нямаше да ме послуша. Твърдо бе решил да замине за Еверет.

— Уили, внимавай. С типове като този шега не бива.

— Чувам те — каза той.

— Намериш ли го, веднага ми се обади и ще кажа на ФБР да се намеси. Синди Сподек работи в офиса в Бостън.

— Чувам те.

— Моята препоръка обаче е изобщо да не отиваш.

— Не те чувам — каза той и затвори.

Малко по-късно звънна Сам. Май се налагаше да изчета едно конско на екипа си и да им обясня, че работим от девет до пет.

— Мисля, че го пипнах, Анди. Газ.

— Съжалявам да го чуя, Сам. Защо не вземеш еспумизан и не ми се обадиш по-късно?

— Стига, Анди. Знаеш какво имам предвид. Компанията на Чаплин заема позиции на пазара на природен газ. Работи предимно от името на същите фирми, които са направили ударите от петрола и родия.

— Сигурен ли си?

— Ами сигурен съм, че имат сериозни позиции на пазара на газ. Проблемът е, че са голяма компания и имат много инвестиции. Така че може да пропускам нещо още по-голямо. Ще ми отнеме време, за да определя със сигурност.

— Колко се предполага, че ще направят от газ? — попитах аз, макар да знаех, че той не може да ми даде отговор.

— Много — каза Сам. — Имат по-големи позиции от двете минали афери, взети заедно. Ако нещата се развият по същия начин, ударът ще бъде убийствен.

Изборът му на думи ме смути. Все още бях изправен пред дилема; неправилно проведеният процес не бе оправдаване, така че Били далеч не беше свободен. Съобщаването на името на Ландън на Бенсън може би не беше достатъчно за предотвратяване на онова, което ще се случи, така че се изкушавах да му разкажа и какво е научил Сам за инвестициите в природен газ.

Реших да изчакам до края на деня и да видя какви ще са последиците от прекратяването на делото. Медиите бяха захапали новината, че последното гласуване на журито е било с преобладаващо мнение, че подсъдимият е виновен, а непотвърдените предположения бяха, че заседател номер девет е единият от двамата, гласували против.

Имах уговорка в ранния следобед да се видя с Били, който жадуваше да научи за положението. Казах му, че преговарям с ФБР и се опитвам да ги накарам да разкрият информация, която да го оневини.

— Информация, с която са разполагали от самото начало?

Кимнах.

— Да, така мисля.

— Копелета. Значи просто са ме оставили да кисна тук?

— Работя по въпроса, но е малко трудно.

— Работи по-здраво, става ли? От това място започва да ми призлява. И с нетърпение очаквам да видя Майло.

— Добре.

— Време е да започнеш да си изкарваш парите, които не ти плащам — заяви той.

Били много ми харесваше, но очаквах с нетърпение деня, когато нямаше да ми бъде клиент. За доброто и на двама ни.

Напуснах затвора и получих обаждане от асистента на Илай, който ме попита дали мога веднага да отида в офиса му. В момента бил на среща, но щял да се върне след двайсет минути, било много важно.

Пристигнах за петнайсет минути, а Илай вече ме чакаше. Дори и да се радваше да ме види, успя да скрие добре чувствата си. Изглеждаше като Хайк в особено лош ден.

— Добре ли си, Илай?

— Да, направо преливам от щастие. Благодаря, че дойде, Анди. Исках да ти кажа нещо, преди да си го научил от журналистите. — Погледна си часовника. — Което ще стане всеки момент.

— Какво има?

— Официално сваляме обвиненията срещу Цимерман. Няма да има повторно дело.

Бях шокиран, но не от решението, а от подбрания момент. Да се снемат обвиненията часове след като е станало ясно, че журито е решило с десет срещу два гласа срещу Били си е чиста покана за граждански размирици.

— Защо?

— Между нас ли си остава?

— Разбира се.

— Нямам представа. Отгоре беше казано, че нещата трябва да приключат по този начин.

— Колко отгоре?

— От главния прокурор на Ню Джърси. Мисля, че е имал много разпалена дискусия с агенти на федералното правителство.

— Естествено, много съм доволен да чуя това, Илай. Но знаеш, че ще изглежда зле.

Той кимна.

— Ще заявят, че е излязла нова информация, и ще се надяват всичко да отмине. Но всеки с повече от една мозъчна клетка в главата ще разбере, че нещо не е наред.

Минах отново през затвора да кажа на Били чудесната новина и той ме прегърна от облекчение. Мъжките прегръдки са едно от най-неприятните за мен неща, а прегръдки с едри мъже в затвора са абсолютна гадост. Тъй като затворническите власти все още не бяха уведомени, казах на Били, че вероятно ще бъде официално освободен едва на сутринта.

— Ти спаси и мен, и Майло — каза той.

Думите му ме накараха да си дам сметка, че с Майло скоро ще се сбогуваме. Щеше да ми липсва. Той бе едно от малкото живи същества, които ми се доверяваха напълно. Бях сигурен, че на Тара ще й липсва още повече.

В колата чух по радиото, че властите са решили да снемат обвиненията срещу Били. Както каза Илай, твърдеше се, че се е появила допълнителна информация, която прави осъждането невъзможно, но не могат да я разкрият, за да не компрометират „продължаващото разследване“. Да не дава господ.

Обадих се в офиса на Бенсън, откъдето ми обясниха, че бил „на терен“ и не очаквали да се върне до сутринта. Нямах у себе си номера на мобилния му, но и без това не бях сигурен дали да му се обадя. Агентите сигурно не обичат да ги тормозят, докато са на терен. Помолих да му предадат да ми се обади и че имам информация, която може да се окаже важна.

След процес обикновено или съм в еуфория от победата, или съсипан от поражението, но сега беше нещо средно. Бях щастлив, че Били е свободен и справедливостта е възтържествувала, но в същото време бях много разочарован и разтревожен от начина, по който стана това.

Изглеждаше ми злокобно, че ФБР може да манипулира правосъдната система по такъв начин, при това с очевидна лекота. Не можех да си представя, че това им е дебют; със сигурност го бяха правили и преди. И щом можеха да го направят в полза на обвиняемия, какво им пречеше да помагат на обвинението? Изводите бяха смразяващи.

Единственият поне мъничко смекчаващ фактор бе, че знаеха, че Били е невинен, и чрез действията си са елиминирали вероятността да бъде осъден несправедливо. Не знаех дали мотивацията им е била точно такава; можех само да се надявам. Но въпреки всичко цялото положение не ми харесваше.

След всеки успешен процес имаме традиция да празнуваме в „При Чарли“. Този път не бях склонен да празнувам, макар че всяко освобождаване на клиент означава победа за мен. Не само че не ми беше до купон, но и заведението все още не бе отворило.

Освен това някакви приятели на Лори от Финдли бяха на ваканция в Ню Йорк и тя щеше да вечеря с тях. Парти без нея определено ми се вижда непълноценно. Пък и Маркъс вече не работеше за мен и не исках да оставям Майло и Тара сами. Нямах причина да смятам, че Майло все още е в опасност, но човек никога не може да е сигурен.

С две думи, не беше време за купон.