Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Дейвид Розенфелт. Адвокатът с кучето

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2012

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-311-9

История

  1. — Добавяне

Ако някога изгубим нашите демократични лични свободи, това ще се случи първо при предоставянето на доказателствения материал. Смятам го за едно от най-важните права на човек, обвинен в престъпление. Честно казано, в сравнение с него Миранда прилича на застаряваща танцьорка на фламенко.

Предоставянето е процес, при който обвинителят е принуден да сподели със защитата доказателствата, с които разполага и на които ще разчита по време на процеса. То премахва момента на изненада и често позволява на адвокати с ограничени средства да се подготвят както подобава за делото.

Документите, които Илай ни изпрати по делото на Цимерман, бяха доста оскъдни. Това обаче не означава, че бяха несъществени. В тях се съдържаха всички преки улики срещу Били, в това число много неприятните заключения на съдебните лекари и показанията на очевидците. Нищо чудно, че Илай нямаше желание да се съгласи на сделка; напълно основателно бе сметнал, че доказателствата са неопровержими.

Документите обаче не съдържаха допълнителна информация за Ърскин, нито някакви сведения за плика и възможното му съдържание. С това трябваше да се занимава защитата; на обвинението не му бе нужно да изкопава тези факти, за да докаже тезата си.

Макар че за обвинението не бе нужно да доказва наличието на мотив, Илай със сигурност щеше да каже на съдебните заседатели, че Били е искал да отмъсти на Ърскин, тъй като го обвинява за ужасното си осакатяване. Изобщо нямаше да отвори дума, че Ърскин е бил корумпиран или че може и други хора да имат причини да го пратят на оня свят. Това беше наша работа.

Помолих Хайк да подготви молба за информация за бомбения атентат в Ирак. Можехме да я изпратим на Министерството на отбраната, но най-вероятно щеше да им трябва цяла вечност, за да ни отговорят. Вместо да тръгваме по този път, щях да поискам съдът да издаде заповед за предоставянето на информацията.

Обадих се на Илай и го помолих да не възразява срещу придобиването на информацията. Той се съгласи, но не защото искаше да помогне, а защото знаеше, че така или иначе ще я получим. По този начин избягваше възможността да се стигне до проточване на делото. Ако не броим оправдателните присъди и неспособността на съдебните заседатели да постигнат съгласие, забавянето на делото е най-омразното нещо за един прокурор.

С Хайк посветихме три часа на доказателствените материали, като разменихме документите, за да е сигурно, че и двамата сме прочели всичко. Това бе само началото; щяхме да ги разгледаме още много пъти, както и другите, които със сигурност щяха да последват. Няма никакво извинение за един адвокат да не бъде напълно запознат с всеки аспект на делото. Ако имаше, отдавна щях да съм го открил.

Трите часа с Хайк ми напомниха за една сцена от „Вземи парите и бягай“, един от най-смешните филми на Уди Алън. Уди играе ролята на дребния престъпник Върджил Тибс, който неуспешно се опитва да избяга от затвора. За наказание го затварят в малка подземна килия със застрахователен агент, който тутакси започва да се опитва да му продаде различни застраховки.

Хайк няма интерес да ми продава застраховки, но има изнервящата способност да се фокусира върху всичко сгрешено в този свят и да го комбинира с твърдата увереност, че няма начин това да се поправи.

— Не е добре — каза той, когато се канехме да приключим за деня.

Кимнах.

— Засега.

— Ще го посъветваш ли да помоли за споразумение?

— Илай вече ми отказа, когато му предложих. Не мисля, че клиентът ни ще се съгласи да се признае за виновен.

Хайк се намръщи.

— Той е бивше ченге. Трябва да знае срещу какво се е изправил.

— Знае.

— Мислиш ли, че го е направил?

— Не. Ако е мразел Ърскин достатъчно, за да го убие, нямаше да го направи по този начин.

— Защо не? — попита Хайк.

— Защото Майло е бил изложен на опасност. Можел е да остави Майло у дома, да проследи Ърскин до клуба или някъде другаде и да му тегли куршума. И ако е искал плика, нищо не би му попречило просто да го вземе.

— Никое жури няма да приеме аргумента с кучето и опасността. Освен ако не успееш да намериш дванайсет побъркани на тема кучета като теб.

Кимнах.

— Добрата новина е, че има доста побъркани на тема кучета.

Той се усмихна.

— Ще погледна дали можем да оспорим някой съдебен заседател с аргумента, че не е луд по кучета.

— Ще направим прецедент.

Бях потресен, че за първи път ми достави удоволствие да разговарям с Хайк. Беше песимист относно шансовете ни в съда, но в това нямаше нищо чудно, тъй като бе логично. Досега изгледите ни за успех бяха нищожни.

— Имал ли си досега дело по убийство първа степен? — попитах го аз. — Като главен защитник?

Той кимна.

— Веднъж. Изгубих. Беше най-лошото преживяване в живота ми.

— Защото изгуби ли?

— Не. Защото не мисля, че беше виновен. Обвинението имаше силни доводи, но не мисля, че го е направил. Още работя по случая. Не минава и седмица, без да съм прегледал отново всички документи.

— А клиентът ти… в затвора ли е?

Хайк бавно поклати глава.

— Беше… за четири години. Обеси се в килията си.

— Съжалявам — искрено казах аз. И за мен няма по-гадно нещо от мисълта да изгубя дело за убийство, което би могло да се спечели.

Той кимна.

— Благодаря. Аз също. За нищо на света не бих се съгласил да си сменим местата по това дело.

— Защо?

— Вярвам, че клиентът ми беше невинен, той зависеше от мен да го докажа, а ето че сега е мъртъв. И ти можеш да стигнеш до подобен резултат. Ще направя всичко възможно, за да помогна — каза той. — Само ми кажи какво да правя и нямай грижа.