Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Дейвид Розенфелт. Адвокатът с кучето

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2012

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-311-9

История

  1. — Добавяне

Пит Стантън ми се обади и ме покани на обяд, стига той да избере мястото, а аз да платя. Избра някакъв ресторант във Форт Лий, може би най-скъпото заведение в Ню Джърси. Не мисля, че Пит ми завижда заради богатството; не е от типа хора искащи неща, които не могат да си позволят. Той не иска повече пари; просто иска аз да имам по-малко.

Каза обаче, че има информация за мен по случая и знае, че не мога да игнорирам подобно нещо, независимо от сметката за обяда.

Поради някаква причина колкото по-скъп е един ресторант, толкова по-досадно е обслужването. Прекарахме първите десет минути в отговаряне на въпроси за предпочитанията ни, докато единственото ми предпочитание бе да ни попитат какво искаме, да сервират храната и да ни оставят на мира.

Дори водата предизвика въпроси. Бутилирана ли да бъде или в кана? Обикновена или газирана? Ами лед? Накрая изгубих търпение и казах, че искам газирана вода в кана с негазиран лед, което доведе до „Извинете, сър, но не ви разбрах“ и още въпроси.

Накрая успяхме да поръчаме храната, макар че заръката на Пит пържолата му да бъде добре изпечена предизвиква лек апоплектичен удар у келнера. Той се опита да разубеди приятеля ми, но се отказа, когато Пит заяви:

— Когато готвачът реши, че е идеална, нека да я пече още десет минути. А пържените картофки — още двайсет.

— Pommes frites? — объркано попита келнерът.

Пит кимна.

— Разбира се, сложете малко и от тях.

После Пит поиска листа с вината и поръча скъпа бутилка Шато-нещо-си.

— Но не я отваряйте — каза той на келнера, без да сваля поглед от мен. — Ще си я взема за вкъщи.

— Това пък какво беше, по дяволите? — попитах аз, когато келнерът най-сетне се махна.

Той сви рамене.

— Не мога да пия, докато съм на работа.

Реших да оставя тази безсмислица да умре в забрава.

— Каква информация имаш за мен?

Той сдъвка третия си залък хляб и каза:

— Пуснах проверка на автомобилния номер.

— И?

— Открадната кола от Южен Джърси.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Научих повече за водата от келнера, отколкото за делото от теб.

— Хей, поиска да проверя номера и аз го проверих.

— Да бе. Страхотна работа. А какво е положението с Чайлдрес?

— Мъртъв е.

Пит започна да ме дразни, което не бе огромно отдалечаване от статуквото.

— Това ми е известно. Кой го е наел?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Ти си детектив, надявах се, че можеш да надушиш нещо.

Той сви рамене.

— Засега нищо.

— Кой го е наемал в миналото? Петроне? — Винсент Петроне е безспорният тартор на организираната престъпност в Северен Джърси. Имал съм много вземане-даване с него в миналото. Това е доста неудобно за мен, тъй като по всяко време може да реши да ме премахне, а подобно нещо едва ли допринася особено за близки и откровени отношения.

— Може би, но няма как да го свържа със случая. Някак не се връзва.

— Защо да не се връзва?

— Ами освен факта, че никога не се е занимавал с отвличане на кучета, Петроне обикновено се ограничава в Северен Джърси. Ърскин не е местен и онова, което е правил, ми изглежда много по-голямо, може би дори интернационално, особено ако случката с Чайлдрес е част от картината.

— Защо мислиш така?

— Защото в деня преди Уили да му види сметката, в банковата сметка на Чайлдрес са преведени сто бона. От швейцарска сметка.

Изненадах се да чуя подобно нещо.

— Може ли да се проследи?

— Разбира се, че не. Ако не са имали нищо против да ги проследяват, щяха да направят превода от някоя банка в Ню Джърси. За какво им е да се главоболят с Швейцария?

— Откъде знаеш за този превод? — попитах аз.

Пит се засегна.

— Нали съм детектив. Надуших го.

— Какво друго не си ми казал?

Той посочи устата ми.

— Имаш нещо между зъбите.

— Има ли нещо ново за Ърскин и плика? — попитах аз.

— Случаят не е мой — сви рамене той.

— Знам, но би трябвало да разбереш, ако има някакво развитие. Приятелят ти е зад решетките, забрави ли?

— Поради което е малко вероятно да се случи нещо. Не зная дали си го забелязал, но щом си мислим, че убиецът е в затвора, обикновено насочваме вниманието си към други случаи.

Знаех, че е така; полицаите смятат случая за решен, след като е извършен арестът. Щом Били е зад решетките, защо да не поработим върху нещо друго? Със сигурност нямаше недостиг на неразкрити престъпления.

— Искам да ми осигуриш нещо — казах аз. — Бих могъл да действам чрез съда, но може и да не го получа, а дори да успея, ще отнеме прекалено много време.

Пит се взря в мен, сякаш се опитваше да ме заплаши да не го моля за каквито и да било услуги.

— И какво е то? — попита той.

— Трябва ми някаква непрана дреха на Ърскин. Нещо с миризмата му.

— Ти си извратен — отвърна Пит. — Бельото му ли искаш?

— Кучешкият инструктор твърди, че с негова помощ Майло може да ни отведе до плика.

— И мислиш, че дрехите на Ърскин са разхвърляни по бюрото ми?

— Мисля, че познаваш хора, които имат достъп до тях.

Отне известно време, но накрая той обеща да направи каквото може. Единственото друго нещо, което успях да получа до края на обяда, бе сметката, която включваше и двеста долара за бутилката шардоне.

Казах на Пит цената и той поклати глава.

— За толкова пари, ако се окаже някакъв боклук, адски ще се ядосам.

— Падаш си по фините вина, а?

— И още как. Наливам виното във форми и го замразявам, после смуча кубчетата. Наричам ги винени близалки.

— Дано ти приседнат.