Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (38)

Ем се чувстваше доста уморен от пътуването. Беше пристигнал в Албакърки преди три дни, но се оказа, че Тайлър Лоусън е заминал същата сутрин за Лас Вегас. Лесно разбра това — Лоусън открай време си беше приказлив и бе разказал най-малко на петима души, които не пропуснаха да го предадат на Ем веднага щом пристигна.

Ем беше казал, че е стар боен другар на Тайлър, но всяко обяснение щеше да свърши работа. Новите приятели на Тайлър в Албакърки не бяха особено подозрителни и нямаха нищо против да споделят онова, което знаеха.

Ем разбираше, че е възможно Тайлър да е научил за смъртта на партньорите си и да е избягал от паника, като е пуснал фалшива информация за Вегас, за да замете следите си. Обаче се съмняваше, че случаят е такъв. Тайлър беше толкова тъп, че едва ли не трябваше да бъде воден на водопой два пъти дневно и беше малко вероятно да е чел вестник през последното десетилетие.

Щом беше казал, че отива във Вегас, най-вероятно наистина беше заминал за Вегас.

Вегас обаче бе голямо място, далеч по-голямо, отколкото преди четиринайсет години, когато Ем го посети за първи път. Тогава също беше по следите на един човек, но бе успял да го убие и да се махне от града в рамките на дванайсет часа. Тайлър можеше да се окаже доста по-труден за откриване.

Ем изгаряше от желание да приключи с това. Ландън беше много недоволен — и с право — от нескопосания опит за отвличане на онова куче. Фактът, че Чайлдрес бе убит при опита, беше плюс — така вероятността да се разприказва значително намаляваше.

Ем отседна в „Сизърс Палас“, защото беше един от малкото наистина приятни хотели, които помнеше от последното си идване. Всъщност беше застрелял мишената си на паркинга на хотела, така че се чувстваше и сантиментално привързан към мястото.

Веднага щом се настани, поръча вечеря в стаята и се зае да звъни на стотиците хотели във Вегас, където би могъл да отседне Тайлър. Тъй като той беше новобогаташ, Ем започна с първокласните хотели и продължи надолу.

Обади се на двайсет хотела и разговаря с двайсет идиота, но още не бе открил Тайлър. Естествено имаше вероятност да се е регистрирал под друго име, но Ем се съмняваше. Ако беше казал истината на приятелите си, че отива във Вегас, едва ли би опитал да се крие, когато пристигне в града. Или беше тук с истинското си име, или изобщо го нямаше.

Реши да поспи и да продължи търсенето на сутринта. Изобщо не помисли да посети казиното; хазартът не го интересуваше. Пък и предвид парите, които щеше да направи, печалбата или загубата в казиното нямаше да има абсолютно никакво значение и следователно нямаше да му осигури никаква тръпка.

Нужни му бяха още петнайсет позвънявания, за да установи, че Тайлър е отседнал в „Сиркъс Сиркъс“. Този човек беше инфантилен в много отношения, така че името на хотела определено му подхождаше.

Ем отиде в хотела и обиколи казиното с надеждата, че ще види Тайлър. Имаше предимството да знае как изглежда той, без Тайлър да познава него. Ем беше донякъде загрижен заради вездесъщите охранителни камери, но ако операцията минеше по план, нямаше да има причина полицията да преглежда записите.

Остана в казиното осем часа, като обикаляше и от време на време играеше по петнайсет минути блекджек или рулетка. Никога не залагаше повече от петнайсет долара и гледаше да не привлича внимание.

Тайлър най-сетне се появи и седна на маса за блекджек със залози по двайсет и пет долара. Ем изчака десет минути и зае мястото до него. Освен тях на масата имаше само още един играч. Ем се представи на крупието с фалшиви документи, за да могат да следят залозите му, в случай че по-късно поиска безплатна почерпка.

Тайлър беше разговорливият на масата и съветваше другите двама играчи кога да играят и кога да пасуват, като викаше насърчително при всяка тяхна печалба. Поръча и изпи три уискита със сода през първите петнайсет минути. Ем си помисли, че вместо да го убива, може просто да изчака още малко, докато черният му дроб се пръсне самичък.

Играта беше в разгара си и крупието беше изгубило три ръце подред, когато Ем стана.

— Е, аз съм дотук — каза той и бутна чиповете си към крупието, за да ги смени с по-едри.

— Къде отиваш? — попита Тайлър. — Тепърва става интересно.

— Трябва да ида на едно място.

Отговорът моментално събуди интереса на Тайлър.

— Така ли? Къде?

Ем се поколеба, сякаш се чудеше дали да сподели.

— Не е за теб.

— Какво искаш да кажеш?

Ем отново се престори, че се колебае, но накрая се наведе към Тайлър и прошепна:

— Чакай ме след десет минути пред хотела. Близо до момчето, което паркира колите.

— След десет минути? Та аз печеля тук!

Ем се усмихна.

— Тогава остани и продължавай да печелиш. — Стана и тръгна към лобито.

Десет минути по-късно, точно когато докарваха взетия под наем мерцедес на Ем, Тайлър се появи. Ем се престори, че не го вижда, взе ключа и се качи в колата.

— Хей, къде отиваш? — попита Тайлър, после отстъпи крачка назад и огледа мерцедеса. — Хубава кола.

— На един купон — отвърна Ем.

— Винаги съм готов за купони — заяви Тайлър.

Ем се позамисли, сякаш преценяваше идеята, после се усмихна.

— Качвай се.

Поеха по шосе 15 на юг, към Лос Анджелис. Ем обясни, че отиват на едно място недалеч от Прим — малка група от три казина и хотели, предназначени да забавляват пътуващите от Ел Ей преди и след посещението им във Вегас. Каза му, че веднъж месечно една сервитьорка организирала купон с вход хиляда долара, нещо като сексуален Дисниленд.

Не се налагаше историята да бъде особено добре замислена или достоверна, Тайлър беше твърде тъп и пиян, за да се усъмни в нея.

— Хиляда? Няма проблем, човече.

На седем-осем километра преди Прим отбиха по един второстепенен път, който сякаш водеше наникъде в пустинята. Тайлър беше заспал. Ем би предпочел да го убие още на момента, но така щеше да оплиска цялата кола с кръв. Наложи се да го измъкне от нея, преди да му пръсне мозъка.

Когато приключи със заравянето на трупа, беше твърде късно да хване последния самолет от града, така че трябваше да изчака до сутринта.

А след това щеше да се заеме с кучето и адвоката.